0
2309

Моята малка Лениниана

Снегът се постопи. Отдолу се показаха кафявата пръст и сивият паваж. Риндо пъхна десетте книги в сака и след час беше при подлеза. Подреди ги върху един вестник и зачака. За другите томове не му беше жал, но за Венедикт Ерофеев щеше да тъгува.

Моята малка Лениниана.

До др. Зиновиев в Петроград:

„Трябва да се поощрява енергията и масовостта на терора.” (26 ноември 1918 г.)

До Пензенския губизпълком:

„Трябва да бъде проведен безпощаден масов терор срещу кулаците, поповете и белогвардейците. Съмнителните да бъдат затворени в концлагер извън града. Телеграфирайте за изпълнението.” (9 август 1918 г.)

Телеграма до Саратов за др. Пайкес:

„Да се разстрелва, без да се пита никого и да не се допуска идиотско протакане.” (22 август 1918 г.)

„Съветвам да бъдат погребани всички театри”. (ноември 1921 г.)

За Политбюро на ЦК на РПК(б):

„Разбрах от Каменев, че Съветът на народните комисари е приел абсолютно неприличното предложение на Луначарски за запазване на Болшой театър.”(12 януари 1922 г.)

До Каменев и Сталин:

„Да се уволнят от МВТУ 20-40 професори. Те ни мамят.”(21 февруари 1922 г.)

До др. Уншлихт:

„Гласността на революционните трибунали (вече) не е задължителна. Съставът им да бъде подсилен с Ваши хора, да се засили всестранната връзка с ВЧК, да се засили бързината и силата на техните репресии. Поговорете със Сталин, покажете му това писмо.”(31 януари 1922 г.)

До др. Каменев:

„Не бихте ли наредили да се насадят цветя на гроба на Инеса Арманд?” (24 април 1921 г.)

Да, щеше да му е мъчно. Той обичаше този дебел том, излязъл в „Колекция Елит” на издателство „Парадокс” през 2002 г. Венедикт Ерофеев. „Събрани съчинения” – в превод на Иван Тотоманов, Борис Мисирков и Жела Георгиева. И с обем 537 стр.

Отзад на четвърта корица под снимката на автора пишеше: „Казвам се Венедикт Василиевич Ерофеев. Роден съм на 24 октомври 1938 г. (от тъжна майка и баща веселяк) на Колския полуостров, отвъд Полярния кръг. За пръв път го пресякох (от север на юг естествено) на 17 години… Според думите на майка ми съм почнал да пиша от петгодишен…

…- И какво пишеше на тази невръстна възраст?

– „Записки на лудия”.

– Кой беше лудият?

– Аз, разбира се.

– Какво, на шест годинки?

– МОЖЕ ДА СИ ЛУД НА ВСЯКА ВЪЗРАСТ.”

За половин ден никой не си купи нито една от книгите. Седем тома от Световна класика, още две книги на „Христо Г. Данов” и Венедикт Ерофеев. Това го облекчи. Веничка Ерофеев още един ден щеше да е с него.

Прибра книгите в сака. И се повлече по улицата нагоре. В джоба си имаше 10 лева. Щяха да стигнат за едни цигари, за едно кафе и за малка пещерска гроздова. Но едно по едно. Първо кафето и цигарите. Взе си цигарите от малкото като кафез магазинче по пътя, където продаваха майка и дъщеря. По-нагоре, от кафенето, си взе дълго кафе, чисто, без захар, в картонена чашка. Ракията щеше да си купи накрая, най-накрая. В кафенето имаше трима-четирима мъже, единият разказваше някаква дълга история, а другите го слушаха. Тъкмо когато излезе отвън, на единствената изнесена масичка, отвътре се разсмяха. Седна на единия стол, запали си цигара. И се загледа в разперените като ръцете на луда жена клони на дърветата.

Скоро две от момчетата също излязоха да пушат.

Риндо се умори да гледа клоните на дърветата. Пак дръпна от цигарата и се загледа в тротоара пред него. Тротоарът беше широк и върху две-трети от него хората от кафенето бяха сковали дървена, висока една педя скара, върху която в топло време изнасяха масичките и столовете. Скарата сега беше празна, покрита със зелен мокет, подгизнал от стопения сняг. Изведнъж върху мокета, сред останалите още тук-таме шепи сняг той видя един пистолет. Приличаше на истински.

Той допи кафето и се накани да тръгва. Тежко се надигна, едното коляно беше започнало да го върти силно. Сигурно времето пак щеше да се разваля.

– Защо си изхвърляте пистолетите? – каза на момчетата, докато вдигаше сака с книгите. Единият се оказа по-бърз.

– Защото са използвани.

Риндо се засмя. И момчетата се засмяха. Сетне те влязоха обратно в кафенето. А той вече щеше да отмине, но пак загледа пистолета, заприлича му съвсем на истински, не на детско, пластмасово пистолетче, върна се и го бутна с крак.

Пистолетът беше истински. Съвсем истински. Тежък истински железен пистолет.   

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияВ памет на Цветан Тодоров
Следваща статияКритическият хуманизъм на Цветан Тодоров