0
1169

„Мойто погребение не ще се състои“

цветан

Среща с Цветан Стоянов и Данила Стоянова и с две изключителни книги – „Геният и неговият наставник“ и „Спомен за сън“ (изд. „Рива“). На 3 юли се навършват 45 години от смъртта на Цветан Стоянов.

Литературна вечер в памет на Цветан Стоянов и дъщеря му – Данила Стоянова се проведе в столичната книжарница „Хеликон България“ в началото на юни. Повод за това бе излизането на „Геният и неговият наставник“ от Цветан Стоянов и стихосбирката „Спомен за сън“ на Данила Стоянова.

геният09„Геният и неговият наставник“ е събитие в българската следвоенна литературна критика. Публикувана през 1978 г. като незавършен ръкопис, книгата се радва на небивал успех. Тя е написана по неконвенционален начин, като страстно търсене на истината, и би могла да се чете като приключенски роман“, казва Цветан Тодоров за книгата на Стоянов.

Цветан Стоянов (1930-1971) е сред най-изтъкнатите български интелектуалци – литературен историк, културолог, критик, философ, писател и преводач, една от най-емблематичните фигури за 60-те години на ХХ в. Роден е в София. Баща му – Сава Стоянов е и първият издател на сп. „Златорог”. Завършва право в Софийския университет, след което изцяло се отдава на литературна дейност. На него дължим прекрасните преводи от английски на Емили Дикинсън, Пърси Биш Шели и Уолт Уитман, на „Книга за джунглата” на Киплинг, „Тортила Флет” и „Зимата на нашето недоволство” на Стайнбек, на „Пътешествията на Гъливер” на Суифт и „Да убиеш присмехулник” на Харпър Ли. Автор е на прекрасните есета за „Броселиандовата гора”, „Невидимият салон”, „Орфей” и„Хубавите разговори”, на мащабните изследвания „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература” и „Геният и неговият наставник”.

dan109Данила Стоянова пък пише стиховете в „Спомен за сън“ и ги посвещава именно на баща си. Родена на 7 октомври 1961 г. в семейството на Антоанета Войникова и Цветан Стоянов, тя израства сред книги, музика и разговори. Владее английски, обича пианото си. Внезапната и преждевременна смърт на Цветан Стоянов от лекарска грешка през 1971 г. е събитието, което я белязва. Данила е на десет години. На 17-годишна възраст е диагностицирана с лимфома. Почива на 3 септември 1984 г. на 23-годишна възраст. За пръв път книгата ѝ е публикувана през 1990 година. През 2003 година стиховете на Данила са издадени на английски език в Съединените щати в превод на Людмила Попова-Уайтман. През 2011 година едно от нейните стихотворения е поставено на фасадата на сграда в Лайден като част от местния проект Поезия по стените.

Книгите на Цветан Стоянов и Данила Стоянова – „Геният и неговият наставник“ и „Спомен за сън“ (изд. „Рива“), бяха представени от Тони Николов, проф. Миглена Николчина, Владимир Левчев и Яна Букова.

Тони Николов напомни за годишнината от смъртта на Цветан Стоянов (на 3 юли тази година се навършват 45 години от смъртта на изтъкнатия интелектуалец) и подчерта, че всъщност това е годишнина и от написването на „Геният и неговият наставник“ – една книга, която остава незавършена и която с основание смятаме за шедьовър на българското литературознание. „Това, че остава недовършена обаче – много големи книги в световната литература са такива – дори я прави още по-интересна, защото е отворена, подканва към диалог и дори към завършване, подтиква към разговор с Цветан Стоянов.“

Проф. Миглена Николчина призна, че Цветан Стоянов и неговите текстове са я формирали и като човек, и като вкус за литература, и като представа за прекрасен език:

„Винаги съм смятала, че задачата на българския интелектуалец е да бъде част от един световен диалог, но оттук, от това място и от този език. Това го дължа на Цветан Стоянов, това при него е една систематично прокарвана идея – да бъдеш в диалог със света, но оставайки тук.

Прекрасно е, че излиза „Геният и неговият наставник“ в това красиво издание, но то е само за да ни напомни още колко не сме направили за Цветан Стоянов, още колко много му дължим, още колко много трябва да бъде направено за едно систематично научно цялостно издаване на неговите работи, а след това, разбира се, и за тяхното осмисляне. Цветан Стоянов е прекрасен като теоретик, той е прекрасен и много интересен и като белетрист. Аз намирам „Изключителната биография на Буди Будев“ за един невероятен роман, който тепърва трябва да оценим, но много интересни са и другите му белетристични творби.

В „Геният и неговият наставник“ обаче се събират щастливо тези две страни на таланта на Цветан Стоянов – талантът му на теоретик и талантът му на белетрист, талантът на човек, който владее поетическото слово, и талантът на човек, който има много ясен и прецизен аналитичен ум. Така че тук се получава една невероятна сплав, която той прилага по един странен начин, драматичен и бих казала трагичен. Има нещо пророческо в това, което е написал и за жалост то може да се види и в тази последна негова книга.

Цветан Стоянов пише своята последна незавършена работа за последния незавършен роман на Достоевски. Той пише тази последна незавършена работа за битката на Достоевски с неговия наставник в една ситуация, когато – аз съм сигурна, без да знам документи и подробности около това – самият той е бил в такава ситуация, когато натискът върху него е нараствал, когато обръчът около него се е стягал, когато той самият се е усещал драматично и трагично изправен пред един враг, който се е надявал през целия си живот и през всичките си съчинения, че ще може да победи. И въпреки това също така постоянно е разбирал, че ще бъде победен. Тази тема за победата и победените е една от важните му теми, той непрестанно се връща към нея. И тук, в тази именно работа, той успява да й даде един изключително силен израз, едновременно романен и аналитичен израз на една битка, която не е само негова, тя е битка на цялата му генерация и ние продължаваме да дължим много и на него, и на това поколение, което се е надявало да победи със силата на своя интелект, със силата на своя талант, със силата на своето знание – това са изключително културни хора, които се опитват със силата на своето творчество да компенсират изолационизма на режима и опита му за натиск. Те са се надявали, че ще могат да победят с гения си, така както Достоевски се е борил с една машина, която може би все пак не е била чак толкова страшна, колкото онази, пред която се изправя поколението на 60-те години. И ние намираме тази драма, едновременно разиграна като роман и аналитично поднесена, в „Геният и неговия наставник“. Това, което Бахтин осмисля, пишейки също за Достоевски, като полифония, като многогласие, като вътрешното умножаване на думата, като нейната идеологическа разслоеност, като нейната памет, чрез която тя взривява всяко усилие да бъде поставена под контрол, е разработено с нови термини и по нови начини от Цветан Стоянов. Един от тях е несъвпадащото съвпадение – нещата съвпадат и все пак не съвпадат, Достоевски върви по пътя на наставника, преструва се, че върви по пътя на наставника и в същото време това е един съвсем друг път.

Владимир Левчев, който представи книгата на Данила Стоянова „Спомен за сън“, призна, че я е познавал още от дете, още като ученичка в гимназията, когато тя вече чете Унамуно, чете свободно поезия на английски и френски. „И въпреки това излъчваше радостното сияние на детството. Беше силно емоционална, разговорите с нея бяха непринудени, ведри и прости. Данила пишеше за смъртта. Книгата, която сама беше съставила, но никога не можа да види публикувана, започваше с думите: „Посвещавам на баща си Цветан Стоянов“. Той почина, когато Данила беше едва на 10. Почина нелепо, поради лекарска грешка, от апендицит… Тя пишеше за смъртта, но сякаш я гледаше от другата страна:

Аз зная само, че мойто погребение
не ще се състои.
Защото трудно се погребва този,
който е изравнил смъртта с живота
и живее и в двете. 

Така Данила писа за себе си, едва 15-годишна. И още:

…бих възприела камбаните
като път към една ваканция,
като светлина, за която се хващаш,
да се изкачиш в някаква зала,
където хората са те припознали
,
но природата те е признала.

Само през страданието и отвъд страданието се достига до тази ясна светлина на живота, за която се хващаш, за да се изкачиш в една зала, където уязвимостта е сила.“

Писателката Яна Букова, автор на предговора към стиховете на Данила, подчерта усещането за празник от срещата с „двама души, които не са тук и заедно с това са тук“ и с техните текстове. Тя прочете няколко стихотворения от Данила Стоянова, писани между 1976 и 1981 г.:

* * *

Ако разрушиш честния кръст
и благоговейно повдигнеш треските към залеза,
от гледката ще получиш усещането,
че си разбрал битието.

Но не, драги,
по-осезаемо е,
ако се спънеш в някой пън изоставен
и се пльоснеш в локвата зад него.

1976

* * *

В истеричното си напредване
и да разравяш скалите с грохота си,
и да лаеш в хор със реката,
и да изтръгваш листата и клоните,
и да ми блъскаш дъха на сеното
в лицето
и твърдата глухота на бумтящата нощ,
колкото и да се гърчат колелата ти,
колкото и да се задъхва парата ти –
чух как премаза щурец.

Ето така – разпука го,
струните малки отчаяно звъннаха,
тихият пукот на костички
стигна оглушителен до слуха ми,
разчленени и пръснати,
всяка отскочи
и със звън се удари в моите.

И как ме заболя тялото,
как закърви слухът ми –
чак до сънната светлина на нощната гара,
докъдето влакът дотътри изплашен
звуците на щуреца.

1977

Антоанета Войникова, съпругата на Цветан Стоянов, се върна в спомените си години назад – към последните дни на изтъкнатия литературен историк и преводач. „Цветан беше голям стратег на собственото си творчество, на собственото си присъствие на земята. Той не смяташе, че сме се родили случайно и смяташе, че всеки трябва да напипа своя дълг и да върви по следите му. И фактически едно от сепващите му признания, може би един-два месеца преди края му – трябва да знаете, че той бе един от най-жизнерадостните и весели хора, раблезиански тип човек, и ние живяхме страшно весело, в знание, четене, писане, гуляене и общуване с приятели – изведнъж дойде вкъщи много омрачнен, дори с посивяло лице и ми каза: „Аз изчислих, аз имам ясни планове – до 60-та си година ще напиша всичко, което искам да напиша. Готова ли си след това заедно да сложим край на живота си?“…

Когато останах сама, тогава започнах да размишлявам: „Господи, какво ли се е случвало в неговата съдба, за да поиска това?“ За съжаление аз трябваше да стигна до много тежки открития, трябваше да анализирам, да разтавя живота ни, за да кажа: „О, какво било!“ А то наистина е било много грозно, много страшно. Страшно притиснати от това, което беше епохата на социализма, цялата тази тоталитарна машина, която върху него се е трупала и го е изтезавала по страшни начини… Когато дъщеря ми си отиваше в болницата, няколко дни преди края, тя ме погледна и каза: „Мамо, ако татко не беше си заминал, ако не беше отишъл в другия свят, аз нямаше да се разболея. Аз боледувах сега за него“…

И когато всичко рухна и останах очи в очи с чистата действителност, разбрах, че тя е била чудовищно грозна, жестока, безогледна и фактически той е бил съзнателно, методически притискан и ликвидиран, но духът си не предаде. И си отиде с невероятна сила и силата му, голямата му сила, победата на Цветан е в това, че в тази обстановка, в това притискане той беше решил и беше почнал да пише тази книга. Книга, която сега дори моите млади приятели като четат, казват: „Ама той имал ли е акъл да седне да пише това нещо, ами ако го беше завършил, какво щеше да стане, кой щеше да го пусне?“ Цветан пишеше яростно тази книга, пишеше от сутрин до вечер. Защото тази година, в която той трябваше да си отиде, беше годишнина от смъртта на Достоевски и той е разчитал на юбилейното лекомислие, за да бъде пусната книгата му. Абсолютно празни илюзии. Всъщност на няколко пъти се разбра, че в неговия кабинет се е влизало нощем на някакви непозволени проверки, че е бъркано в неговите ръкописи… А си мислехме, не само ние – цялото поколение беше вярващо и решено, че то трябва да отвори на България портите към света. Това беше една голяма група от хора – 50-60 души от всички краища на България. Те се събираха и живееха в някакъв особен духовен подем, а сред тях имаше страшно интелигентни хора, истинска интелигенция от много висок порядък. Цветан беше, разбира се, един от най-ярките сред тях. И това поколение изведнъж бе от собствените си сили придобило самочувствие: „Какво ще ни разправят ония там, колкото и да ни плашат, колкото и да ни застрашават с разни наказания, ние ще се справим“. Това е било лекомислието на това интелигентно племе, което бе интелигентно, но не и прозорливо. Насреща е имало страхотен, добре трениран и добре отгледан репресивен апарат…“