Моята приятелка Дора Валие

Публикуваме този текст в памет на Дора Валие (1921–1997), изпратен ни специално от г-жа Жанин Варно.

Аз съм във влака за Римини, античен град и известен балнеологичен център на брега на Адриатика. Вагонът е пълен с пишещи за изкуството, които пътуват за конгреса на AICA (Международната асоциация на художествените критици), където ще участвам за първи път. Изпратена съм от „Фигаро“ и по-точно от Реймон Кониа, който през 1960 г. (след смъртта на баща ми Андре Варно) пое този отдел. Много е горещо и удобните места са рядкост. Чувствайки се съвсем сама в множеството, разглеждам спътниците си и забелязвам жена с ослепителна хубост, говореща с лек и напевен акцент. Поглеждам към нея свенливо, впечатлена от харизмата ѝ.

И тук искам да направя едно уточнение. Познавах Дора Валие като автор на първата книга върху абстрактното изкуство, бестселър, който не може да бъде пренебрегнат, но никога не бях я срещала лично. А пък тя бе чела книгите на Андре Варно за Монмартр. Добро начало, което нямаше как да не наложи своя отпечатък в разказите на нашия живот.

Дора първа ме заговори. Българка, избягала от комунистическия режим, установен след войната в страната ѝ, тя първо емигрира в Италия. След което с всичките си университетски дипломи пристига в Париж, градът на нейните мечти, превърнал се във възможна реалност.

За да изкара пари, отначало помага за отглеждането на децата в едно много образовано семейство, където се извървява целият Париж на литературата и изкуството. Тъй като е млада и много интелигентна, срещите се умножават, като една от тях ще преобрази живота ѝ – тази с Кристиан Зервос.

Този ерудит бързо забелязва излъчването и знанията на Дора, след което ѝ предлага да го последва в Кефалония, откъдето е родом. Основополагащият му труд „Раждането на цивилизацията в Гърция“ изисква многомесечна работа по археологическите терени. Скоро той се убеждава в работоспособността и интелектуалните качества на младата си сътрудничка.

След завръщането им в Париж Зервос я натоварва с нова задача – да публикува в неговото списание „Кайе д’Ар“ разговори с творци като Пикасо, Брак, Леже, Миро, Бранкузи… които преобръщат традиционното изкуство. Мисия, изискваща много нюх, дипломация и съсредоточеност.

Дора си спомняше: „Брак ми беше забранил да си водя бележки или да използвам каквито и да е звукозаписни средства. Слушах съсредоточено в продължение на часове пророческите му слова за раждането на кубизма, който той създава заедно с Пикасо. Бавният му и ясен глас ме впечатляваше. Слушах неговите изповеди за едно все още раждащо се творчество и ми се струваше, че съм първата, която чува тези неща, толкова те бяха дълбоки. Прекъсвана от вярната секретарка, която подканваше своя господар, човек на години, да си почине, аз напусках ателието му, намиращо се на улицата, където е живял Митничаря Русо, близо до парка „Монсури“, и бързах да седна в някое кафене, за да предам на хартия онова, което ми бе доверил. Исках да съхраня недокоснатата автентичност на неговата мисъл, чувствайки се отговорна за мисията, легнала на плещите ми“.

Искреният разказ на Дора ме подтикна да ѝ заговоря за грижите, измъчващи ме в момента. Баща ми почина през 1960 г. и остави планина от документи за детството си в Монмартр. Художник и хроникьор от 1909 г. в  Comoedia, той бе създал на страниците на този вестник рубрика, озаглавена „Малки новини от изкуствата и литературата“, която проследява първите подвизи на Пикасо в „Бато Лавоар“ и поетичните вечери в „Бягащият заек“. Тези места присъстват в биографиите на Испанеца, но няма книга, посветена единствено на „Бато Лавоар“.  

Доверих на новата си приятелка за моето желание да напиша книга, изцяло посветена на наситения живот, който поети и художници са водили някога в тази дървена барака. Имах събрания материал, но не и умението да го направя.  

Дора подскочи: „Имате в ръцете си златен сюжет. Не го пропилявайте. Американският ми агент, който се занимаваше с книгата ми за абстрактното изкуство, скоро идва в Париж. Ще ви свържа, той със сигурност ще се ентусиазира от вашия проект“.

В този миг по високоговорителя съобщиха, че пристигаме на гарата в Римини. Блъсканица на изхода на гарата. Загубвам Дора от поглед. Намирам я в хотела небостъргач на брега на плажа, където са събрани критиците. Непоколебима, тя остава в стаята си, за да подготви утрешната си изява.

А на мен не ми остава друго, освен да се бухна в морето, за да се очистя от всичките си вълнения.

След завръщането ми в Париж предреченото от Дора се осъществява. Посрещам в трапезарията си на ул. „Коленкур“ 60 нейния агент Хауърд Грийнфилд, един вечно бързащ и решителен американец, който разглежда като познавач купчината документи, които бях събрала на затрупаната маса. Показах му първите трийсетина страници на моя ръкопис и доста доволен той ми казва на своя англо-френски: „ОК, връщам се в Ню Йорк и скоро ще ви изпратя договора, подписан от „Гросман Публишър“. Работете бързо и добре. Книгата ви ще излезе в края на годината“.

Помощ, Дора! Аз съм загубена. Предсказанието ти се сбъдна и се нуждая от съветите ти. Моята нова приятелка ме успокоява, невъзмутимо се заема да структурира книгата и скоро след това поемам по пътя на голямото приключение. Успехът на книгата ме подтиква да направя изложба в музея „Жакмар-Андре“ в Париж под егидата на Рене Юиг. След което японците прихващат моя „Бато Лавоар“, за да го покажат в Токио и по регионалните си музеи. В продължение на двадесет и шест години те ще се обръщат към мен за представяне на творби от зората на импресионизма или от подмолите на сюрреализма.

Arigato Dora! Благодаря ти, Дора!

С проницателен поглед към творците, които измъкваше от сянката, Дора Валие допринесе за преоткриването на творчеството на Серж Поляков. Забелязва го в руските нощни клубове, където той свири на китара или на балалайка, за да се прехранва, макар да е художник, който прави абстрактна живопис, за която критиката не скъпи похвалите си. Дора го въвежда сред лицата, отговорни за абстрактното изкуство и допринася за известността на този художник, когото тя прослави.

Видях я да представя една изложба на Поляков в Каен, където публиката, която малко познаваше тази нова изразност, истински се ентусиазира. Самата аз бях развълнувана от нейните ясни и точни слова.

Дора ме запозна с една от своите сънароднички – Люба, чийто талант на скулптор бе открила. Абстрактната творба на тази млада българка, изложена в галерия „Каре“, ме вдъхнови да напиша възторжена статия във „Фигаро“, в която описвах качествата на тази абстракция, едновременно сдържана и обемаща. Люба бе погълната и от изкуството на бижуто. Нейните „пандантиви“ напомняха на средновековните кръстове от родната ѝ страна. Носих едно от тези бижута с удоволствие.

Мъжът на Люба – Волф, колекционираше магични предмети от всички епохи, идващи от целия свят: манускрипти от епохата, когато Гутенберг създава книгопечатането, златни и сребърни съдове, излезли от кралските съкровищници, крехки стъклени предмети от морски пясък. Той имаше цели две „пещери на Али Баба“ – по-малката на улица „Вано“, а огромната – в цял дом в Сао Паоло. Посещавах ги в захлас, който се съпровождаше и от други открития.

През 1969 г. взехме участие в конгрес на художествената критика, който ни събра в Стокхолм, град, който Дора и аз открихме с щастие. Бях малко дисциплинирана и вместо да изслушам мъдрите, но доста скучни изказвания, напуснах залата, за да науча всичко, което трябваше да се чуе и види в тази едновременно сухоземна и морска столица. Така аз поканих нашата малка група – заедно с Пиер Рув, брат на Дора, кинорежисьор и историк на изкуството, и съпругата му Соня – да чуят една опера на Хендел в шведския Версай в Дрьотинголм. Имах репутацията на булдозер, на човек, който трябва да бъде следван, и не пропуснах да изиграя тази роля.

Конгресът завърши и си доставихме допълнително удоволствие, посещавайки норвежките фиорди, тръгвайки от Белзен. Още се виждам как притичвам от единия до другия край на борда на корабчето, за да не изпусна гледката на някои скали или скоковете на рибата във водата. Още чувам Дора, замислена, да ми казва: „Защо се движиш непрекъснато?“ А аз ѝ отвръщам: „Ненаситна съм за всичко, което е хубаво“.

Приятелството ни се разрасна. Дора ме покани на вечеря в апартамента си на улица „Бабилон“ 60. Искаше мъжете ни да се запознаят. Нейният – Любен Тодоров – някогашен български дипломат, работеше в университетската администрация в Париж; моят – Ролан Сонкен, известен гинеколог, бе станал писател под името Франсоа Сонкен и автор на книгата „Бащинска любов“, отличена с наградата „Фемина“ за 1978 г. и публикувана от „Галимар“.

Чудесно разбирателство свърза тези двама изтънчени мъже. Те разменяха мисли по вижданията си за света, което им доставяше взаимно удоволствие. За да ни приеме на „високо равнище“, Дора бе сложила в самото антре, в широкия преход към салона, маса с великолепна посуда. А Любен се бе натоварил със задачата да сготви българско ядене. В края на вечерта, когато настъпи времето на разговорите, аз споменах за нашата къща в Пурвил, близо до Диеп, където те са добре дошли. Този семеен дом, изграден от жълти и червени тухли някъде около 1850 г. и плячкосан през Втората световна война, е скромно обзаведен след Освобождението от фамилията Варно. Впоследствие бива „разхубавен“ с множество придобивки от битпазара, които благодарение на магьосническите ръце на моя втори баща върнаха душата на този дом.

Любен и Дора, очаровани от тази къща, решиха да си намерят убежище в региона; и го намериха между Фекан и Етрета, превръщайки го в бижу на съвременното изкуство, с белите му стени и черни плоскости.

През 1979 г. Любен и Ролан имаха тежки сърдечни проблеми, след което и двамата се озоваха в един санаториум близо до Шато-Тиери. Дора и аз ходехме там всяка седмица, за да ги окуражим. Бях много лош шофьор зад волана на моето „Рено“ 4. Моята спътничка в колата умираше от страх, но в края на деня бяхме толкова щастливи да дадем малко любов на нашите двама болни. Любен първи си отиде от този свят.

Дора бе увлечена от лингвистичните трудове на проф. Роман Якобсон от Ню Йорк и жадно ходеше на неговите лекции. Тя искаше да завърши изследването си за Малевич и тази наука ѝ бе необходима, за да навлезе в подмолите на неговото творчество.

Така стигаме до август 1997 г. Посетих Дора в края на месеца. Тя е сама, объркана, очаква присъдата на своя хирург, който, за да избегне болезнения край, решава да се откаже от последната операция.

В пълна покруса, тя все пак намира сила да се засмее и ми показва перуката си, избрана в най-добрия магазин, където продават подобни аксесоари, които кралиците са носили с такова удоволствие. Тя гледа съкровищата си, щедри дарения от художници, които е отстоявала. В интелигентно подредената ѝ библиотека има ръкописи, които чакат да бъдат публикувани.

Чувствам, че е уморена, а в същото време е толкова жива, неразделна с творците, които е открила. Решавам да си тръгна, мислейки за следващата визита. Дора ме изпраща до входната врата и ми казва: „Още се държа на крака“. Тази малка фраза още отеква в мен. Тръгвам си със сълзи в очите. Петнайсет дни по-късно нея вече я няма.

Днес, застанала пред нейната снимка в библиотеката ми, аз гледам усмивката на тази голяма дама, която сигурно би се радвала да отпразнува с мен моята стогодишнина през декември.

Жанин Варно е родена на 15 декември 1921 г. в Париж. Постъпва във в. „Фигаро“ през октомври 1944 г. Работи като художествен критик от 1960 до 1995 г. Тя е автор на множество книги, сред които: „Бато Лавоар“, „Кошерът на Монпарнас“ и „Парижката школа“. Комисар е на изложби във Франция и Япония (1975–1998 г.). Пише множество предговори и подготвя каталози за музеи и галерии. Била е Генерален секретар на AICA (Международната асоциация на художествените критици).

Превод от френски Тони Николов