0
1997

Монтажи

Заглавието на това красиво томче, компилирано от почетния професор по литература в Оксфордския колеж „Брейсноуз” Бърнард Ричардс, малко подвежда: „Великите книги, които никога няма да прочетете” (превод Павел Иванов, „Милениум”, 2021). Възприема се (аз поне така го възприех), че има класики, към които по различни причини – било от мързел, било от незаинтересованост, било от неглижираност, нито някога ще посегнеш, още по-малко разтвориш и зачетеш. Припомня ми заглавието на една друга книга, станала бестселър – „Как да говорим за книги, които никога не сме чели” (превод Петя Тончева Кондузова-Илиева, „Сиела”, 2008) на френския литературен критик и психоаналитик Пиер Байяр, в която прегледно и систематично той ни обясняваше именно това – да говорим за някоя книга, без даже да сме я отгърнали. Стои там и мото от парадоксалиста Оскар Уайлд: „Никога не чета книга, за която трябва да пиша критика; толкова бих се повлиял”. Мен специално заглавието ме препрати и към друга подобна книга, но движеща се в обратната посока – не тези книги, които никога няма да бъдат прочетени, а тези, които никога няма да бъдат написани: „Моите ненаписани книги” (превод Стоян Гяуров, „Изток-Запад”, 2013) на Джордж Стайнър. И всъщност се оказа – продължавайки четенето от заглавието към подзаглавието („Незавършени шедьоври на знаменити световни писатели”), че иде реч тъкмо за ненаписани книги; или написани, ала изгубени; или подхванати, но недовършени. Томче не за книгите, към които няма да посегнем, а за книгите, в търсене на които може цяла Вавилонска библиотека да обърнем, но никога няма да намерим. Няма да ги намерим, защото са зарязани като в девета глуха…

„Великите книги, които никога няма да прочетете” съдържа „Въведение”, шест глави и един апендикс – „Не очаквайте скоро”. Първата глава започва отпреди 1750 г., шестата стига до наши дни. Естествено, най във фокус са англоезичните автори, но първото незавършено произведение е не на английски, а на латински – „Енеида” на Вергилий. Впрочем Бърнард Рейнолдс цитира във „въведението” мисълта на Пол Валери, че няма завършени произведения на изкуството, „а просто изоставени” и ако сме чели „Смъртта на Вергилий” на Херман Брох (превод Любомир Илиев, „Народна култура”, 1981) няма как да не се съгласим с прозрението на френския поет. След Вергилий се продължава нататък през годините: 1750–1849, 1850–1899, 1900–1949, 1950–1975 и 1976 до днес. Проф. Ричардс конструира прегледа на „незавършените шедьоври“ в четири „панела“: сбито представяне на автора, изложение на историята около произведението, след това идват едно кратичко разказче „Какво се случва след това…“ и също така кратичко предположение: „Дали някога ще се случи?“ Многоточието описва разните опити – къде по-успешни, къде (в повечето случаи) напълно неуспешни за продължение на незавършената творба. Въпросът от своя страна разглежда шансовете някой да се заеме в бъдеще да изкара шедьовъра докрай. Така разбираме, че са правени опити да се дописват „Кентърбърийски разкази“ на Чосър, че е филмиран „Последният магнат“ на Фицджералд, че наскоро издаденият и на български роман на Харпър Ли „И страж да бди на пост“ (превод Любомир Николов, „Бард“, 2015) става жертва на редакторската строгост, благодарение на която обаче се появява „Да убиеш присмехулник“… Изобщо интересна, полезна и поучителна сбирка е тази книга, в центъра на която са ненаписаните (изцяло) творби.

Е, както при всички такива изграждания, има и пропуски. За мен най-фрапиращо е отсъствието на може би една от най-великите незавършени книги на всички времена – „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“ на Ярослав Хашек. Обяснявам си го с невидимостта на „малките литератури“ (Жил Дельоз), макар че не съм докрай прав – в книгата намира място Карел Чапек с „Животът и творчеството на композитора Флорин“. Липсата е още по-изненадваща, тъй като мнозина са се опитвали да дописват този велик роман, а едно от тези „продължения“ даже беше издадено на български – творението на Карел Ванек „Швейк в руски плен“ (превод Маргарита Кюркчиева, „Труд“, 1998), което разгневи проф. Никола Георгиев толкова, че той написа цяла статия, в която разгласяваше, че написаното от Ванек е само пошла измама. Няма я също и „Майстора и Маргарита“ – Михаил Булгаков работи по романа кажи-речи до последния си час, но така и не успява да му придаде окончателна форма. Нищо не казва проф. Ричардс и за намерението на Достоевски да създаде втора част на „Братя Карамазови“ (но Гогол с унищожените втори и трети том на „Мъртви души“ е налице), в която, по думите на писателя, щял да превърне тихия, кротък и богобоязлив Альоша Карамазов в непримирим и никоя ценност непризнаващ нихилист. Втора част, за която великолепният български критик и есеист Цветан Стоянов написа прекрасното изследване „Геният и неговият наставник“ – впрочем също незавършено.

Но не това е най-изненадващото във „Великите книги, които никога няма да прочетете“, а внезапното появяване сред тях на недовършените произведения на двама български писатели – „Ахилесова пета“ на Димитър Димов и „Баронови“ на Ивайло Петров. Веднага си дадох сметка, че едва ли професорът от Оксфорд ще е наясно със ситуацията в българската литература и с нейните големи имена, тоест присъствието им дължим на българските издатели, най-вероятно на редактора Владимир Н. Трифонов. Така изведнъж сред световната литература изниква и българската или – да заимствам заглавието на една наскоро появила се книга със съ-съставители Димитър (Джими) Камбуров и Михаела Харпър, „Българската литература (се изяви) като световна“ (Bloomsbury: New York, 2020). Това е интересен феномен, макар да не е изключение: в подобни издания на руски език задължително се появяват и руски творци дори да не са кой знае колко свързани с конкретното художествено течение. Например в една много луксозна енциклопедия, богато илюстрирана, посветена на сюрреализма, бяха поместени сума ти руски, чешки, полски, румънски, аржентински, сръбски и откъде ли не още художници, без обаче да се отрони и дума за Жорж Папазов – българина, за когото казват, че е сюрреалист преди сюрреализма. Това, признавам си, силно ме възмути. Почти толкова, колкото силно се изненадах от присъствието на Димитър Димов и Ивайло Петров в енциклопедичното по същността си издание на проф. Бърнард Ричардс.

Този своеобразен монтаж показва според мен две неща, и двете положителни. Първото е, че най-сетне започнахме да си даваме сметка, че процесите в българската литература и въобще култура не се различават кой знае колко от световните (ако изобщо се различават); второто е, че, слава богу, вече се изгражда (с)мисъл, че литературата ни може да крачи (че е крачила и че ще продължи да крачи) наравно с другите литератури, налични на тази земя. В артистично отношение, казано накратко, придобиваме бодрост и смелост и това е изключително важно, защото няма друг начин освен чрез културата, който да ни направи хора, знаещи цената си; че „и ний сме дали (и продължаваме да даваме) нещо на светът“. Но даване не в оня кичозен националистически смисъл, изразяващ се в пъчене на гърди мъжки и във викове с продрано гърло „Булгар! Булгар!“ (може и „Българи-юнаци!“), а в естетически: стопляме, че Димитър Димов е не по-малко изкусен писател от Хайнрих Бьол, да речем, или Ивайло Петров от Сол Белоу. Сещам се и за друг сюжет, паралитературен: по-малко ли е Яна Язова femme fatale от Алма Малер, Гала Дали или Лиля Брик, да речем?! С други думи, с инкрустирането на двамата ни големи писатели в енциклопедията на ненаписаните шедьоври сме свидетели за появата на обнадеждаващи знаци за нарасналото ни артистично достойнство, за осъзнаване на художествения ни престиж – най-накрая сякаш разбрахме, че българската култура има могъщи върхове, видими с величественост и с възвишеност. Условието обаче е, че най-напред ние трябва да ги видим като такива, едва тогава ще ги видят и другите.

Дали пък тези малки монтирания не са индикатор за вече започналото да се изгражда и създава българско европейско самочувствие?…      

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияКоварство и смърт в „Трубадур“ на Варненска опера
Следваща статияСлужението на светлината