0
799

Момичето с птиците

От дете усещаше, че у нея има нещо необичайно. Уж бе като всички останали, с коси, сплетени на непокорни плитки, и ококорени очи, където светът се спотайваше, искрящ от някакъв възторг по рождение, а от малка трябваше да свиква с шушуканията зад гърба си. Смяташе го за нещо нормално, че просто е така при момичетата.

Докато веднъж, падайки от едно дърво, гласът ѝ не се извиси с толкова неподозирана сила, че някакво хлапе притича потресено да надзърне в устата ѝ, та да види откъде точно излизат звуците, набраздили простора. Чак тогава се сети как баща ѝ се хвалеше пред съседите, че я чува как пее в банята още от автобусната спирка зад ъгъла. Гласът ѝ, силен и кристален, сякаш срязваше на две небесата. И още по-чудното беше, че небесните твари я припознаваха като една от своите. Където и да се намираше, в училище или около дома, рояк птици я сподиряше, инак съсредоточен в чуруликанията си.

Съучениците я бяха кръстили Птицата. И така – Птицата, та Птицата – ѝ викаха всички. Само баба ѝ и майка ѝ се сещаха за рожденото ѝ име, ала с времето и те се примириха с причисляването ѝ към прелетното царство. Даже баба ѝ, строго взирайки се през очилата с голям диоптър, веднъж ѝ прочете птиче поучение, подбирайки откъс от житията на светиите – историята на св. Исихий Постник, чиято градина била нападната от множество птици, дето изкълвали растенията и съсипали труда му. Огорчен, светецът се обърнал с молитва към Бога. И начаса птиците, вкусили от посевите, паднали на земята – нито могли да летят, нито да се движат; просто лежали възнак с разперени крила, като поразени с отрова. Ала след известно време на светеца му дожаляло за птиците. Той излязъл пред килията си и викнал:
– Бягайте оттук и да не съсипвате повече труда на монаха.
Едва изрекъл тези думи и птиците излетели стремглаво нагоре, като повече никой никога не ги видял да приближават градината му.

Разказът за едно толкова тежко наказание я натъжи. Скришом пророни сълза и вътрешно си обеща да брани птиците, колкото е по силите ѝ. И така се започна. По цял ден сновеше неуморно из махалата, вардеше гнездата, зорко бдеше, докато пернатите мътят, даже се сприятели със съседските котки и ги хранеше до пресита, стига да не посягат на нищо прелетно.

Родители и познати не можеха да ѝ се начудят на акъла. Съученичките ѝ вече си имаха гаджета, припалваха цигари, обличаха се провокативно, мислеха за съвсем други работи. А тя си витаеше из небесата. И пак се разнасяше онзи неин глас, който сякаш не стихваше; едно по-внимателно ухо би могло да го долови дори сред възцарилото се мълчание.

Докато една сутрин не се случи нещо ненадейно. Почти сигурно закъсняваше за третия час, предвещаващ изпитване по химия, когато на една пресечка от училище видя ударен гълъб. Явно някоя кола го бе забърсала в движение. Втурна се и го взе в ръце. Той доверчиво се отпусна в шепите ѝ като топчица, по крилото му имаше капки кръв. Малко по-надолу, до контейнера за боклук, видя празен кашон. Сложи гълъба вътре, с намерението да го отнесе и превърже. И тогава отдолу се зададе единственият ѝ съученик, дето не я гледаше като откачалка, отдавайки ѝ трошица внимание. Тя се поколеба за миг, остави кашона нависоко, върху перваза на един прозорец, и тръгна към него. Заприказваха се. След малко, когато се върна назад, видя обърнатия кашон и един рижав котарак, който лениво се протягаше на тротоара, с перце, залепнало по мустаците. Искаше ѝ се да извика, но не можа да издаде нито звук.

От този ден спряха да ѝ викат Птицата. А не след дълго с почуда установи, че гласът ѝ вече е като на останалите.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015) и „Българската дилема“ („Хермес“, 2017).

Предишна статияСпасява радостта, не страхът от греха
Следваща статияСлучаят Йов