0
1358

Монсеньор Ронкали
и неговата апостолическа мисия

Изследването (изд. Фондация „Комунитас”) се появи в превод на български в контекста на канонизацията на папа Йоан ХХІІІ. То разглежда мисията в България на монсеньор Анджело Джузепе Ронкали, осъществила се между 1925 и 1934 г. Книгата запълва празнина в изследванията, използвайки документи от ватиканските и български архиви. Прочетете откъс от нея.

ronkaliКирил Карталов е възпитаник на Миланския католически университет, където защитава магистърска, а после и докторска степен. След първия си труд „Папска дипломация. Светият престол в международните отношения през понтификата на Йоан Павел II”, който изследва папската дипломация през вековете, а заедно с това и курса на международна политика, следван от Йоан Павел II – сега доктор Карталов предлага на вниманието на читателите своите изследвания върху мисията в България на монсеньор Анджело Джузепе Ронкали между 1925 и 1934 г.

Ето какво пише в предисловието към изданието проф. Масимо де Леонардис от Миланския католически университет: „Важно  е да се подчертае, че мисии като гореспоменатата са почин за присъствието на Ронкали – първоначално като Визитатор, а после като Апостолически делегат – на сцената на международната дипломатическа дейност на Светия престол, макар, това също е важно, заеманите от него длъжности да са без дипломатически статут. Ронкали всъщност не е сред духовниците, формирали се в дипломатическата школа на Светия престол – или Папската академия на знатните духовници, понастоящем Папска дипломатическа академия, датираща от 1701 г. – но след мисията в България го чака служба на Апостолически делегат в Турция и Гърция, а после и на Апостолически нунций в Париж. От последното местоназначение, обичайно носещо на титулярите кардиналска шапка в завършека на тяхната мисия, през 1953 г. Ронкали поема по-пастирски ориентираната длъжност Патриарх на Венеция, за да се възкачи в крайна сметка през 1958 г. на папския престол под името Йоан XXIII.

С основание може да се твърди, че местоназначението в София е излаз към една по-пространна църковна дейност на Ронкали, към дейност от по-голям калибър – от една страна, и от друга страна, то изиграва важна формираща роля за екуменическата нагласа на духовника, призвана да се превърне в структурен белег на неговия понтификат. До този момент далеч не разполагахме с изследователски текстове, имащи за цел да възстановят съдържанието на годините, прекарани от Ронкали в България, и които да се осланят на архивна документация. Настоящият труд на доктор Карталов запълва именно тази празнина, и то по сполучлив и широкообхватен начин, със съзнание  за изчерпателност, бидейки изготвен върху обилие от документи  от ватикански и български архиви, които авторът е проучил с образцово усърдие, с дух на обективна критичност, с отмерено, аналитично усилие, със солидни познания за общата история на Църквата, на папската институция и на България.

Значителна част от настоящия труд се отнася до ония щекотливи въпроси от религиозно естество, които притурят немалко огорчение в дните на Ронкали на българска земя и засягащи българското царско семейство, Кобург Гота – династия на потомствен католицизъм, който  обаче, по силата на исторически обстоятелства, се оказва отдалечен от семейното лоно и изместен от православието, което е основно вероизповедание в България. Бракосъчетанието на цар Борис III с католическата принцеса Йоанна Савойска, дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III, и православното кръщене на първородната принцеса Мария Луиза предизвикват тежка криза в отношенията на България със Светия престол, обликът и проявленията на която са подробно описани от доктор Карталов. Сторените от Ронкали дела и оценката за тях  от страна на Апостолическия престол са представлявали и представляват голям интерес за историографията. Настоящият труд обаче надхвърля историографските граници и дава възможност за една по-пълна, по-широкоспектърна представа за логиката на събитията  от онзи период. В тази насока ще се огранича с това да изтъкна един от нейните многозначими аспекти: именно в този български период ясно се оформя и се проявява една свойствена за Ронкали черта в ролята му на дипломат, а именно неговата непреклонност по отношение на принципите, а също така точното, безпрекословно изпълнение на указанията, давани му от Светия престол; и веднага следва да се каже, че тези му свойствени черти се проявяват подплатени от присъщото му милостиво и състрадателно отношение към хората, дори обективната оценка за поведението им да е строго осъдителна.”

Авторът защитава тезата, че „престоят на духовника в България допринася за съзряването на неговата екуменическа нагласа“. В проповедта, изнесена  на последната му  рождественска служба  в България, Ронкали казва: „Поисках от Светия Отец  благоволение: да смени настоящото местоназвание на архиепископската ми титла с една местност, която е перла на България: Месемврия [днешен Несебър]. Отсега нататък няма да бъда Архиепископ  Ареополски, а Архиепископ  Месемврийски. По този начин споменът за България ще бъде постоянно жив в паметта ми, ежедневно; и вдигна ли ръка за благословия на Светата литургия, този спомен неизменно ще изгрява или ще се разстила с подписа ми върху документи“. Както пише в предговора си проф. Леонардис, има и още едно значимо свидетелство за обичта на Йоан XXIII към България и то е в радиопосланието от 28 март 1959 г. за Велика събота, в което открито споменава страната на розите: „Сърцата ни не се удържат и следват трептението на пламенна нежност и обич към синовете и дъщерите на един силен и достоен народ – народ, с който се срещнахме по Нашия път и с когото споделихме живот през най-цветущи и енергични години – от 1925 до 1934, отвъд и отсам големия Балкан, и упражнявахме духовна служба, вдъхновени от взаимно уважение и братска християнска любов. Мило ни е да си спомняме с неизменна и жива обич за този добър, честен и открит народ, за хубавата му столица София, която  е вход към античната Сердика от първите векове на християнството и към славните и достойни времена от неговата история. Години минаха немалко, откак гледката към тази скъпа нам страна се отдалечи от погледа ни. Ала познанствата, които се родиха там с хора и семейства, са все тъй живи в нашите сърца и все тъй присъстват в нашите ежедневни моления“.

В доклад за това послание британският пълномощен министър към Светия престол твърди: „Сигурен съм, че папа Йоан XXIII, известен със своята човечност, пази специално място в сърцето си за тази страна, дала прием на неговото първо местоназначение в чужбина. Но решението да използва конкретния случай, за да изрази чувствата си, е най-вероятно продиктувано от политически съображения. Негово Светейшество би трябвало да е наясно, че комунистите виждат в негово лице по-гъвкав, по-адаптивен папа в сравнение с неговия непреклонен и строг  предшественик. Трудно е да не допуснем, че волята му е да утвърди образа на Ватикана – твърдо противопоставяща се, разбира се, на комунизма – като миролюбива инстанция, непитаеща враждебност, нежелаеща да предизвиква  раздор и пререкания. Основната загриженост на Негово Светейшество с това послание, изглежда, бе да напомни на българите, а чрез тях и на народите на други народни републики, че не е престанал  да гледа на тях като на приятели, каквито ги помни. С други думи, да им каже, че не са забравени, не са отвъд стените само защото сега имат комунистически управници. На трето място, в намеренията на Негово Светейшество несъмнено бе това да напомни на българите (и на други покрай тях) за тяхната християнска принадлежност, за християнското им наследство. Накрая, позоваването на радушния и почтителен прием в България в съгласие с принципа за християнска братска обич без съмнение следва да се разглежда като явно ласкателство към Православната църква, която, надява  се Негово Светейшество, в контекста на бъдещия Екуменически съвет ще продължи да дава проявления на същия братски дух“.

 

„Монсеньор Ронкали и неговата апостолическа мисия” (1925–1934), Кирил Карталов,  превод Елица Попова, редактор Венета Домусчиева, „Християнска библиотека”, Фондация „Комунитас”, 2014 г., 16 лв.

 

Въведение

 

Петдесет години ни делят от кончината на един от най-значимите папи в Римокатолическата църква, белязал с личността си историята на последните няколко века: Блаженият папа Йоан XXIII (1958–1963). Става дума за необикновената  личност на един човек, който през своя кратък понтификат, определян прибързано като „преходен“, направлява „лодката на Петър“ насред бурните води на един сложен и непрестанно променящ се свят.

Ronkali_TYALO-407 copy
Сред полето на Трънчовица, 3 август 1925 г.

Изборът на седемдесет и седем годишния патриарх на Венеция за папа на 28 октомври 1958 г. става в критичен за Католическата църква момент. Институцията се намира в края на едно неспокойно по рода си управление от страна на папа Пий XII2, с назряващи теологични и доктринални брожения, които срещат остър отпор от страна на представителите на папската курия и на най-традиционно настроените епископи. Периодът обаче е труден най-вече заради хода на международните обстоятелства, белязан от трагични събития като кризата в Суецкия канал и унгарските събития от 1956 г. По мнението на някои наблюдатели възкачването на папския престол е изненадващо за кардинал Ронкали, който вероятно е живеел с убеждението, че ще посрещне края на земния си път във Венеция. Заради възрастта на избраника и на качествата му като  епископ, които трудно могат да се впишат в традиционните модели на поведение, а също и заради неговата разнородна духовна кариера, изборът на конклава – в който е осезаемо отсъствието на една важна личност: архиепископа на Милано Джовани Батиста Монтини, неудостоен с кардиналска пурпурна мантия – е повсеместно изтълкуван като  жест  на преходност и на посредничеството между различните тенденции сред кардиналите. Обратно на това, понтификатът на Йоан XXIII се оказва от изключителна историческа величина и значението му все още предизвиква разнородни и противостоящи си тълкувания. Още с встъпването си в длъжност, в речта по случай „височайшата инкоронация“, на 4 ноември 1958 г. новоизбраният глава на Римокатолическата църква огласява духа, в който възнамерява да въплъти своята служба, като опровергава „очакващите да видят у новия папа държавник, дипломат, учен, обществен деятел – човек, отворен към повелите на съвременния прогрес без изключения“, избирайки с упование в един основен, изначален принцип на поведение, вдъхновен от „образа на добрия Исус“, да служи като „пастир на цялото стадо“. Думите му предизвикват разпаления интерес на „хиляди и хиляди журналисти“, които тутакси се залавят със задачата да ровят „в онова, което англичаните наричат privacy на една личност – в нейното минало, в думите й, отправяни в публичното и личното пространство, в най-дребните и незначителни жестове и постъпки по местата, където е стъпвал и където е оставил следа като човек, духовник, дипломат и висш църковен представител. В очите на всички постепенно се очертава фигурата на човек, издигнат в религиозно, морално, гражданско отношение; човек последователен, приветлив и открит, с чисто и безупречно битие, в което липсват сенки“. И ето как с нейното опознаване (вж. Иоан. 10:14) личността на новия папа се разкрива в цялото си великолепие и обичливост.

Ronkali_TYALO-408 copy
Монс. Ронкали с цар Борис III в Рилския манастир, 15 август 1925 г.

Образът на Pater amabilis (благия отец), неведнъж извикван в съзнанието както в публични речи, така и в личния му дневник от самия Йоан XXIII (в размишленията около същността на папската мисия основно място заема отпратката към св. Бернар от Клерво и неговия труд De Consideratione със съдържащото се там сбито, изчерпателно и недвусмислено определение: Papa: id est amabilis pater е особено осезаем и присъствен в дейността му като папа и като епископ на Рим….

Безспорно най-значимият принос на Йоан XXIII се свързва със събитието на Втория Ватикански събор (1962–1965). В навечерието на тържественото откриване на Годината на вярата (Annus Fidei: 2012–2013) и на 50-ата годишнина от началото на съборните дейности почетният папа Бенедикт XVI образно отъждествява приноса на своя предшественик с „огромна фреска, изрисувана в цялото си разнообразие и многопластовост под водителството на Светия Дух“: фреска, в която да „взрем очи, пълни с внимание и благоверност, та да уловим  с поглед съдържащото се в нея невероятно изобилие на елементи, да надникнем във всичките й кътчета,  да изследваме всеки детайл, всяка нейна частица“…

По мнение на изтъкнатия италиански историк Джузепе Албериго „папа Ронкали поставя на катедрата на св. Петър представата за Църквата като градина, която следва да се отглежда и засажда, а не като музей, който трябва да се съхранява. Иначе казано, това е представата за една променяща се и обновяваща се Църква, чийто външен облик не напомня откъсната от битието на хората цитадела. И още, Църква, чиято последователност в Евангелието не е само постулат, който трябва да се утвърждава и брани, а е път, движение към постигане на истина. Всъщност папата поставя на дневен ред една обновена представа за историята като дисциплина и нейната взаимосвързаност с християнството. Тази представа цели да се преодолее  вековното недоверие на Църквата към човешкото общество и неговата еволюция. През годините на подготовка за новия събор (1959–1962) и най-вече по повод на тържественото му откриване Йоан XXIII разяснява този  нов начин да се гледа на Църквата и на нейната мисия“…

Успоредно със съборното начинание фигурата на Йоан XXIII добива значимост и в международен план. Откриването на Vaticanum II става факт в разгара на Студената война, белязана от конфликта между Съединените щати и Съветския съюз и от опасната Кубинска  криза, заради която светът се е оказал под заплахата от ядрен конфликт. Папата влага цялото лично влияние, на което е способен, върху двете противостоящи страни – американския президент, католик по вероизповедание, Джон Фицджералд Кенеди, и руския ръководител Никита  Хрушчов – както и върху световното обществено мнение, за да се постигне мирен и общоприемлив изход от кризата. На 25 октомври 1962 г. той отправя радиопослание към всички, които радеят за мир, към всички, които с цялото си сърце вършат дела за истинското благо на хората“, и с ликуващ възглас обявява преодоляването на най-критичния момент от кризата.

От този момент нататък папската дейност по отношение на страните от Източна Европа става значително по-интензивна. В началото на 1963 г. вестта за освобождението на украинския митрополит Йосиф Слипий – освободен след 18 години изгнание в съветски затвор благодарение на плетеница от посредничество и благоразумни действия през месеците на събора – и срещата на митрополита с папата във Ватикана, състояла се на 10 февруари, е първият голям успех, израз на въпросната политика на внимание към Източна Европа, която папата поставя на дневен ред с цел разширяване на пастирската църковна дейност в държавите от този регион. На 7 март се случва друго важно събитие: на тази дата за среща в частната си библиотека Йоан XXIII приема Алексей Аджубей – директор на московския вестник Известия и зет на Хрушчов – заедно  със съпругата му. Фактът за състоялата се среща, която папата възприема като „съвсем нормална, а пък заради моя милост добива размерите на събитие от историческа величина“, става повод за дебати и пререкания в самото лоно на Ватиканския държавен секретариат; също така на тежки нападки към Йоан XXIII. Чужд на отстъпничеството, идеологически осъзнат и убеден привърженик на диалога като способ за разрешаване на конфликти, той е огорчен: „Оплаквам и състрадавам поддалите се на непристойни сплетни“.

Ronkali_TYALO-419 copy
Монс. Ронкали сред сестрите Евхаристинки, 31 декември 1934 г.

На 9 април Йоан XXIII завършва текста на своята последна енциклика, озаглавена Pacem in terris (Мир на земята), която е основополагаща за неговия понтификат. Публикувана е на 11 април и е адресирана не само до епископите, духовенството и миряните по цял свят, както е било обичайно за документи от такова естество, а до „всички хора с добра воля“. Няколко месеца по-рано в радиопослание „към епископството, духовенството и народите по света по повод Рождество Христово“ папата отправя следните думи: „Сред всички блага, които са ни дар от живота и историята, които произтичат от душите, семействата и народите, мирът е най-драгоценното благо и е най-същественото. От неговото присъствие, от неговото изучаване (studium pacis) зависят сигурността и спокойствието на света. Към благото на мира нека добавим и благото на добрата воля – нашата добра воля, на всички ни заедно и на всеки поотделно, pax hominibus bonae voluntatis – защото без нея напразна е всяка надежда за радост и благословение“.

Тук може да се говори за „жест, който папата възприема като своего рода заключителен за дългия си житейски път и за краткотрайния си понтификат; жест, който намира своето място петдесет и три дена преди неговата кончина и петдесет и три месеца подир възкачването му на Светия престол, с което се превръща в папа на прехода. А смисълът на последното определение е доста различен от онзи, който кардиналите могат да си представят през 1958 г., когато спират избора си на възрастния духовник от Бергамо за наследник на Пий XII“. В деня на публикуването на енцикликата Pacem in terris, Велики четвъртък, в Сикстинската капела Йоан XXIII призовава всички управляващи и властимащи да не пропускат своя шанс да „осигурят тук долу, на земята, обществен живот от такъв порядък, че да се уповава на истината, справедливостта, мира и свободата“.

*  *  *

Историята е res gestae, или израз на разкриващи истината събития; и „никога както днес – пише през далечната 1958 г., няколко седмици след избора на новия папа, монсеньор Франческо Олджати, президент по онова време на Висшия институт „Джузепе Тониоло“ – историята не бе извисявала по подобен начин значимостта на папската мисия“. Със самото си встъпване в длъжност Йоан XXIII показва един различен стил на поведение – стил, който приобщава в едно човешкото и свещеническото, съзрял в живия опит на значими събития. Тъкмо в името на подобна констатация си струва да се разгледа и проучи „климатът, в който се формира новият  папа, да се познае Учителят, който успешно го ориентира към апостолството, да се изследва значението на онези знакови събития от неговия живот, които го подготвят за височайшата мисия“.

Анджело  Джузепе Ронкали е роден през 1881 г. в Сото ил Монте (Бергамо) в бедно семейство. Учи в голямата Римска папска семинария и през 1904 г. е ръкоположен  за свещеник. В продължение на няколко години е личен секретар на монсеньор Джакомо Мария Радини Тедески, епископ на Бергамо. През май 1915 г. е мобилизиран и служи в санитарното отделение като подофицер, а от 28 март 1916 г. е военен свещеник (капелан), но не участва пряко в сражения на фронта.

През 1919 г. той е духовен ръководител на Семинарията в Бергамо, а на следващата година е призован в Рим на служба в Конгрегацията за разпространение на вярата (Congregatio de Propaganda  Fide); по време на тази служба се заема с прехвърлянето от Лион в Рим на Папския институт за разпространение на вярата. Монсеньор Акиле Рати го опознава лично още в първите години на XX век и през 1925 г. Ронкали е ръкоположен  от Пий XI с титлата Архиепископ Ареополски, след което е изпратен като Апостолически визитатор в България. През 1931 г., с установяването на Апостолическата делегация в София, монсеньор Ронкали се превръща в нейния първи Апостолически делегат и остава на тази длъжност до 1934 г., когато е прехвърлен  на служба в Апостолическата делегация в Турция и в Гърция, считана по онова време за дипломатическо седалище cum canapis. Остава в Истанбул до 1944 г., когато Пий XII, противно на всички очаквания, го назначава за нунций и го изпраща на служба в престижната нунциатура в Париж, традиционно считана за „кардиналска“ поради факта, че открива пред съответния титуляр пътя към Светата кардиналска колегия. През 1953 г. Ронкали е ръкоположен за кардинал и е назначен за патриарх на Венеция, където ръководи епархията до 1958 г. – годината, в която конклавът го избира за папа с името Йоан XXIII.

С назначението за Апостолически визитатор в България Ронкали влиза в дипломатическата кариера на Светия престол, без да е имал специална подготовка за това (например без да е учил в Папската дипломатическа академия или „на знатните духовници“, чиято младеж, на нейните сърцати стремления и най-вече силната  вяра. В неделите произнася 6 или 7 беседи. По време на Литургия за войника – благоразумна институция, която единява около олтара и помощния персонал на гражданската отбрана – свещеникът Ронкали, който я ръководи, разяснява Евангелието  и прави уместните  за всеки случай поуки и заключения  за нуждите и духовното благо на всички. Налице е дълбокото признание и от страна на хора, които в един първоначален момент не проявяват благосклонност към религиозните ритуали. Всички работят и се молят в обща духовна дейност, всички са едно благодарение на мъдрата апостолическа душа на свещеника, която умее да разбира, окуражава, да приповдига, с младежки дух, отворен към милосърдието, в Божието просветление. Следователно става дума за една много нужна, височайша служба“…..

С мисъл  и упование именно в тези  добродетели, монсеньор Ронкали поема своята мисия в България, където първоначално работи като Апостолически визитатор с основна задача да се погрижи за крайно  нуждаещата се от грижи и подпомагане католическа общност в страната. Тази визитаторска длъжност, първоначално с давност във времето, се превръща в десетгодишно пребиваване, по време на което представителят на Светия престол полага основите на бъдещата Апостолическа  делегация, като се превръща и в нейния първи представител. Новата длъжност е без дипломатически статут: Апостолическият делегат следва да представя Светия престол пред местната  църква, но отношенията с местната цивилна власт се осъществяват по неофициален път – доколкото и когато това е допустимо и възможно. По онова време между България и Светия престол не съществуват дипломатически отношения.

Българското десетилетие на монсеньор Ронкали съставлява важен епизод от житейската траектория на този човек, който, избран за папа през 1958 г., се оказва призван  да осъществи важна крачка по пътя към обединение на християнските църкви: по време на неговия понтификат екуменическата нагласа нараства до осезаеми размери…

София,  октомври 2013  г.

 

АПОСТОЛИЧЕСКАТА ВИЗИТА (1925–1931)

 

Първата световна война оставя съкрушителни последствия за цяла Европа, които имат своя тежък отглас и върху положението на Католическата църква в България. Нунциатурата във Виена и Апостолическата делегация в Константинопол преустановяват вниманието си към развитието на религиозните дела в България тъкмо в момент, когато Католическата църква там се нуждае от силно, уверено ръководство, от преустройство и подновяване на своите структури. През 1921 г. монсеньор Исаияс Пападопуло, съветник на Конгрегацията за Източните църкви (Congregatio pro Ecclesia Orientali), е натоварен със задачата да извърши апостолическо посещение in loco, с цел преустройване на онази част от католическата общност в България, следваща византийско-славянския обред. Гръцкият духовник предприема мерки, които не се радват на дълготраен ефект, но отварят път  за последващи проучвателни визити.

Между април 1923 г. и април 1924 г. продължителното пътуване из района на монсеньор Йожен Тисеран и на отец Кирил Королевский донася на Рим важна информация относно обстановката около католиците от източен обред и относно необходимостта от преустройство в действащата йерархия на местно ниво. През август  1924 г. по нареждане на папа Пий XI и с поддръжка от страна на Източната конгрегация Королевский е натоварен със задачата отново да отпътува за България, където отблизо да следи за обстановката и да задълбочи наблюденията върху състоянието на Католическата църква в страната и от единия, и от другия обред. Именно така – по дирята на посещенията с наблюдателна цел – се стига до решението в България да се изпрати Апостолически визитатор с официална мисия да сътрудничи за хармонизиране на съжителството на различните религиозни общности и изглаждане на различията между католиците с византийска обредност и католиците с латинска.

Ronkali_TYALO-420 copy
Монс. Ронкали пред Апостолическата делегация в София, 25 декември 1934 г. малко преди заминаването му за Истанбул

Вечерта на 17 февруари 1925 г. дон Анджело Джузепе Ронкали – четиридесет  и четири  годишен свещеник от Бергамо, уважаван и познат в римските църковни среди още от времето на своето студентство – е повикан на среща във Ватикана от държавния секретар кардинал Пиетро Гаспари; от името на папата последният възлага на Ронкали двойната задача да въдвори ред в сложния контекст на българската католическа реалност, както и да установи отношения с управляващите в страната[1]. След тази среща с Ватиканския държавен секретар Ронкали отбелязва в дневника си: „Попитах дали такава е повелята: Да, отговори ми. Сетне добави, че предложението идва от префекта на Източната конгрегация (кардинал Тачи) и че щом стигнало до папата, той отсъдил: Да, чудесно, такава е повелята на Прозрението Божие“.  Два дена по- късно новоизбраният Апостолически визитатор получава папската грамота за назначение, носеща подписите на кардинал Джовани Тачи и на монсеньор Исаияс Пападопуло.

Бергамският епископ доверява на семейството си – „преди да го научите от други“ – че е назначен на служба „сред един народ в Европа“. Ронкали възприема така създалите се обстоятелства не без вътрешни противоречия: от една страна, става дума за „голяма чест […], но е също така и жертва поради голямата отдалеченост на местоназначението“, и думите му отразяват страдалческия като цяло начин, по който изживява момента: „Колкото до мен, какво друго освен подчинение следваше да проявя пред волята на Светия Отец? Да откажа, понеже  ме праща надалеко? Да откажа, понеже не искам да се отделям от сестрите си и да ги изоставям? Твърде недостоен съм за честта, която Църквата ми оказва, това мисля; но щом такава е волята Божия за мен, как да знам, че Бог ще бди над мен и ще ме благославя, ако откажа да я изпълня? […] Нито съм искал, нито съм очаквал подобни почести: от опит зная, че бремето на отговорността, която от тях идва, е тежко“. И както по повод на всяко свое назначение, и сега Ронкали държи да подчертае: „Никога не съм искал да ми се оказва подобна чест […] и бях убеден, че за клето селско дете като мен Църквата вече е сторила премного. Затова стига, приключвам  с примирение и без повече да се церемоня“.[2]

Ronkali_TYALO-410 copy
„Трапезарии на папата“ в Шумен, 1926 г.

В съответните писмени и устни потвърждения по повод „тези трепетни дни на голямо очакване“, тонът на дон Ронкали е неизменно тъжен. На 25 февруари 1925 г. той доверява на кардинал Гулиелмо ван Росум, префект на Конгрегацията за разпространение на вярата (Congregatio de Propaganda  Fide), „гнетящите ме чувства в създалите се обстоятелства, които  ще запазят величаво място  в моя живот“: „Когато ме известиха за волята на Светия Отец, обзе ме уплах. Много сълзи пролях тогава през нощта; дори сега, присетя ли се за онзи момент, особено по време на молитва, очите ми се насълзяват“. Ронкали се осланя на думите, отправени му от Пий XI по време на частната аудиенция, като всецяло се поверява на Провидението: „С кураж пристъпвам към това пожертвование и се подчинявам tamquam  agnus“. А на енорийския свещеник на Сото ил Монте, дон Джовани Биролини, Ронкали пише, пак с мисъл за думите на Пий XI: „Очите на приятелите гледат от страната на честта, която ми се оказва. Аз обаче предусещам и гледам от страната на отговорностите, които в моя живот оттук насетне се увеличават – ставайки епископ, доброто време за мен е приключило. Но: fiat voluntas dei: във всичко и за всичко“.

На 3 март 1925 г. бергамският свещеник пише на баща си, че „новината за назначението е вече официално огласена: Архиепископ Ареополски и Апостолически визитатор в България“, и сам себе си окуражава със следните думи: „Щом веднъж е посветил себе си на непосредствено служение на Бога, за Вашия син не е уместно да се натъжава поради разлъките, ами следва да ги приеме и да се утеши, задето пожертвованието му се явява спътник в живота. Защото страданието в името на едно дело е най-добрият начин  да бъде защитено и отстоявано. Ето тези неща си повтарям и към тези мисли ми е приятно да се връщам, понеже зная, че мама и вие, и всички скъпи ближни у дома сте в състояние да ги проумеете“.

Назначението за Апостолическата визита, както и ръкополагането му за епископ – ръкополагане, за което Ронкали бива лично известен от папата, за да предпази бъдещия визитатор от трудностите с местните епископи, препречили се на Акиле Рати по време на дипломатическата му мисия в Полша между 1918 г. и 1921 г., когато определени членове на Полската епископска конференция оспорват присъствието на нунций, лишен по онова време от епископски сан – застигат Ронкали след няколко години служба към Папския институт за разпространение на вярата (Pontificia Opera di Propagazione della Fede), отговарящ за католическите църкви на Изток. Негова основна цел е да поощрява информираността и подкрепата по отношение на мисионерската ангажираност на Църквата. През периода от ноември 1924 г. до февруари 1925 г. дон Ронкали е повикан  да изнася лекции по патрология и божествена реторика в Папския латерански университет в Рим. Той изнася общо петнадесет лекции и ще съхрани спомен за тях, който завинаги ще остане жив в съзнанието му. Припомня се, че в Латеранския университет дон Ронкали получава бакалавърска степен (на 25 юни 1901 г.), магистърска степен (на 25 юни 1903 г.) и докторска степен по богословие (на 13 юли 1904 г.); не съумява да приключи образованието по канонично право поради застигнало го назначение за секретар на епископа на Бергамо, монсеньор Джакомо Мария Радини Тедески – една от бележитите  личности на католическите среди и в национален, и в международен план, реформатор на църквата на Бергамо по образеца на св. Карл Боромей, радетел за реформи в литургията и за обновяване на формата на семинарите: личност, която оказва силно влияние върху човека и духовника Ронкали.

В бележките около духовните упражнения, предшестващи ръкополагането му за епископ,  новият представител на Светия престол пише: „Не аз пожелах и не аз търсих тази нова служба, тя е от Господ и знаците за това, че тя е по Божия воля, са ми така очевидни, че понеча ли да противореча, ще се почувствам твърде виновен. А Бог следва да ме брани в неволите и да запълва празнотата в мен. Мисълта за това ме умиротворява, носи ми спокойствие и сигурност […] Ще бъда епископ: край на времето за подготовка и усъвършенстване; намирам се вече в състояние на придобито съвършенство, а не на придобиващо. […] Светът и светското загубиха своето очарование в очите ми. Всецял искам  да бъда само и единствено Господен“. Oboedientia et pax (послушание и мир) – надслова на отец Чезаре Баронио – дон Ронкали  избира за свой епископски надслов: „Тези думи като че съдържат и моята история, и моя живот.  Нека с тези думи се прославя името ми през вековете!“. „Да, Oboedientia et Pax – пише няколко дена по-късно на сбогуване с Института за разпространение на вярата – това е моят надслов като епископ. За да добия повод за радост и да заслужа чест в последния ден“. И така, след ръкополагането му за епископ  на 19 март 1925 г. в църквата „Сан Карло ал Корсо“ в Рим от кардинал Джовани Тачи – секретар на Конгрегацията pro Ecclesia Orientali, Ронкали обобщава своята мисия  със следните думи: „Църквата пожела от мен да бъда епископ, за да ме изпрати в България и там, в качеството на Апостолически визитатор, да служа в името на мира“.

 



[1] 1 Кардинал Гаспари се е изразил по следния начин: „Вижте, монсеньор, до мен достигна фактът, че ситуацията в България е изключително объркана. Не мога да навлизам в детайли. Това, което мога да кажа, е, че всички явно воюват помежду си: мюсюлмани с православни, гръцки католици с латински, латински между тях си. Възможно ли е да отидете на място и да разберете какво точно  става?“. Цитатът е от вестник Corriere della sera от 29 март 1959 г.

 

[2] Ето какво отбелязва Ронкали в дневника си след срещата с кардинала и държавен секретар:  „Смирено отбелязах, че Светият престол се натъква в мое лице на недостоен и немощен представител, както го усещам, и че има много и по-сполучливи от мен, които биха могли да бъдат изпратени.  Споменах за сестрите си, с които разлъката ще ми бъде кървяща рана. Приведох и още неудобства и причини, които в този момент ми се сториха убедителни. Но нямаше начин. Запазих си правото да обмисля и излязох. Вестта се оказа трудно поносима за скъпите ми сестри: плач, вайкане, оплакване до безкрай. Чак като прочетох молитва, се успокоиха, струва ми се. Изобщо голяма и тежка чест за недостоен и клет човек като мен и удовлетворение никакво за себелюбието: по-скоро духовно униние, притъпявано единствено от мисълта, че нито съм искал, нито съм се стремял към подобно нещо аз самият. Кое е доброто за мен, как да постъпя? Не ми остава друго, освен да се отдам на молитва и да се предам целият в ръцете на Бога, за чиято прослава живея и за каквото е добре за душите“. Nelle mani di Dio, 17 февруари 1925 г., p. 568.