В манастирите ни по това време на годината мирише пронизително на чимшир. Ние, градските чеда, съвсем сме забравили това ухание, което ни съпровожда от люлката до гроба, но когато случайно се натъкнем на него, клетките ни първи се сещат както за китката на свещеника, с която ни е ръсил със светената вода, така и за чимширите, застанали на стража край гробовете на бабите и дядовците ни.
На чимшир миришеше и дворът на казанлъшкия женски манастир „Въведение Богородично” преди десет години, където се отбихме, за да се срещнем с монахиня Нина.
При нея ме заведе моят колега и приятел, писателят Петър Марчев, който живее в Казанлък. Посетихме я с жена ми в стаичката ѝ в манастира, където тя прекарваше седнала в молитва през целия ден. Беше изкарала инсулт и не можеше да се движи и молитвата, гледката през прозореца и посетителите бяха единствената ѝ връзка с външния свят. Беше заприличала на вощеничка от непрестанното си молитвено бдение.
Сестра Нина е родена през 1915 година. Представи се пред Господа през 2009 година. И май това е всичко, което знаем за нея. Затова сега ще ви дам възможност да прочетете кратката бележка за нея, отпечатана в една от книгите на Петър Марчев. Той е човекът, който я познаваше много по-отблизо. Той е човекът, който ме заведе при нея. А и в текста му много добре личи невидимата помощ, която ни оказват тези наши тихи молитвеници от манастирите и църквите, за да не се продъним съвсем в този свят, населен на пръв поглед като че ли единствено от войни, катастрофи, убийства и арести.
Има такива дни – събуждаш се с чувството за безметежност.
После с изненада установяваш, че обичаш всички. Просто целия свят. Дори изпращането на детето на училище – първа смяна – не може да взриви душевния ти комфорт.
В такива случаи знаете ли какво правя?
Поглеждам църковния календар.
Днес е света Нина.
Ами да – ето къде бил ключът от бараката!
Разбира се, нашата мила приятелка – новопредставлената сестра Нина се моли за нас от Небето…
Приживе тя не обичаше да разказва за себе си.
Все пак, запомнил съм, че е родена в някакво дупнишко село. Когато се замомяла, тежка болест я съборила на легло. Охтика ли беше? Не помня.
Във всеки случай, баща ѝ я натоварил на самара на магарето. Закарал я до Дупница и я качил на влака за Варна. Там я изпратил докторът да се лекува…
Довлякла се как да е до Морската градина. Седнала на една пейка с намерението да се удави в морето. Тогава до нея дотичало едно малко момченце. Сподирила го и баба му. Заприказвали се и добрата жена я приютила в къщата си…
Слава Богу! – кръстеше се отпосле сестра Нина. Щото по-голям грях от самоубийството няма.
Като станала на четирсет, дошла в казанлъшкия манастир „Въведение Богородично”. В светата обител служила на Бога и на пресветата Дева Мария цели 54 години.
Напоследък беше получила инсулт. Дясната и половина беше обездвижена. Беше се усукала като буквичката „s”. Но вместо да си лежи в постелята, всяка сутрин я изправяха да седне. И сестрата цял ден дърпаше броеничката. С Иисусовата молитва.
Обичаше всички, молеше се за всички…
Болестта ѝ се проточи цели седем години. Това беше последното изкушение на сестра Нина. Макар че се беше съсухрила до размерите на едно врабче, Бог я крепеше, за да ни покаже как се носи Кръст.
