5
1037

Моята София

Boyan_Bolgar_(1)_4292

Искате да ви дам нещо за София[1]. Това съвпада с моето желание, защото София е родният ми град, в който са погребани всичките мои предци. Но вие бихте желали, описанието ми да схожда по дух с оня мой „Мелник  –град на покоя”, който сте чели и където всеки ред съдържа малко-много удивление, възторг или носталгия. Боя се, че не ще оправдая очакванията ви. Вие сте човек на изкуството и добре знаете, че всяка действителност, всяка обстановка се отразяват у нас не според външността си, а според нашето сърдечно, вътрешно ехо, което им придава лични очертания и краски. Без друго, един пейзаж е едно душевно състояние. И дори да бих искал, не бих успял да пренеса мелнишкото си настроение в София. Понеже Мелник прилича на столицата толкова, колкото един сън може да прилича на будността. Наистина, тоя забравен град ми се представи като сън, ту тих, ту тъжен, ту зловещ, ту хаотичен и отчаян, но съвсем ненадеен. А в София аз не очаквам изненади, защото тук протича еднообразието на моя дълг. В Мелник всяка крачка беше откритие за мене, един празник на чувствата. Докато София е моят делник, и делник на чувствата ми. Не искам да кажа, че не почитам родния си град. Но (ако позволите още една метафора), докато бих могъл да оприлича Мелник на увлечение в цялата непринудена, спонтанна прелест на думата, – София би трябвало да я сравня с брака. Столицата я имам, Мелник го пожелах. В моята София навикът превъзхожда любовта. Или, по-право, обичам града, ала не го забелязвам, защото съм непрестанно в близостта му. И ако някой внезапно ме попиташе, едва ли бих успял да му отвърна дали престолният ни град е красив или грозен. Не го разглеждам вече, не го критикувам, понасям го. Би трябвало да се отдалеча, за да го открия наново, – да го загубя, за да го намеря пак. Също както усещаме дишането си, едва когато почне да ни липсва въздух. И вместо да ценим въздуха, ценим златото, например, не защото е ценно, а защото го нямаме. Това ме кара да разбера, доколко най-близките до нас неща не ни са близки, доколко съществена част от живота остава в неясност.

Затова ми се ще да надникна в София като чужденец. Да тръгна за първи път по „Мария Луиза” и по „Дондуков”. Да се заглеждам в цвета на трамваите, в униформата на стражарите, в надписите над дюкяните. Да се вслушвам в говора на минувачите, тоя гърлест говор с много съгласни и с твърди гласни, сред чийто хаос напразно бих опитвал да различа позната дума. Да се взирам в походката на жените и да гадая по тяхната структура славянския им произход. Да откривам прилики и разлики между другаде и тук. Да съпоставям, с една реч, сегашния си опит с предишната своя опитност. Защото, наистина, да подириш своя свят у друг народ е лесно, по-мъчно е да видиш света си през очите на другия народ.

Как ли би ми се мернала София тогава? Може би като град без минало. Безспорно, какво осезателно е останало от античната Сердика, от средновековния Средец, от византийската Триадица и от отоманската София? Освен някои музейни колекции, две джамии, няколко църкви и една римска баня, градът негли се е родил в деня, когато генерал Гурко е навлязъл в него с руските войски. Град без минало, без патина, е град без физиономия за чужденеца. Нима го интересува него, – пътника – че тук са събрани петстотин хиляди души, за да добруват заедно? Той иска от обитателите да дадат лична отсянка на селището, да му дадат туй, което французите наричат couleur locale. А моята досегашна София като че и от това невинно свойство е лишена. С нейните прави улици, които разделят снагата й на чести и честни, но твърде равни – уви – правоъгълници, осеяни с разновидни като кръпки къщи, столицата е изгубила очарователната бъркотия на Изтока, без още да е придобила чистата, стройна, въздушна линия на западните страни.

Веднъж, на връщане от тия надменни западни страни, поставен внезапно лице срещу лице с моя юношески незавършен стар роден град, унижен от облика на неговата недодяланост, аз неволно отбелязах в тефтерчето си: „София е град на половин порциите. Ни вярна самобитност, ни вярно европейство. Средност или, по-точно, посредственост. София не е български град и няма сякаш свой образ. Много зле са направили предците ни, че са тръгнали безогледно по пътя на подражанието. Навярно затова харесвам и мъглата в София. Тя извършва един голям подвиг (голям за нас, българите): омекотява. Нещата са близки, но дрезгавината, която ги придружава, ги отдалечава. И като че градът ми е непознат, трябва да внимавам, ходейки.”

Това съм писал преди десетина години. Простете ми, тогава съм бил по-млад и значи по-взискателен, по-нетолерантен, по-непримирим. И съм очернил София с гнева си. Всъщност, сега виждам, че градът прилича на мене. Чистичко, дребнобуржоазно, добре проветрено селище, без компликации. Нито с много сгъстен дневен живот, нито пък с разюзданото нощно бдение на един завършен авантюрист. Бих желал само да знам, дали наистина София прилича на мене, или аз малко по малко съм заприличал на нея, както се случва с някои беззащитни животни, които, за да опазят едничкото, що имат – живота – добиват цвета на почвата, където се крият.

От предхождащите редове може да се допусне, че имам кой знае какво интимно познание на София. Но дали е така? Вие, драги приятелю, ме накарахте да разгърна градския план и да открия с учудване колко много улици има, на които дори не съм подозирал съществуванието. Едни с меки имена като „Бигла”, други с тъпи имена като „Скъта”, трети с наивни имена като „Знаме”, някои томителни като „Сенокос”, някои таинствени като „Орфано”, езически учили като „Лада”, православни като „Свети Иван Бигор”, героични като „7-и ноември”, признателни като „Лейди Странгфорд”, дружелюбни като „Париж”, исторически като „Патлейна”, женски улици, мъжки улици, търговски, занаятчийски, журналистически и какви ли не.

И ако навлеза в някоя от тези улици, сигурно ще открия толкова много нови неща, щото би ми се сторило, че се намирам в друг, неизвестен град. Но аз няма да се отклоня от пътя на своите навици, понеже това изисква едно безплатно усилие, на каквото не съм вече способен. И заради тая непобедима, всечовешка леност (утешавам се, че не е само моя) ще познавам от града единствено маршрута, който всекидневно правя, за да стигна от дома до работата си и от нея – до своите развлечения.

Но дали и този маршрут познавам достатъчно? Дали бих могъл на себе си да приложа характеристиката, която един поет неотдавна бе направил на един друг поет? „Той познаваше от света само своя град, от своя град – само своя квартал, но го познаваше тъй добре, че това стигаше, за да му даде пълна опитност върху света.” Аз дори не познавам собствената си улица, макар че я прехождам много пъти на ден: защото пътят ми трае от горния й край до към средата. Всъщност, аз отъждествявам парчето улица, където живея, с цялата улица, парчето град, през което минавам, с целия град. И ако улицата съвсем не е еднаква навсякъде, понеже единият й край води към пазара, а другият към църквата, – градът е още по-многостранен. Различните му квартали не са само географски срещуположни: те се пренебрегват, презират се взаимно, а често се и мразят, имат си отделна логика, отделни нрави, отделни съвести.

Ала нека се върнем, ако обичате, при моята улица. Тя не е еднаква и всякога. Аз съм близък с няколко, все същите моменти от нейното денонощие. Не съм я виждал, например, призори, когато се събужда, права и пуста, и сякаш удължена от своята самота. Не съм я виждал и преди да се заселя в нея. А колко бързо тя се видоизменя! София е бременна столица, бременна от бъдещия свой класицизъм, пулсът на който се долавя във всеки нов строеж. Какво ли бих изпитал, ако сега прекося някои квартали, за които имам ланска, по-ланска представа? Без друго, промяната им би ме развълнувала, но би ме и натъжила. Би ме развълнувал тоя поход към утрешно съвършенство и би ме натъжило изчезването на толкова мои спомени. Идва ми наум една чудесна фраза на Бодлер, датираща от времето, когато великият Осман жестоко и гениално прекрояваше Париж, за да го направи красив като холандска дантела: Mais, hélas, la forme d’une ville change plus viteque le coeurd’un mortel. Наистина, видът на града се променя по-скоро от сърцето на един смъртен.

Мисля си за тъй бързите метаморфози на София и въображението неусетно ме отвежда надалеч. В кое ли от многобройните му превъплъщения през вековете бих предпочел да видя този град, ако бях Господ? Питам се безпомощно, както се питам в коя от своите възрасти човек се явява пред Бога. Коя съдържа най-много, най-вярно, най-ярко нашето истинско аз? Преди нас самите всички наши състояния умират в душата ни, заедно с нуждите, желанията и възторзите си. Детство, юношество, студентство, ергенство, брачност, бащинство, зрялост, старост, това са все мъртъвци, които ни обитават преди гроба. Измежду всички тях, Бог кой ли би избрал, за да му даде непроменното безсмъртие?

Така и с моя двехилядигодишен град. Бих желал да прозра в историята му безпристрастно, както се прелиства семеен албум, и да кажа: „Ей моя миг от неговото битие е най-достойният.” Какъв необозрим паноптикум би се разкрил тогаз отпреде ми, дори ако бих скокнал нощта на предисторията и бих наченал от ония здрачни хилядолетия, когато (според Аристотеля) Витоша се е зовала Скомброс, Искърът – Скиос, а по софийското поле са пъплели живелищата на трери и тилатеи, чудати племена с още по-чудати имена.

Или векове подир тях, векове подир одризите, техни завоеватели, векове и подир траките, завоеватели на одризите, – през времената на Траян и Марк Аврелий, когато Тракия станала римска провинция, а моят град галантно бил наричан „най-блестящият град на сердите”, имал дворянското право да сече монети и бил покровителстван от млада богиня на име Сердика, с корона във вид на малка крепост.

Или по-късно, когато Атила нахлува в селището, обезчестява го, ограбва го и го изгаря така жестоко, че „обширният и благороден град” не могъл да се съвземе стотици години.

Или още по-късно, през 809 г., когато „любимият, от Бога поставен” хан Крум превзема на свой ред крепостта и тя неусетно сменява не само названието си, но и своя пол и от Сердика става на Средец.

Или през XII век, когато кръстоносците на Фридрих Барбароса минали през Средец, а градската базилика Света София тъй възхитила червенобрадия император, че той преклонил коляно под сводовете й.

Или към края на второто българско царство, когато Средец вече е приел името на своята базилика и бил владение на последния славянски бан Янука, толкова здраво защитен, че били потребни четирийсет дни на турците, за да сринат стените на крепостта, след като я превзели с хитрост, а полето гъмжало от сърни, вълци, чакали, както описва отоманският завоевател Лала Шахин.

Или през турското робство, когато София, – смалена, унизена, забравена всред една Европа на блясък и разкош, – с френетична радост посреща мощите на Свети Иван Рилски, пренесени през града, на път от Търново за Рилската обител, – и невем свързва тези мощи със символа на всички свои свещени, потъпкани достойнства.

Или най-сетне в първите дни на Освобождението, когато ликуването на софиянци тъй силно контрастирало с окаяния, дрипав изглед на града, че будело скръб, нежели радост, у чужденеца, който като Иречек, дошел да ни съчувства. Когато навсякъде се виждали само еднокатни къщи от кирпич и чам, тесни и слепени колибки, готови да рухнат, прост конгломерат от дървени, големи и малки рамки, напълнени с глина, не винаги варосани, с криви прозорчета и ниски врати, които те карат да се навеждаш, за да влезеш вътре. Когато по улиците лъщели огромни гьолища („българска Венеция” – Иречек), из които нощно време крякали жаби, и едра, тежка месечина плувала по тях. Когато Народното събрание било някаква паянтова сграда, годна за изложба на добитък (пак Иречек), а всички министерства се помещавали в една къща, като за Просвещението стигала една едничка стая.

Преповтарям си мислено имената на това множество племена, които са обитавали моя роден град (трери, тилатеи, одризи, траки, латини, серди, хуни, българи, византийци, славяни, турци), преповтарям си единствено имената им, не мисля дори за горделивата себичност, която те са олицетворявали. И виждам да угасва у мене всяко самочувствие. Аз имам дом и родство тука, и струвало ми се е, че това, което имам, е истински мое. А ето, всички тия забравени племена са притежавали върху същия къс земя същото, каквото притежавам и аз, и наверно са разсъждавали подобно на мене. Обаче те са минали през града като пътници през странноприемница. Нищо повече. И всеки следващ пътник, съзнателно или не, е заличавал следите на предишния. Смятали са де за трайни, а са били преходни, градът едничък е бил траен. Пък аз колко наивно често съм повтарял: „Моя град”. Не градът е мой, аз съм негов.

Но питам се, къде са утайките на тая смес от владичества, на тези алчности, които са пленявали, плячкосвали, сривали и после пак изграждали града, на тези драми, които са калявали волята, екзалтирали смелостта, хабили търпението, бичували покорството на софиянци? Какво е останало в сърцата на днешните столичани кореняци от цялата тази осмоза на чувства и нагони? Какво е останало в моето сърце от кръвта на толкова знатни и безименни, горди и смирени, изискани и диви прадеди?

Напразно, безнадеждно питани, както е безнадеждно да гадая, – вземайки повод от историчната преходност на софийските господари, – докога София ще бъде моя и кой ще бъде следващият й стопанин. Такъв въпрос нали, драги приятелю, не бива никой българин да си поставя.

По-добре да попитам, поради каква случайност това голямо, нечисто село, което преди един век броеше едва десетина хиляди жители, стана столица на България? И тук, както навсякъде, гдето една девойка от народа стане светска дама – има пръст някой увлечен мъж. Марин Дринов откри навремето бъдещата благородница в сополивата тогава София, отгатна неподозираните й предимства и я наложи, въпреки неоспоримото съперничество на нашето всенародно Търново.

И тъй София за шейсет години извървя шестотин години път, мина от своето закъсняло средновековие направо в модернизма, разля се изведнъж като мастилено петно върху петдесет хиляди декара, умножи се като бацил. Ала аз все си казвам, че това не е както трябва, че туй прескачане на преходите, туй бързо застаряване (или внезапно подмладяване, ако щете) не е природно. И когато минавам покрай огромните нови постройки, без да ща, си мисля, че те отбелязват напредъка на сечивата на човека, не и на самия човек. Лесно усвоената от Запад техника чрезмерно увеличи снагата на града, докато душата му остана почти същата. За една култура на душата са нужни редица поколения, тя не се придобива, както всяка техника, в пет шест семестри следване.

Затуй душата, атмосферата на София аз не я диря между големите, тежки и хладни здания. Намирам я сред някой случайно незастроен двор, в дъното на който, зад цветя и храсти, се куми малка къщица с чардак, прегърбена, тъмна, тъжна и самотна като стара майка, която едва се крепи и почти безгласно вика: „Бояне, синко, ти ли си?” Тези къщици са най-интимно свързани с истинския облик на града. В тях са погребани и разните ми детски спомени, които нямат литературни достойнства, за да ви ги описвам. Те просто ми помагат да се усещам човек, брънка в една дълга верига мъртъвци, които са част от живота на града също тъй, както капчуците по стрехите и камъните от паважа.

Август, 1939 г.

П.П. Неправилно съм казал в последната алинея, че „диря” атмосферата на града. Аз просто попадам в нея, когато имам настроение. Излиза, че тук са разказани всъщност моите настроения, които произволно съм приписал на града. Но какво сложно познание би било да споделиш всичките настроения  на един град, не само ония, които по чудо са съвпаднали с твоите. Да обгърнеш наведнъж и минало, и настояще, – о, ти би сгъстил в себе си огромен къс от човешката история, от цялата човешка съдба, осеяна с драми на всяка стъпка. Ала това само един Бог би имал право да пожелае, единствен той би могъл да бъде всеки момент навсякъде. С моите скромни, човешки сетива аз мога да задържа тук-там по някой бегъл миг. Точно тъй: у мен, като у всеки друг, се таи един ловец на мигове, нищо повече.

 

Писателят Боян Болгар (псевдоним на Боян Димитров Христов) е роден през 1907 г. в София. Следва държавни науки в Париж (1926-1929). Ръководи книгоиздателство „Перун” (1943). Публикува в „Литературен глас” (1928-1944), участва в основаването и редактирането на вестник „Лост” (1946). Сред романите му са: „Парижки мозайки или ние хората”, „Жива и мъртва Атина”, „Подялба на щастието”, „Син срещу баща”, „Вратарят на Содом”  и др. Умира през 1984 г.



[1] Есето „Моята София” е написано през 1939 г. като писмо до приятеля на автора Петър Славински, редактор на списание „Сердика”, където есето е публикувано.