2
704

Моите срещи с държавни глави

DEnev

Рекох си – я да изкарам нещо по-весело. Че много ли са веселите неща в живота ни.

Не са много.

Свири, хармонико, свири.

Та затова реших да ви разкажа за моите срещи с държавни глави.

Тези мои срещи не са многобройни. Нямам например никакъв международен опит. Не съм се срещал с Обама. Не съм се срещал с Путин. Простирал съм се според чергата си.

Първата ми среща, както се разумява, беше с бай Тошо. Ето как стана това.

През 1988 г. имаше среща на младите писатели. Партията искаше да обясни на младите писатели какво е това животно перестройката. Тогава ние, младите писатели, бяхме организирани в т. нар. Кабинет на младия писател. Ние вече се бяхме нагълтали до козирката, чак преливахме от публикациите в „Огоньок” и „Литературная газета”. И мислехме, че в историята няма тайни за нас.

От камбанарията на сегашната си възраст мога да кажа едно – че сме се лъгали много жестоко.

Нейсе, запуши я.

Свири, хармонико, свири.

Срещата се провеждаше в НДК. Някъде в ранния следобяд се чу, че ще ходим на среща с бай Тошо в Бояна. Събраха ни паспортите, вписаха ни в някакви списъци. Качиха ни в няколко луксозни автобуса и с милиционерски ескорт поехме към „Бояна”.

Въведоха ни вътре и попаднахме в една зала с дълга маса, отрупана с какво ли не. На масата наистина имаше от пиле мляко. Даде ми се да видя, макар и година преди рухването му, какво е комунизмът. Бирички в кенчета, каквито още не се продаваха по магазините, плодове, отворени бутилки с най-отбрано уиски. Като много печени, ние веднага налетяхме на уискито. Веднага хванахме бика за рогата. Започнахме да ядем и да пием, но главно да пием, за да прикрием липсата си на познания в областта на протокола. Уискито ни дойде добре, отпусна ни, направи ни общителни, с една дума, започнахме да си подхвърляме фъстъците отвисоко в устата. Още малко остана да започнем да се тупаме по раменете с влизащите един по един при нас членове на Политбюро. Добре че в тоя миг ни призоваха в съседната зала. Там имаше подредени красиви кръгли маси и на всяка маса имаше табелки с имената на хората, които трябваше да седнат точно на тази маса. Един член на Политбюро, един от вождовете на Писателския съюз и неколцина от младите писатели.

Така. Дотук добре, както казал оня във вица, дето падал от десетия етаж, когато стигнал до втория. Един от колегите обаче, много печен, набързо се ориентира в обстановката и светкавично смени две от табелките. Той беше определен да седне на по-крайна маса, до някой от по-нищожните членове на Политбюро и до някой от по-нисшите вождове на Писателския съюз. Той обаче се курдиса баш на масата на бай Тошо. Сега, след трийсет и нещо години, като хвърля поглед към творческия му път, не виждам това да му помогна особено много. Може би защото бай Тошо така и не зае мястото си на масата и моят колега остана само в компанията на един виден поет и едновременно с това виден член на правителството. С една дума, моят печен колега остана малко с пръст в устата.

Но нейсе, запуши я, както казват на село.

Свири, хармонико, свири.

И на масите също имаше цели разпечатани бутилки с коварната кехлибарена течност с цвят на чай и скоро табелките вече нямаха никакво значение. Ние ставахме и сядахме, ходехме от едната зала в другата, присядвахме на канапетата в коридора. Двама от писателите от средното поколение, хора от породата на тихите ракиджии със здрава селска закваска, несвикнали на такова питейно изобилие, явно доста омешаха питиетата, защото по едно време се сплескаха в един ъгъл и когато се случеше да мина край тях, те тихо ме молеха да им донеса бирици. Явно чувстваха неудобство да ходят час по час до масата с бириците или пък краката им вече не ги държаха. Аз, на свой ред, грабвах наведнъж по десетина кутийки, за да имат двамцата за по-дълго припаси в своя ъгъл.

И някъде по това време, когато разговорите за поезията преляха в разговори с поетеси, изведнъж от една врата в дъното на коридора изникна бай Тошо. Сподирен от неколцина членове на Политбюро и неколцина от писателските вождове, той тръгна да се ръкува с всеки от присъстващите млади творци.

Трябва и с мен да се е ръкувал, но нямам конкретен спомен за това. Помня само, че после, в рейса обратно за паркинга на НДК, се шегувахме помежду си, че сега няма да си мием няколко месеца ръцете след височайшото ръкостискане. Откъдето и да го погледнеш, държането ни в рейса като че ли понамирисваше на дисиденство. И това не е малко. Не трябва да бъдем максималисти.

С Първанов също съм се виждал няколко пъти, така да се каже. Първия път беше на някакво мероприятие, „Човек на годината” в Японския хотел, където присъствах в качеството си на журналист. С Първанов тръгна да ме запознава Андрей Райчев, издател на вестника, в който работех тогава. Насочихме се двамата с Райчев към държавния глава.  Наближихме на два метра. Аз вече си протягах ръката за ръкуване, когато изведнъж двамина гавази ме спряха и ме държаха „отцепен”, чак докато Първанов не се обърна в нашата посока.

Андрей Райчев ме представи и аз набързо, в желанието си да намаля малко всеобщата хорска мъка, разказах на Първанов за тъжната съдба на един свещеник, който тъкмо се канеше да емигрира в Щатите и да се цани там като общ работник и го призовах да направи нещо. Той обеща, че ще се занимае. Аз, окуражен и окрилен, му записах на едно листче името на свещеника и му дадох листчето.

Както се сещате, свещеникът емигрира.

Явно обаче след тая среща името ми влезе в списъците на държавния глава, защото редовно започнаха да ме канят от кабинета му за националните празници на 3 март и 24 май в резиденция Бояна.

Веднъж наистина отидох, по-скоро за да натрупам точки в очите на жена си, която също заведох, отколкото от желание да зърна Първанов. И после спрях, въпреки че поканите пристигаха редовно. За да обясня защо, ще използвам записките си от един разговор с писателя Янко Станоев. Цитирам:

Защо спрях да ходя на годишните срещи в резиденция Бояна, където канят целия интелектуален елит. Ами защото, изтупам се и аз с костюма, проверя пак часа в поканата, отида точно навреме, а по масите всичко ометено. Останало само бяло вино. Ударя две чаши на гладно и се напия. Че аз мога да се напия и без да обличам костюм. Питам момчетата от охраната – къде отиде пастърмата, бе?

И те ми казват – ами хората идват тук половин час по-рано и омитат всичко. Дори някои са се запасили с найлонови пликчета и си вземат и за вкъщи. Не ми е за пастърмата, аз не съм Аспарухов конник. Но не може това да е интелектуален елит.”

Та така. Добре го е казал бай Янко.

По-нататък.

По-нататък кажи речи нямам други срещи. Май, в желанието си да ви развеселя, малко ви подведох.

А, да. Веднъж съм виждал наживо Бойко Борисов, но още докато беше кмет. Случих се наблизо, когато той в качеството му на кмет откриваше паметника с парчето от Берлинската стена до НДК. Застанах да погледам. Бойко се беше облегнал на парчето от Берлинската стената с такъв вид, сякаш той беше разрушил с мишците си Стената. Сам-саменичък – с чук.

Погледах и си тръгнах.

И Орешарски видях веднъж с жена му на Графа, преди години. Но това съм го описал в колонката си, озаглавена „Писмо до Орешарски”. Който иска, може да се осведоми.

Та това са моите срещи с държавни глави. Както се видя, направо сухоежбина. Нямам никакъв международен опит. Не съм се виждал нито с Обама, нито с Путин.

Какво да се прави. Трябва да се простираме според чергата си.

Но това не ми пречи да засвидетелствам уважението си и към тях – към Обама и Путин – като ги поздравя отдалеч с едно стихотворение на босненския поет Йосип Ости, който днес има рожден ден.

Ето стихотворението-поздрав в превод на Людмила Миндова:

Майка ми, която преди винаги лъскаше приборите 

 

Майка ми, която преди винаги лъскаше приборите,

сега, сама насред Сараево, макар в града да са

без вода, храна и ток, лъжиците, вилиците,

ножовете и другите неща, които изгубиха своя  някогашен

смисъл, лъска ги отново. Помита счупените стъкла

от прозорците,

избърсва праха от стените, целите надупчени от шрапнели,

слага стария ни сиамски котарак в скута си и започва

да лъска приборите. И ги лъска, докато блясъкът им

не я заслепи и уморена от дългото будуване

не заспи. После, сепната от истински или сънуван

гръм, в излъсканата лъжица вижда своето

изкривено, състарено преждевременно и измъчено лице.

 

Лицето, което през деня, клекнала на пода като в църква,

заедно с парчетата от счупеното огледало е събирала.

И продължава да лъска приборите. Приборите, които

в предишната война по същия начин е лъскала

майка й,

убедена, че ще дойде ден, когато в отражението на метала

ще види усмихнатите лица на своите близки, събрани

всички до последния – също като в деня на сватбата й.

 

От веселото нищо не остана.

Но не трябва да бъдем максималисти. Поне започнахме веселичко. И това не е малко.

Нейсе, запуши я.

Свири, хармонико, свири.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияИзговаряне на страховете
Следваща статияСтудената война на Владимир II

2 КОМЕНТАРИ

  1. Поздравления ! Този разказ за мен е доказателство, че философите на комунизма се оказаха пророци; вървим към „безкласовото“ общество. Няма класи – всички се чувстват бедни и има само НАРОД – елитът УМРЯ, ОТИДЕ СИ С ХУБАВАТА ПЪСТАРМА или ПАСТЪРМА ( аз даже не знаякак се пише тази дума)!