Портал за култура, изкуство и общество
В момента сте тук: начало | идеи | гледна точка | Мондиализация или колонизация (I)

14.01.2013 10:02

Мондиализация или колонизация (I)

kyanakiev

В книгата си „Светът на Средновековието. Генезис, история, общество.” (София, „Комунитас”, 2012 г.) развих тезата, че след края на Средните векове – тоест от началото на XVI в. Европа излиза от родилната си територия и се „мондиализира”. Утвърдих, че това понятие ми се вижда по-точно от понятието „колонизиране” на света от европейците, което пък ми се струва твърде „еврофобско”. Без да имам за цел да оправдавам често грубия и високомерен стил на проникване на европейците в извън-европейските светове, ще се опитам да обоснова тук защо наред с постколониално-травматичните съвременни описания на тези процеси, трябва да хвърлим и един по-задълбочен поглед върху различните начини, по които нашият континент е излизал извън пределите си, за да направи модерния свят до голяма степен „европейски”. Ще започна с анализа на случаите с Америка, Индия и Китай, а някой следващ път ще разгледам случаите на Африка и света на исляма.

Разбира се първото, с което съвременният либерален човек ще свърже колонизирането на Америка – това същинско начало на „колониалната епоха” – е онова, така потресаващо описано (напр. у Цветан Тодоров) отношение на испанските конкистадори към завареното население на новооткрития континент. За завоевателя местните жители са не повече от чудновати полу-хора, екзотични хуманоидни зверове, „екземпляри”, които испанците товарят на своите кораби, за да ги „доставят” (в случай че оцелеят по пътя) за „разглеждане” из европейските дворове. Но ако ние се изкушим, фасцинирани от тези наистина срамни истории, да спрем до тях и да побързаме с произнасянето на присъдата над европейската колонизация на Новия свят, ние много скоро ще изпаднем в цял ред сериозни исторически затруднения. Как например ще трябва да си обясним, че именно на тази, най-първоначално овладяна, испано- и португало-езична днес Америка, ние сме свидетели – вече към края на XVII в. на една изключително мащабна и повсеместна (въпреки първоначалното непризнаване на местните за хора) метисация на пришълците с автохтоните, която сякаш няма прецедент в световната история. Не говори тя в такъв случай както за едно много бързо надживяване на въпросното расистко отношение на европейците тук (та никой не би се „кръвосмешавал” така поголовно с „не-хора”), така и за една не по-малко удивителна културна отвореност на местното население към „колонизаторите”? Когато обсъждаме следователно „колонизирането” на тази част от Америка, ние трябва непременно да се отнесем сериозно към още няколко исторически „сюжета”, освен онзи за потресаващия антихуманен расизъм на първите испански завоеватели. И най-първият от тях е „сюжета” за масовото, всеотдайно и – трябва да го кажем – изключително резултатно (въпреки, че не е намерило толкова изразителен разказвач като Цв. Тодоров) католическо мисионерство върху новооткритите земи. Покръстителство, казвам, което освен че приобщава към спасението уж масово смятаните за „не-хора” от европейците авхтони, има и това неподценимо следствие, че от корен отсича отношението към тях като към напълно чужди. Като прибира в лоното на универсалния католицизъм огромната част от завареното население, мисията на доминиканци, францисканци и йезуити, проявява тук и един невероятен такт на нагаждане на традиционната форма на Църквата към местните особености в светоусещането. В най-голяма степен  тъкмо той, това е несъмнено, съдейства за последвалото безпрецедентно смесване, за което вече споменахме.

Още по-нататък: нужно е особено настойчиво да припомним (в противовес на по-късната историко-сантиментална легендарика), че идвайки на новооткрития континент въпросните испански конкистадори, неговите първи завоеватели, не са подчинили тук (на юг от Мексиканския залив) едни свободни и живеещи дотогава своя традиционен обществен живот народи, но, по-точно са съкрушили съпротивата на няколко грохнали към момента на идването – доста жестоки – местни империи: майанската, ацтекската и тази на инките, на които преобладаващото множество от народностите в Латинска Америка към този момент са били в положение не по-добро от това на древноегипетските роби (върху този исторически факт е изграден нашумелият филм на Мел Гибсън „Апокалипто”). В този смисъл не е съвсем ясно дали превърнати, да, в обикновени работници в новосъздадените „предприятия” на европейските пришълци, тези люде не са станали дори по-свободни, отколкото са били по-рано. Във всеки случай факт е, че метисация между членовете на империалните народи на маите, ацтеките и инките и тези на „низшите” племена, поробени от тях, в продължение на векове въобще не се е случила (което ясно свидетелства за далеч до-колониалния „расизъм” на тези пред-колумбови господари на Америка) и е в решителен контраст с всевъзможните форми на креолизация между испанските колонисти и същите тези „низши” цветнокожи племена.

Тъй че процесът в южната част на Новия свят, поне до началото на XIX в. е много по-адекватно да се определи не като „колонизация” (тук няма насищане на местния ландшафт с обособени групи заселници – собствено „колонисти” от Европа), а като – смесване на пришълци отвъд океана с местните племенни групи и народности, в резултат на което (и под въздействието на споменатите вече християнски мисии) се ражда не просто една съвсем нова по расовия си тип човешка популация, но и една съвсем оригинална, мондиална разновидност на латино-католическата култура – един креолски католицизъм. Да, повтарям, това смесване на европейско (пришълско) и местно (заварено) население, което и става населението на „Латинска Америка” се случва в резултат на съкрушаването от страна на испанските армади над заварените в тази част на континента „склерозирали” и собствено робовладелски империи на няколко (не повече) племена. Но тук няма последващо „заробване” на население, нито „разрушаване” и „подменяне” на традиционната негова „култура” с европейска. Имаме, много по-точно, раждане на ново общество, в което социалното разслоение само век след оформянето му не е вече по „расов” признак (както богатите, така и бедните „латиноамериканци” вече през XVIII в. до един са „метиси”), а културата му е неразделима сплав от западноевропейски (католически) и местни елементи. Свеждането на големи маси от (вече) креолизираното латиноамериканско население до безогледно експлоатирани селскостопански черноработници в обширни латифундии се извършва едва от началото – средата на XIX в. и то вече не от „европейците”, а от предприемачите от Североамериканските съединени щати, интензивно започнали да инвестират в изоставащия и поначало по-слаб в промишлено отношение юг.

Но и процесът в Северна Америка, макар с по-голямо основание да може да се нарече „колонизиране”, не представлява все пак онова съпроводено с „геноцид” и „завземане на земите местното население” движение, за което обикновено се говори в „постколониално-травматичните” изследвания от наши дни. Истината, която не може да се отрече без поне значително неглижиране на фактите е, че северната част на Новия свят поначало е била до идването на европейците тук една твърде, твърде слабо населена земя. Ето защо навлизането на (преди всичко) британци и французи в нея е по-скоро нейно първо масово населване изобщо, а не „присвояване” на земите на предишни „цивилизации”. Истината е още, че малобройните и примитивно живеещи местни „индиански” племена още преди идването на европейците са пребивавали в състояние на многогодишни, традиционни вражди помежду си, в които заселниците (разбира се, не безкористно) са започнали да се намесват, взимайки определена страна, като по този начин са съдействали (но не повече) за едно тяхно, до голяма степен взаимо-изтребление (ние просто трябва да се разделим със сантименталната представа от „индианските” романи за идиличния начин на живот на автохтоните в Северна Америка). Във всеки случай, всички урбанистични и инфраструктурни образувания в тази част на континента, градове, латифундии, ферми, пътища и ж. п. линии – са построени от европейците не на мястото на вече съществуващи тук обществени структури, не на мястото на „изтласквана” и „разрушавана” традиционна културно-стопанска система, а на девствена, обживяна само във формата на разграничавани по предание ловни полета. Само в скоби ще отбележа, че импортирането на роби от Африка е съвсем друг процес и не бива да се разглежда като елемент от североамериканското „колонизиране”. В Северна Америка дошлото от Европа население е не тъкмо „колонизаторско”, а – и това определение е по-точно – пионерно-заселническо. Дори би могло да се каже, че именно предвид слабата дотогава населеност на тази част на света, точно в Северна Америка е осъществена една от най-масовите заселнически кампании в световната история изобщо. Северна Америка е не колонизирана от Европа, а заселена от Европа. Европейците не са „изтласкали” оттук местната култура и „цивилизация”, не са „присвоили” от местни народи техните „страни”, а просто са разширили ареала на цивилизацията изобщо върху една свободна дотогава от всякаква „цивилизация” територия. В този смисъл Северна Америка в най-голяма степен подобава да бъде наречена „втора” (или отвъдокеанска) Европа, доколкото тя никога не е била нещо друго преди започването на този процес.

Но не е безуговоръчно „колонизация”, в смисъл на отнемане на чужда, политически уредена страна и активно задушаване на автентичната й култура, процесът на завладяването от британците на Индия (за чиито последни дни по такъв нараняващ европейската съвест, но и малко субективен начин ни е разказал Махатма Ганди). Тук трябва да се припомни, че британските търговски компании се настаняват за първи път по крайбрежията на Индийския субконтитент и в някои от по-вътрешните му центрове в момент, в който на тази територия тлее, в състояние на далеч отишъл разпад, една от многото последователно застъпващи се тук, вече няколоковековна, империя на „Великия Могол” (татарска по създаването си през 14 в., скоро ислямизирана и владееща местното, в голямата си част традиционно хиндуистко население). В онзи период империята на „Великия Могол” е вече накъсана на „феодализирани” владения на мюсюлмански и хиндуистки господари (раджи) и инсталирането на британците в техните „феоди” отначало съвсем не е насилствено. Напротив, би могло да се утвърди, че влиянието, което европейците бързо разширяват, идва първоначално от усилването на позициите им, което извършват самите раджи. Последните влизат с тях в, както им се струва, взаимноизгодна симбиоза. Местните индийски владетели, може да се каже, са първоначално икономически съблазнени от британците. Те намират съвместните търговско-промишлени начинания с пришълците като възможност да умножат собствените си богатство и разкош. Ето защо до голяма степен заедно с „колонизаторите”, тези местни „царчета” мобилизират цялото, подчинено им „простолюдие” като „трудов ресурс” в създаваните „смесени компании”. Доколкото обаче размахът и сложността на тези последните скоро надхвърля културно-политическия капацитет на раджите, британците започват, практически сами и изцяло да администрират тяхната инфраструктура. Направо може да се каже, че местните владетели на умиращата „Моголска” империя приемат като свой интерес да се превърнат в провинциални агенти на администраторите от далечната европейска островна „метрополия”, на този изграждан от там търговско-стопански организъм. В Индия следователно се установява една все по-обширна в правомощията си британска администрация на вътрешния й живот, за която първоначалната роля на местната „компрадорска аристокрация” става все по-номинална. Тази администрация експлоатира евтиния и непретенциозен трудов ресурс на едно многобройно население, което във всеки случай не едва тя е поставила в положението на обслужващо черноработничество. Индия обаче съвсем не е „колонизирана” в смисъл на населвана от компактни, за поколения наред заселващи се в нея групи от британци. Тя, по-точно, бива поставена под една достатъчно гъвкава, но и безкомпромисна английска военизирана административна власт, под властта на един административно-политически, подготвян обаче в метрополията, британски „колониален елит”, традиционно колабориращ с остатъчната местна аристокрация. В резултат пък от тази „колаборация” сред немалки части от тази аристокрация започва и едно културно тежнение към британската и въобще европейската цивилизованост: към европейското образование, към европейския маниер на потребяване, накрай – към европейските политически идеи. Ще трябва да се признае, че това тежнение е отишло към началото на 20 в. (тоест точно годините, които описва в дневниците си Махатма Ганди) достатъчно далеч и достатъчно се е разширило, за да може, след оттеглянето на британците, въпросното „европейско” по произхода и природата си политическо артикулиране, икономическо устрояване и урбанизиране да продължи със силите и по убеждението на този именно формиран в периода на британския „колониализъм” елит на независима Индия.

Сходен с този британски маниер на владичество в Индия, но много по-малко непосредствен именно като власт на европейците и североамериканците, е начинът на присъствието на тези последните в Китай. Известно е, че предприемчиви и решителни британски, френски, холандски и американски притежатели на капитали идват в „поднебесната империя” на „божествения император” именно за да предлагат (а не да налагат) на властта в Китай примамливи и за тази последната инвеститорски проекти. По същия начин както в Индия, когато присъствието на тези „сътрудничещи” на имперската власт европейски предприемачи става достатъчно трайно и договорно-гарантирано, към „обмена” се присъединяват и предлагащите „идеи”: религиозните мисионери (които нямат тук особен успех) и различните учители (които обаче го имат) и т. н. Да, в Китай, традиционната местна власт дори в края на XIX в. е далеч по-здрава от властта на разпадналата се на „феоди” държава на „Моголите” в Индия. И все пак и Китай към времето на „колонизирането” си вече е във вътрешна политическа криза. Трябва да подчертаем тук – тя не е предизвикана от идването на европейците, а по-скоро обратното – е предизвикала тяхното идване. Традиционното (мандаринско, конфуцианско) придворно чиновничество, съблазнената от „японския” път на едно насилствено модернизиране „отгоре” (аналогична на Кемалистката в Турция) армия и буненото от популистки „народни” водачи селско население (от началото на 20 в. и съзнателно облъчвано отвън с комунистически идеи) – тези три сили разтерзават отвътре традиционния Китай. И ето, в това вътрешно разтерзаване европейците получават щастливата за себе си възможност да играят ролята на мощния външен съюзник и „спонсор”, на решаващата тежест, която, турена на везните, ще ги наклони в една (избрана от тях) посока. А това позволява, особено на британските и американските инвеститори, да засилят позициите си и да ги превърнат, ако не в позиции на политически администратори както в Индия, то поне в такива на решаващ фактор в дирижирането на бъдещата криза. И когато тази криза избухва (описаното дотук е доста точно представено в романа на Андре Малро „Човешкият жребий”) – всъщност едва през 20-те години на 20 в. да наложат, със своята „решаваща помощ” една от сблъскващите се сили – а именно тази на „националистичния” генерал-модернизатор Чан Кай Ши, ставащ, нека се изразим така, „компрадорския” губернатор на един британско-американски Китай. Както се вижда, някакво европейско „колонизиране” на Китай въобще не е имало, освен ако за такова не се счете неговото твърде засилено външно „протектиране” едва от началото на XX в.

Добавете коментар: