2
1007

Мойра – жертвата на Джоузеф

TDimova

Мойра е името на  момичето от едноименния роман на Жулиен Грийн. Познаваме Жулиен Грийн от неговия дневник „Към невидимото”, издаден неотдавна от фондация „Комунитас“. А преди това го познаваме от „Дневниците“ на отец Александър Шмеман, където той много често и с респект споменава неговото име.

Романът „Мойра“ е издаден у нас през 1994 г., не се учудвам, че съм го пропуснала, нали тогава се занимавахме главно с митинги, политики, шествия, безработици, емиграция.

И така – Джоузеф отива да учи в университета на един неголям град. Той е от бедно семейство, което се  занимава със земеделие, неугледен  и нескопосен е в обноските, косата му е изключително гъста и рижава, лицето му е бяло, очите – черни, външният му вид винаги се набива в очи и привлича погледите на състудентите му. Възпитан е в протестантски дух, по-скоро в пуритански, сутрин и вечер казва молитвите си, не понася в негово присъствие да се изричат неприлични думи, изчервява се от непристойните шеги на приятелите си, обърква се, когато започне да говори за Бога, смята, че е предопределен от Него, че е Негов избраник, мечтае да се посвети на Неговото служение. Изключително целомъдрен, дори се съблича вечер на тъмно, за да не гледа собственото си тяло.

Ето как години по-късно Жулиен Грийн описва срещата  си с един млад католик – като че ли отново описва самия си герой Джоузеф.„Един млад католик дойде да ме види. Знам много добре какво ще ми каже. Той би искал да запази Бога, без да губи света, но ако има средство това да стане, аз не го зная. Моят посетител има големи черни очи, в които лумва пламък, щом заговори за религията. Разпознах се, какъвто бях на двадесет години, докато слушах какво ми говореше за усещането си за присъствието на Бога. Искреността му е безспорна, но в неговата фобия от греха има нещо обезпокояващо, защото тя го омагьосва и той бива привлечен тъкмо от това, от което се бои. Всичко това се чете по лицето му, където непримиримостта и свенливостта се редуват.”

Джоузеф се среща с Мойра, момиче с начервени устни, с дълбоко деколте, с  лековато поведение. От този момент нататък той вече не може да престане да мисли за нея.

Една вечер, подтикната от неговите състуденти, които искат да се пошегуват с  притеснителносттта и целомъдрието на Джоузеф, те накарват  Мойра да влезе в стаята му. Тя влиза в стаята му и го съблазнява. Когато той се събужда през нощта и я вижда спокойно да спи до него, се смразява от ужас за съдбата си във вечността. Тя също се събужда, изправя се на лакът, ласкаво му казва отново да си легне, защото й е много студено. Той изпада в бяс и осъзнато или не, умишлено или не, я задушава със завивката. Убива я от ужас и от омраза пред греха, който е извършил.

След това заравя тялото й, през цялата нощ вали сняг, който затрупва пресния й гроб. Така като че ли сам Бог му помага да заличи всички свои следи, изпраща му негов приятел, който да му покаже как да прекоси границата, да избяга от страната и да се спаси от затвора.

Но той решава, че трябва да се предаде.

Това е сюжетът на този много силен и много добре написан роман. Онова, което ме впечатли дълбоко, е правдивостта, с която е описана обратната страна на тази много силна религиозност, на това много стриктно пазено целомъдрие, много добре изградена ненавист и непоносимост към греха. Защо от всички студенти, описани в романа, точно на това момче се случи тежката, най-тежката съдба на убиец? Какво иска да ни каже Бог?

У Джоузеф има всичко –спазване на правилата, съблюдаване на морала, трепет на вярата, дръзновение да се посвети на нея. Само едно е, което му липсва. И това е любовта към другия. Джоузеф не познава любовта към другия. Цялата му вяра, цялото му внимание, старание, праведност, усърдие, са насочени единствено към самия него. И се стъписва, и онемява, и е напълно безпомощен в отношението си към другия. Тази пълна безпомощност го прави убиец.

Свети апостол Павел казва, че „буквата убива” (ІІ Кор. 3:6). Има предвид, когато вярата се сведе до буквата на формалния закон, до буквата на предписанието, до буквата на самодостатъчната праведност. Оказва се, че буквата е убиец в най-прекия смисъл.

А Иисус Христос казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан 13:35). Ето къде е фаталният пропуск в пуританската вяра на Джоузеф. Пропуск, който не може да бъде заместен и от най-стриктното съблюдаване и изпълняване на буквата.

Има ли изобщо някакъв смисъл вярата в Бога, без отношението към другия? Липсата на отношение към другия не ни ли прави убийци на вярата, на любовта, дори на Самия Бог?

И ако ние не се убиваме сега реално, не се ли убиваме с думи, с постъпки, с отровни жестове? Не чакаме ли снегът да затрупа гробовете на нашите жертви?

Ето по тази много страшна тема, по тази вечно злободневна тема Жулиен Грийн ни кара да се замислим много, много дълбоко.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статия„Рио, обичам те” е много повече от филм
Следваща статияРадоил Серафимов и потребността да си млад

2 КОМЕНТАРИ