0
821

Моите истории се щурат…

sn
Йосип Новакович

„Аз пиша не да съдя, а да разбера.“ Интервю с хърватския писател Йосип Новакович на Катя Атанасова, поводът е неговият преведен на български сборник с разкази „Предателства“ ( изд. ICU). И непубликуван разказ от него.

Наскоро на български излезе книгата с разкази „Предателства“ ( изд. ICU) на Йосип Новакович. Хърватският писател от години живее в САЩ, а в момента преподава творческо писане в Университета Конкордия в Канада. Определян като един от най-добрите и интересни разказвачи на 90-те години в САЩ, Новакович получава и висока оценка за публикувания през 2005 г. сборник „Предателства“, съдържащ 11 разказа „за война и страст“. Разкази, в които писателят демонстрира не просто своите разказвачески умения, а удивителната способност да види войната не само като трагедия, но и като трагикомедия. Обхващащи широк времеви, а и пространствен хоризонт – от Първата световна война в Сараево до днешна Америка и присъствието на балканския емигрант в нея, те всъщност изследват „парадоксите на човешката природа“.

По повод излизането на книгата с разкази на български език, Йосип Новакович даде специално интервю за Портал Култура, както и ни изпрати един свой нов, все още непубликуван разказ.

В „Предателства“ разказите ви са колкото свързани с война, с екстремни за човека ситуации, толкова и фокусирани върху онова, което сме свикнали да наричаме „човешка природа“. Какво кара човека да действа по един или друг начин, без да има някаква на пръв поглед сериозна, голяма причина… Има ли нещо, което не знаехте, а разбрахте за човека, пишейки тази книга?

novЗа мен писането е изследване на непознати територии и начин за опознаване на хората. Ако не пиша, изпадам в бълнувания и мислите ми се лутат. От друга страна, не мога да твърдя, че съм получавал някакви особени откровения. Колкото повече пиша от различни гледни точки, толкова по-ясно осъзнавам колко е трудно да съдиш хората. Всяка гледна точка си има своята логика и основания – ето например, за известно време Разколников изглежда съвсем разумен в безумните си престъпни намерения, същото се отнася и за голяма част от военнопрестъпниците на Балканите, погледнато от тяхна гледна точка. Да следваш нечия логика и представи, разбира се, не означава да ги приемеш за простими, но все пак въздаването на присъда е нещо неуловимо, убегливо. Аз пиша не да съдя, а да разбера. Що се отнася до човешката природа и състояния, интересуват ме изключенията, изненадващото. Една от красотите на човешката природа е нейната непредвидимост. Предвидимите реакции не ме вълнуват – не намирам експеримент в тях.

Критиката често подчертава трагикомизма в прозата ви (специално в „Предателства“). Това начин ли е да „се справяте“ по-лесно с пресъздаването на абсурдите в живота?

Не бих го нарекъл „справяне“, а по-скоро подход към разказването на истории. Така придавам плътност на разказа. Във всяка тъга има по мъничко радост, а в щастието може да се открие дълбока меланхолия. Намирам абсурдите за неустоими – те подкопават всяка абсолютистка система и ако имам тайна мисия, то тя е да се боря срещу догмата и политическите монолити.

След повече от 20 години в Америка и възможността да гледате „отстрани“ на балканската природа – повече ли знаете за нея? По-рационално ли я приемате и съответно бихте ли я „разказали“ по друг начин днес?

Колкото по-далеч в историята остава войната, колкото повече се откъсва от всекидневието ни, толкова по-малко мисля за нея. И ми се струва, че днес не бих писал по тази тема с ангажираността, с която го правех преди. Днес навярно бих разказал войната по друг начин, още по-скептично от преди, но и без да се шегувам толкова. Ако сега пишех за войната, разказите ми навярно биха били по-скучни, по-монотонни.

Казвате, че съвременното разказвачество тръгва именно от войната. Какви разкази ще тръгнат след днешните събития – в Турция, Франция, Германия?

Както е видно, днешните войни и терор, войната срещу терора и всеобщата параноя ще родят велики истории. Бих казал дори, че е дълг на писателите да разказват на хората различни преживявания, за да не се поддаваме на предразсъдъци и да не набутваме различните от нас по раса и религия в гета и лагери. Дори без гета в тесния смисъл на думата, мнозина класифицират цели огромни групи от хора като нещо друго, като Другия, като хора, които трябва да се отделят и да се избягват, от които трябва да се страхуваме.

В предговора към българското издание на книгата казвате, че войната не ви липсва, но ви е давала сюжети за разкази. Все още ли имате такова усещане или намирате другаде вдъхновение за сюжетите си?

Сблъсъкът и връзката между културите, културните разминавания винаги са били потенциален източник на истории за мен. Новият ми сборник с разкази, който се очаква да излезе в САЩ през януари, е озаглавен „Тъмбълуийд“. Също като кълбетата плевели, които вятърът разнася насам-натам из пустошта, моите истории се щурат и срещат странни обекти.

Чели ли сте български писатели, какво мислите за съвременната българска литература?

Българската литература е в отлична форма, прелива от ирония, игривост, хумор. Харесва ми една тенденция, която забелязвам при вас – не се взимате твърде насериозно, не ви гонят мегаломански амбиции, каквито сегиз-тогиз се забелязват у нашите общи съседи сърбите, например. Без да генерализирам, в българската литература долавям изисканост, нещо фино и изтънчено.

Някои твърдят, че все още има такова понятие като „балкански литератури“, което не е белязано от географското положение, а по-скоро от специфичната балканска чувствителност. А също се е формирало от вече „класически“ образци на балканските литератури от миналия век. Вие какво мислите – можем ли да говорим за балканска литература и ако да, какво бихте откроили като специфично за нея? Ако не – защо вече не можем да използваме това понятие?

Бих казал, че подобни определения се слагат за удобство, но на Балканите има такова разнообразие, че не бих си позволил обобщения, не бих използвал думи като „фатализъм“, „песимизъм“ и пр., които са своеобразно клише, заговорим ли за балканска литература. В своя „Хазарски речник“ Милорад Павич разширява територията от Адриатика към Кавказ, приобщава към нас дори грузинците и това ми звучи някак по-логично, отколкото да ограничаваме областта до Балканите. Както знаете, „Балкански полуостров“ не е коректно наименование. За разлика от Индийския субконтинент Балканите не са полуостров. Изкушавам се да нарека Балканите „Европейски субконтинент“, но това би било просто игра на думи.

Какво мислите за ролята на писателите в днешния свят?

Силно ограничена. Хората четат все по-малко, така че е трудно писателите да бъдат наречени съвестта на един народ, те дори не забавляват. Към днешна дата сме по-скоро субкултура. Субконтинентална субкултура.

Мислите ли, че отношението към четенето и книгите се е променило?

Четенето се превръща в занимание за малцина. Голяма част от хората не са прочели нито една книга през последните две години. Да, някои четат много, но те са все по-малко и по-малко. В Хърватия, например, книга, която продава 500 екземпляра, се смята за бестселър. Преди 15 години продажбите на книги, получили положителни рецензии и рекламирани прилично, достигаха 2-5 хиляди екземпляра, а в някои случаи и до 20 хиляди.

Какво за писането научихте от преподавателската си работа?

Че почти всеки може да напише една сносна страница, стига задачата да е конкретна и ясна. Писането на практика се свежда до конкретни и ясни задачи. Тези, които умеят да си поставят регулярно актуални задачи, имат голям шанс да пишат сносни книги.

След толкова награди, приемате ли се известен? Определян сте като един от най-значимите съвременни американски писатели? Какво всъщност означава да си значим писател днес?

О, разказвачи изгряват и залязват. Америка със стотиците си програми по творческо писане бълва нови и нови писатели. Имало е моменти, когато написаното от мен е било забелязвано и дори донякъде навярно е повлияло на този-онзи, но като цяло в момента съм в сянка и не съм от влиятелните. Може би това ще се промени… Или пък ще потъна още по-дълбоко в сенките.

Какво пишете сега? Бихте ли ни изпратили кратък откъс от него?

Разбира се, с удоволствие. В момента пиша за виното, за безцелно пътуване из Щатите. Написах няколко много кратки разказчета, посветени на виното, миниатюри. Изпращам ви да си изберете.

Връщате ли се към вече написаното от вас?

Не, освен ако не съм поканен за четения някъде. Рядко се случва да препрочета свой публикуван разказ. Ако не е публикуван, да – за да отсея ценното и да го развия. Пробвах да разширя един разказ – „Овча кожа“, в новела. В началото, когато го започнах, в него имаше силна енергия, мощ, но сглупих и прекъснах потока до един колоритен момент, тогава ми се стори някак завършен като картина, с повтарящи се образи от началото. Имаше потенциал за новела, но днес съм толкова далеч от тогавашните си нагласи, от войната и всичко останало, че не се получава.

Авторите, които са формирали вкуса ви за литература? Днес какво четете?

Кафка, Хайнрих фон Клайст, прозата на Самюел Бекет, както и Ги дьо Мопасан. За беда и руснаците, естествено – обичайните заподозрени: Гогол, Достоевски и повестите на Толстой. Днес чета основно вестници, например „Гардиън“. Препрочитам Доналд Бартълми. Хареса ми „Разказът на мавъра“ от Лейла Лалами.

 

ВИНО

Йосип Новакович

Градът, в който израснах, Дарувар, винаги е бил разделен, по много параграфи: вярващи и невярващи, комунисти и антикомунисти, сърби и хървати (и чехи), но всички тези разделения са изкуствени. Най-същественото и дълбинното беше разделението между алкохолици и трезвеници. От ранна детска възраст знаех, че принадлежа към лагера на трезвениците. Баща ми и майка ми, братята и сестрите ми – никой не пиеше. Виж, при чичовците ми въпросът стоеше малко по-различно – веднъж единият се налюска със сливовица и падна от една плевня, та си строши врата; другият имаше лозе и беше вечно румен, кротък един такъв, добродушен, продаваше костюми в центъра. Преди да навърша пълнолетие, не близвах, че даже изпитвах отвращение към някои приятели, които пиеха. Чувах, че се събирали, пиели бира и ракия и се отрязвали. Други ходеха по селски събори, сбиваха се и се напиваха, а после се въргаляха в сеното с местни девойки.

Повечето обаче пиеха аматьорската; един приятел, малко по-голям от мен, ме светна, че алкохолизмът е болест, била открита за първи път в Щатите, по някакво съвпадение през 1956 година – годината, в която съм се родил. Преди явление, днес алкохолизмът вече беше болест. Поп (така се казваше моят приятел) ми разказа, че има всякакви чешити алкохолици, например ракиджии, бираджии и – най-тежкият случай – винари. Имало нещо във виното, дето закачало тези последните до живот, неспасяемо. Не познавам такива, рекох. О, разпознават се отдалеч, кимна Поп. Лесно се дехидратират, така че видиш ли някой да се налива с вода на заранта, веднага търси връзка между виното вечер и водата сутрин. Никой, освен алкохолиците, не изпитва необходимост да пие вода сутрин, твърдеше той.

Както се оказа обаче, любителите на виното не бяха чак толкова лоши. Особено като ми се наложи да замина за Белград, за да държа изпита TESL за английски като втори език, за да мога да кандидатствам в американски колежи. Споделих с Поп, че не мога да си позволя хотел в столицата. Да имаш идея къде да се натреса за една вечер преди изпита? Нямаш грижи, отвърна Поп. Познавам един винар с къщè в Земун, в покрайнините на Белград, има си автобуси до центъра, чудна работа. Как да се свържа с него? Да отида до пощата и да му звънна? А, няма нужда, той все си е у дома. Ще ти дам адреса му. Отиваш, думкаш на вратата, казваш, че си приятел на Поп и му носиш литър червено. Тутакси ще станете най-добри приятели. И ще преспиш у тях. Имай предвид, че може да го случиш в добър момент, ама може и да е в лош. Баща му е полицай, така че си има гръб, ама от време на време ченгетата, щото мразят пиянки като него, идват и го ступват. Може и баща му да ги праща.

Последвах указанията на Поп. Денят беше снежен и ветровит, февруари. Стигнах до триъгълното площадче, намерих къщèто с два разбити прозореца и почуках силно на вратата. Мишо отвори – висок, рошав, с пурпурни сенки под очите. Представих се, а той прихна, Йосип, като Тито. Сигурно си хърватин, защото в Сърбия уж всички го обичат Тито, ама никой не си кръщава децата на него. Я, какво виждат очите ми, бутилка червено. Да, отвърнах, плавац от Пелешац, зинфандел от полуостров Пелешац. Поп вика, че нямало да е проблем да пренощувам при теб – утре имам изпит в Американското посолство. В Американското посолство!, възкликна Мишо. Разбира се.

Седнахме и запалихме газеник. Цяла година не съм плащал ток, та ме резнаха. Изпаренията и пушекът от лампата се понесоха из стаята, докато Мишо отваряше  бутилката, после я надигна директно и излочи половината на един дъх. Така, сега вече става приказка, заключи. Ако си уморен, може веднага да си лягаш, завий се с тоя юрган.

Треперех, снегът навяваше през счупените прозорци в стаята, вятърът къдреше долнопробни мелодийки над парчетата стъкло. Мишо отиде до бюфета, отвори една остъклена врата и извади пистолет. Искаш ли да го пробваш, попита. Не, няма нужда, рекох. Голям студ, не ми се става от кревата. Бива си я, машинката, продължи той. Един ден дядо ми и баба ми се сдърпаха. Тя си беше легнала ей тук, дето си ти, в същото легло, посред нощ, както сега, ако ме разбираш, не сме сменяли мебелите от Първата световна… и взе че я гръмна. Да, приятел, уби милата ми бабка на място, с три куршума.

Изхлипа и захвърли пистолета на пода. Пак залочи виното, снегът свистеше през счупените прозорци, потреперих. Глътка?, предложи ми. Трябва ни още вино, ама адски си го бива това хърватското. Не, благодаря, отговорих. Не знам как, но някъде по това време съм заспал. Явно ме е отнесъл някой вторичен фронт.

Събудих се призори, заварих Мишо да спи във фотьойла, завит с огромен зелен военен шинел, с няколко нашивки на раменете, сигурно на дядо му от Първата световна война, излязох в щипещия студ, качих се на един автобус и не след дълго бях в Американското посолство. Чиновниците се усмихнаха, разкривайки неизменно бели зъби, и ми подадоха молив B2, за да заградя верните отговори. До един пиеха вода, а аз ги изгледах подозрително.

Превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева