0
475

Мостове

AZahariev

„Бял автобус ме преследва в живота и неизменно след мене върви”. А едно време беше друго – не беше някакъв раздрънкан бял автобус, а мерцедес! Да, златните 90-те! Няма да се върнат. Никога. Какво време само беше. Човек можеше да си мутрее необезпокояван. Можеше да си кара мерцедеса по жълтите павета с лакът през прозореца. От ЦУМ до Орлов мост и само обръщаш. Можеше да си бройкаш мацките. А и мацките бяха по-лесни тогава. Сега, разбираш ли, вземат европейски заплати и нещо почнаха да се големеят. Нещо почнаха да се интересуват от обиталищата на птиците, от дюните, от лилиите, от неква натура… Нещо са позеленели, като ги гледам. Начи, аз немам нищо против по принцип. Обаче гледай, бате, не може да се разхождаш по жълтите павета с деца и с кучета. Глей са, просто си стой там при лилиите, на дюните ли са там, мюните ли са, и не се бъркай в политиката. А бе, като не ги разбираш тия работи, не се меси. Остави хората да си гледат работата, остави експертите да работят.“

Това ми написа един приятел, който сега работи като експерт – разносвач на пици в Неапол. А едно време в България караше… Не, не беше мерцедес, а пасат, но така си му и остана мечтата на човека.

Пиша това, защото през последните дни се засилиха осезаемо гласовете, според които всекидневният протест в София и в някои други големи градове е някакво изолирано явление, някаква прекалено частна инициатива. Всъщност, казват ни въпросните гласове, България, сиреч българският народ, си съществува мирно и тихо. Хората по градчета и села не са преустановили трудовия си делник и не могат да разберат какво точно искат и защо го искат скандиращите в пространството между основните държавни институции. Ето защо на „обикновените хора” им бил чужд клубният спорт, практикуван по жълтите павета през последния месец и половина. Такива гласове чуваме напоследък. Ето че и вчера вечерта гледах репортаж за една много мила пенсионирана жена, която от китния двор на образцовия си крайградски дом изрази недоумение от ставащото в столицата и много разумно призова участниците в протеста да се приберат по къщите си и да оставят правителството да си върши работата. Изречени сред декора на грижливо отгледаните градински цветя и на натежалите вече зеленчуци, думите на тази жена прозвучаха твърде убедително. Подтекстуалният план в материала беше изведен тъкмо в тази посока – пасторално-идиличното срещу града като мястото на отчуждението от природата и от естеството. Близостта до земята (семиотичното развихряне, както се досещате, продължава към корените, естествения морал и здравите устои на българина) versus изкуственото някак разпиляно, дезинтегрирано съществуване на съвременния градски човек, който не е произвел със собствените си ръце нито едно от нещата, с които се храни и които ползва. Леля Паца, така се казва героинята на телевизионния репортаж, поднесе обобщението на тези опозиции в българското общество и извода за наличието в него на дебела разделителна линия. „София не е България”. Лошото е там, че леля Паца дори не се е гледала, тъй като, както сама призна, вече не пуска телевизията, защото й е опротивяло постоянното отразяване на протестите. Леля Паца дори изповяда, че протестиращите са започнали да я озлобяват. На съпруга на леля Паца в журналистическия материал беше отредена по-скромна роля. Но само от гледна точка на времетраенето на изявата, не и в съдържателен аспект. Господин Марко Капитански (предполагам не се учудвате, че леля Паца беше представена в общественото пространство точно по този начин, докато съпругът й получи известност с името и фамилията си. Все пак обществото ни си остава традиционно и средиземноморско) каза : „Аз съм пролетар. (sic) Аз имам тука едно куче, една котка, една жена и четири кокошки.”

Може би никога нямаше да разберем за жестоката бездна между София и „провинцията”, между градския лигльо и човека на истинските ценности и труда, ако не беше видният социален антрополог Кирил Добрев: „Огромна пропаст стои между протестиращите софиянци и хората от провинцията. Докато за „умните и красивите” в София 5% намаление на тока е едно кафе в скъп хотел преди демонстрацията пред парламента, то за леля Паца от село Видраре са пет хляба.”

Какво искаше да ни каже с това господин Добрев от стола си в студиото на една много голяма телевизия? Че трябва да си седим на задниците, да синалягамепарцалите и да оставим експертното правителство да ни раздаде по пет хляба?

На мен ми се иска да попитам господин Добрев дали процепът, който той съзира в социума ни, минава оттам, откъдето си мислят, че минава той и леля Паца. Пардон! Господин Добрев не мисли като леля Паца, защото той много добре знае къде върви границата. Между София и провинцията ли е зверската пролука, господин Добрев, или между леля Паца и възмутилите я от улиците на големите градове, от една страна, и получилите своите квоти в програмно-експертния кабинет олигарси, от друга? Не зее ли пропастта по-скоро между леля Паца и тарикатите съглашенци в най-новия български парламент, отколкото между госпожа Капитанска и гражданите, излезли да изкрещят, че лица, работили за СИК и ВИС, е недопустимо да бъдат настанявани по най-високите етажи на държавната администрация?

Никой не отрича, че България трябва да има работещ кабинет, за да получим и леля Паца, и аз полагащите ни се пет хляба (при мен няма алюзия с Евангелието, не знам как е при господин Добрев). Само че остава въпросът това ли е кабинетът и това ли са хората, които искат искрено да ни ги осигурят.

Само бегло ще засегна и въпроса защо народният избраник Кирил Добрев говори публично за своя избирателка като за „леля Паца”. Да, сигурно фамилиарността иде от политическия инстинкт на господин Добрев, който му диктува да демонстрира интимността на връзката между него и електората. Може би има и референция към знаковото за социалистите обръщение „другарю”. Всичко това го разбирам. Лошият привкус се ражда обаче от съмнението, че господин Добрев (подобно на много други другари) се самосъзерцава като paterfamiliae и още по-точно – като патрон. Естествено, че патрон означава и покровител, но не е работа на един депутат от съвременна европейска държава да се държи покровителствено с избралите го. Но какво да правиш, българската политика си остава клиентелистко-патерналистична.

За да не се правя и аз на социален антрополог също като господин Кирил Добрев, ще спра. Идва ми да кажа само още нещо. Нашето общество наистина е проломено. По-горе посочих къде мисля, че се движи проломът. В същото време знам и това, че демокрацията предполага и позволява класовата стратификация, само не и тогава, когато е незаконородена и когато се произвежда на фамилно-партиен принцип.                           

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияДон Пино – мъченикът,
убит от мафията
Следваща статияНОЩНА СТРАЖА В СОФИЯ