0
1414

Морето! Най-страшното събитие!

Заглавие на картината: Черно море; Автор на картината: Александър Мутафов; Време на създаване картината: 1952 г.; Действащи лица в картината: Море, високи застрашителни вълни (прибой), оттичаща се или блъскаща се ò едва подаващите се от водата бяла пяна, ниски скали, малка бъчонка, счупена мачта, мастиленочерно свъсено небе; Стил на картината: Критически(?) реализъм.

Тоновете са пестеливи, небето е смръщено, белите пенести вълни се разбиват ò ниските скали. Заливат ги. Да, морето се вълнува не на шега. Не знаеш обаче защо: дали защото все още не му е преминал ядът, в какъвто, вижда се, преди часове е изпаднало; или защото продължава да се опиянява от силата си, връхлетяла върху крехкото същество, наречено човек. Впрочем съществото го няма, не се вижда, потопило се е някъде (или, по-точно, потопено е); от него се лашкат единствено окаяни останки. Имало е щорм и щормът не си е поплювал, разбил е нечия лодка (или корабче). Морският труженик е връхлетян от перфектната буря и не е успял да се спаси. Макар че, знаем, все пак съвсем скоро ще бъде той изхвърлен на брега, защото: „Морето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега“. Така е поне според поета Христо Фотев. Според художника Александър Мутафов май е пò иначе: морето си запазва сграбчените хора, изхвърля само мъртвите им вещи. Също както си е запазило момичето от стихотворението. Морето в това платно не е ласкаво море, а застрашително, плашещо, потискащо; не е морето на мечтателите, а морето на крушенците. В монографията си за Александър Мутафов от 1954 г. изкуствоведът Атанас Божков пише: „В неговите картини има повече тревога, напрежение и драматизъм, отколкото спокойна романтика и съзерцателност“. Платното от 1952 г. не опровергава това мнение; там морето е точно това, което българинът мисли за него: стихия, с която няма оправия. По-добре далеч от нея, за предпочитане гърбом…

Любопитно обаче е, че Александър Мутафов изобщо не е онзи наш сънародник, който е обърнал гръб на морето, тъкмо напротив. След като напуска преподавателското си място в Художествената академия през 1933 г., той не спира да рисува морето, за да реши накрая, че няма повече да си играе на „иди ми – дойди ми“ и купува къща в Созопол, където се премества (почти) за постоянно. Къщата е в началото на прочутата местност „Харманите“, по онова време е самотница, ала днес, за жалост, е заобиколена отвсякъде с хотели и къщи за гости. В годините на соца „Харманите“ бяха онова място в Созопол, където любителите на нудизма понякога по-спокойно, понякога не чак толкова (преследвани бяха с почти перверзно удоволствие от бдителните органи на Народната милиция) плажуваха. Всъщност, за да сме справедливи, длъжни сме да отбележим: именно Александър Мутафов пръв открива очарованието на Созопол, отваряйки по този начин очите на още сума ти наши интелектуалци и романтици, опиянени от морското градче[1]. Както отбелязва един материал във в. „Банкеръ“ (20.IX.2003):

Заселил се в Созопол в началото на 30-те години от миналия век, в скромна двуетажна къща, разположена над скалите в началото на прочутите Хармани, Александър Мутафов е първопричината градът да се превърне за десетилетия в предпочитан ваканционен оазис за българската интелигенция и артистите. Той слага началото на върволицата от колонисти в Созопол, канейки първоначално на гости свои приятели – композитори, писатели, художници. И непрекъснато рисува: скалите, морето, плажовете, дюните околовръст Созопол. Така Александър Мутафов става най-големият пропагандатор на созополските красоти, а днешното му превръщане в луксозен курорт (както пееше Георги Минчев) изначално се дължи нему.

Прочее, вероятно ако знаеше в какво ще се превърне Созопол днес, художникът със сигурност щеше да си заскубе косите, но фактът си е факт – той е първият созополски поклонник, всички останали идат след него. А за поклонничеството му свидетелстват наистина многобройните картини от Созопол, с които слага началото на още един български артистичен култ – Созопол е едно от най-рисуваните български морски места, ако не и най-рисуваното. Кой ли не е опитвал майсторството си върху него – Йосиф Питер, Никола Танев, Елиезер Алшех, Бронка Гюрова, Бенчо Обрешков, Дечко Узунов, Иван Ненов, Вера Недкова, Зина Юрданова, Дион Дионисиев, Иван Табаков, Васил Иванов, Илия Петров, Ненко Балкански, Пенчо Балкански, Георги Велчев, Александър Стаменов, Атанас Михов, Вера Лукова, Любо Иванов, Петър Морозов, Васил Даалов, Александра Мечкуевска… Даже преданият на Велико Търново Борис Денев се е изкушил да го изобрази, че дори и Цанко Лавренов, майсторът на манастирите и на стария Пловдив… За другите двама големи български маринисти, Марио Жеков и Христо Каварналиев, изобщо няма да отварям дума: вторият има цял созополски цикъл, който излага през май 1937 г. в софийската галерия „КООП“ със забележителен успех, а първият е просто обсебен от някогашната Аполония. По-късно да рисуваш Созопол се превръща в едва ли не ритуал; една церемония на приобщаване към професионалната гилдия на зографите. Градът Созопол като един природно прероден български свети Лука, покровителя на художниците. И на всичкото това всеотдайно артистично пилигримство началото слага Александър Мутафов, избрал Созопол за свое обиталище и прибежище…

Ако се доверим на каталога, който Атанас Божков привежда в монографията си за художника, първите морски творби на Александър Мутафов са от 1910-1911 г. – „Вълни“, „Скали“, „Самотни скали“. Изкуствоведът пише: „Когато рисува морето, художникът го свързва със скръбната замисленост на хората, приседнали самотни край неговите брегове („Цигуларят“, „Усамотение“), или пък търси подобно настроение при самия композиционен и живописен строеж на пейзажа („Самотни скали“)“. Без съмнение за точно такова изграждане на картините допринася модерният по онова време сецесионен символизъм, при който меланхолните ромоли на душата са общо място и за художници, и за поети. Атанас Божков ги описва така при разказа си за платното „Самотни скали“ (1911):

Морските вълни се плискат върху две скали, издигнати самотни навътре от брега, разбиват се в бяло-сребриста пяна, преливат се една в друга. Малки бели гребенчета игриво се люшкат и къдрят лицето на тъмната водна маса. Тези скали са наистина самотни във вечната игра с водните маси – вълните се гонят, връхлитат, плискат се, преливат се една в друга и отминават към брега, а те със своя тъмен силует стърчат над водната повърхност.

Но скалите не са просто самотни, те са нарочно раздалечени една от друга: голямата е в центъра, в нея се удрят яростно вълните, малката е вляво от нея (гледано фронтално), където морската вода е доста по-укротена, въпреки бялата пяна, в която се е превърнала. Посланието сякаш е, че всеки сам се справя с бурите и прибоите – това от една страна; от друга – големите, извисените, видимите, непокорните патят повече; ударите, които понасят, са и по-силни, и по-много. Постепенно обаче морето в картините на Александър Мутафов се успокоява, особено през 30-те години, когато художникът решава окончателно да се премести в Созопол. Характерна за този период е създадената през 1934 г. картина „Песента на морето“: вълните отново се плискат ò скалите, но самите скали са някак по-устойчиви, по-здрави, по-стабилни. „Песента на морето“ не може да зазвучи без припева на брега, но за да се случи тази песен в хармония, този бряг трябва да е нему съответен; тоест по същия начин вечен и безсмъртен, както морето е вечно и безсмъртно. В „Самотни скали“ скалата сякаш е уязвима и изоставена на прищевките на водата; в „Песента на морето“ тя е неизменна част – вълните не я блъскат, вълните ѝ съучастват, като и тя им съучаства. Скали и море пеят в хор, по-скоро в дует и се получава вълшебната сиренска песен.

Отбелязвам всичко това, за да кажа: Александър Мутафов не рисува морето самò по себе си, само да е море на рисунката; Александър Мутафов рисува морето в синхрон със своите вътрешни настроения. А може би с външни обстоятелства: през 1939 г. например, в навечерието на Втората световна война, из-под четката му излиза: „Надигащата се буря“ – отглас от все по-смрачаващото се над Европа политическо небе, предвещаващо война, тоест една истинска разцепваща всичко буря. Ето защо годината, през която е създадена картината „Черно море“, 1952, не е без значение, знакова е и е значима; ще ни казва тя нещо за ставащото било я из чужбината, било я в Българско, акò и завоалирано, акò и под сурдинка. Макар че – на пръв поглед, кой знае какво не е станало тогава, поне в света: в Уикипедия например до такава степен са затруднени да отбележат нещо съществено, че определят провеждането на Олимпийските игри[2] като някакво супер събитие. Само че събитие има, макар и в стеснения и по принцип невидим за света български ареал – провежда се процесът срещу българските католически свещеници, вследствие на което обявеният в наши дни от Католическата Църква за блажен отец Евгений Босилков (16.ХІ.1900 – 11.ХІ.1952) е осъден на смърт и екзекутиран от комунистическата власт заедно с още трима свои съратници – отците Йосафат Шишков, Камен Вичев и Павел Джиджов. Процесите срещу католиците са шумно огласени в тукашна пресата, по привичния си извратен маниер комунистическата партия организира людоедски събрания и митинги, на които с пълно гърло се крещи за смърт на „предателите“ и „мракобесниците“. В книга трета на „Записки по българските страдания 1944-1989“ (2000) Петко Огойски пише: Из цялата страна се организират събрания, на които „трудещите се, възмутени от предателството на подсъдимите, искат суровото им наказание“. Пак там е разказана случилата се отново през 1952 г. покъртителна история на Марийка Владева Томова от близкото до Созопол село Габър: „Синът ѝ Влади Томов Ламбов, преплувал р. Грудовска, за да отнесе помощ на жената на Георги Кръстев, народен представител от БЗНС-Н. Петков, който е хвърлен в затвора. Но две седмици преди да се уволни като трудовак на 19 срещу 20 септември 1952 г. при „неизяснени обстоятелства“ е удавен. Намират го с обелени слепоочия и гръдният му кош – целият в синини. Болшевишките му началници го определили като самоотлъчка и всичко това се струпало на сърцето на Марийка […]

Потопът от страшните убийствени събития е нямало как да не отекнат в сърцето на Александър Мутафов и, струва ми се, те намират отражение в картината „Черно море“. Дори и самото заглавие е сякаш обобщаващо: „Черно море“ като родината България, където политическите урагани настървено я брулят, прекършвайки непокорните ѝ синове. „Скромният и непретенциозен в живота, дори малко уединен“, „реалистът през целия си творчески път“, както го описва Атанас Божков, използва морето като символ, за да даде лице на епохата, да я опише в нейните най-яростни изстъпления; поломената мачта от картината „Черно море“ е свидетелство за многото животи, които тоталитарната власт безсърдечно и безмилостно поломява. И макар да изобразява морската стихия, всъщност изобразява стихията-човек, когато той, човекът, е загубил поради идеологическа слепота всичко човешко в себе си.   

Да, най-бурно и разрушително е морето на времето, когато изродените буйстващи (не)човеци свирепстват, вилнеят и безчинстват… И тогава Морето! вече не е Най-голямото събитие!, тогава Морето! вече е Най-страшното събитие… 

Вий идвате със плащове червени.
На дъното на всички престъпления
са вашите усмивки разкривени.
Напрегнати са страшните ви делници
и средствата ви – много по-модерни.
Как се въртяха вятърните мелници!
Брутални. Анонимни. Достоверни
вървете вий, изпълнени с решение.
Земята се върти неповторима.
Не подозира свойто разрушение.

Христо Фотев Монолог на Дон Кихот

–––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Нещо подобно се случва в Дания в края на XIX век, когато поетът Холгер Драхман (започнал творческата си кариера като художник-импресионист) открива очарованието на най-северното датско селище Скаген, Ютландия, и привлича там мнозина от своята порода – поети и художници. Така се ражда един от забележителните датски интелектуални кръгове, този на т.нар. „скагенски художници“ – реалисти и импресионисти, рисуващи и възпяващи морето със страст и обожание. Няма как да е иначе за страна, свързана със сушата само с 67 км, докато бреговата ѝ ивица е цели 7 314 км. Последното желание на Холгер Драхман е да бъде погребан в Скаген, което е изпълнено. Гробът му се е превърнал в място за поклонение от датчаните – народ, влюбен в морето. Прочее, на български има публикувана негова книга – поемата „Хиляда и една нощ“ в превод на Димитър Полянов, през 1906 г. Първият български социалистически поет е нямало как да не се захласне по датския автор, който първоначално също плаща дан на социалистическите идеи и дори пише стихотворение „Английските социалисти“ по времето, когато живее в Англия и дружи тъкмо с английски социалисти и френски комунари. Впоследствие обаче се оттегля и се отдава на романтиката на Северното море. Който е чел романа на Карстен Йенсен „Ние, удавниците“ (превод Мария Змийчарова, „Жанет 45“, 2016), където се появява съвсем не за малко и селището Скаген, ще осъзнае защо на чара на Северно море трудно може да се устои…
[2] Зимните игри са в Осло, Норвегия; летните – в Хелзинки, Финландия.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статия„Весна“
Следваща статияНадпревара за безсмъртие