0
6973

Момиченцето и есента

Пленителна е есента с разноцветните си багри, с ярката си ниска светлина, с наситеното синьо на небето, дори с печалното усещане, че още едно лято безвъзвратно е отминало, че още една година скоро ще приключи, че пак нещо е останало неуловено, недоизживяно, недообикнато. Тази горест, която имат умъртвеното, изтляло зелено на сухата трева и на оголените клони, с шумящия килим от жълти и кафяви сухи листа, като че ли се предава и на нас, тази горест прилича на помъдряване, но не е, тя е тъга и копнеж едновременно, мъчителна и прелестна. В есента можем да видим неповторима красота, можем да усетим и тиха тъга. През есента настроението се сменя внезапно, както внезапно синьото небе се покрива с облаци, както внезапно се сменят картините пред очите ни.

Силен порив на вятъра разпиля голямата купчина листа и ги поднесе по красивата алея на парка. Момиченцето се отскубна от прегръдката на баща си, който седеше на една пейка, и се спусна след подгонените листа. Тичаше след тях с неуверените си крачки, смееше се, навеждаше се да ги докосне, те бягаха и то отново се затичваше след тях. Мигът спря. Детето, смехът му, вятърът, есента, светлината, опадалите листа се сляха в едно. Участваха в една обща игра. Ангелска игра. Детето искаше да полети след листата, да ги догони, самò да се превърне в листо и да полети с тях. Всъщност, макар крачките му да бяха така неуверени или тъкмо поради това, то сякаш летеше заедно с листата. Усещаше своята цялост с листата и със света и от цялото му същество струеше неизразим възторг, светлина и възхита. Не успяваше да догони бягащите листа, но това не го натъжаваше, не го разочароваше, нито пък го отказваше от небесната му игра. Радостта беше проникнала дълбоко в него и не можеше да го напусне. То участваше в чудо, в смайващо чудо – листа, подгонени от вятъра. Чудото беше специално за него. То усети мига на чудото и точно в този миг се отскубна от прегръдката на баща си, за да го направи възможно. Ако не беше се отскубнало и не беше политнало след тях, подухваните от вятъра листа щяха да бъдат обичайна и банална есенна картина.

Момиченцето беше се отдалечило само на няколко метра, но нямаше увереност да продължи подир листата, спря се, обърна се назад и пак тичешком се върна при баща си. С усмивката си му разказваше неизразимото. Питаше го видял ли е и той чудото.

Той беше видял само част от него – радостта на своето дете. Листата за него бяха нещо обикновено, затова и усмивката му беше обикновена. Така се изменят усмивките на хората, когато пораснат и когато престанат да бъдат деца. Както се променят усмивките им, така се променят и душите. Така постепенно изгубват усета за чудо. И започваме ние, възрастните да се вълнуваме от други неща, започваме да се измъчваме от проблеми, дори част от чудесата се превръщат в проблеми. Самата есен става проблем, защото лятото си е отишло, а ето, вече идва зима. Лятото е било безгрижно, а с есента идват тегобите.

А за малкото момиченце нямаше нито съжаление за отминалото лято, нито страх пред наближаващата зима. Имаше небесен, ангелски танц с листата, с вятъра, със света. Имаше искрящият възторг и чувството за цялост, до които възрастните едвам успяваме да се докоснем и то когато видим дете.

Не можем да си представим възрастен човек да тича като дете подир листата. Би било комично. Детето носи радостта и възторга в себе си и ги излъчва във всичко, което прави. Не бива да очакваме възрастен човек да върши детски неща, но означава ли това, че на възрастния човек трябва да са чужди радостта и възторга? Нима не можем да ги съхраним, макар да ги изразяваме по различен начин? Именно тези хора, които успяват да съхранят детската непосредственост в характера си, са най-чаровни, симпатични и привлекателни. Именно те са откривателите, художниците, които рисуват света приказен, писателите, които виждат неща, останали скрити за другите, певците, които пеят с душата си, тези хора правят живота радостен и трепетен, те вършат чудеса.

Когато възрастен човек се заиграе с дете, той неусетно се смалява и уподобява на детето. Възрастния човек има необходимост от такова смаляване, за да види света голям и прекрасен, да види истинското му величие и красота.

Когато есента постепенно отмине, когато вятърът отбрули всички листа от дърветата и завали снега, момиченцето по същия начин ще се радва на снежинките, ще ги гони, ще лети след тях, ще се смее със същия смях, същата усмивка ще озарява лицето му и ще стопля зимата. Само тази детска усмивка може да стопли зимата. Ние може да се тревожим за цените на тока и парното, но ако се вгледаме в усмивката на момиченцето, ще видим, че само тя топли истински. Без тази усмивка есента ще е ветровита, зимата ще е мразовита и целият живот ще е мрачен и враждебен.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДа понасяш всекидневието като индианец
Следваща статияПианото