0
928

Моят път към себе си

Ървин Ялом, wikipedia

Откъс от мемоарите на психотерапевта, издадени от „Хермес“, 2018 г., превод Ангелин Мичев.

Ървин Ялом (род. 1931 г.) – учен, психотерапевт и автор на бестселъри, се нарежда сред най-влиятелните съвременни мислители. В настоящата си автобиография той разкрива себе си пред читателите, влизайки в ролята на обект на собствените си изследвания.
Дете на руски евреи имигранти, Ървин Ялом израства в беден квартал на Вашингтон. Решен да се измъкне от ограничаващата го среда, той насочва цялата си енергия в мечтата си да стане лекар. Книгата проследява необикновената му професионална кариера – от годините в Станфорд и изучаването на различните подходи в психотерапията до изработването на собствена методика. Авторът разглежда отношенията си с хората, които са го изградили като личност, и разказва за срещите си с Виктор Франкъл, Роло Мей, Карл Роджърс и др. Той допуска читателите и в личния си живот, в който централно място заемат съпругата му Франсис и трите им деца.
Книгата преплита историите на пациенти със спомените за приятелства, любов и разочарования.

Ървин Ялом, „Моят път към себе си“, „Хермес“, 2018 г., превод Ангелин Мичев

Трийсета глава

Дарът на терапията

„Писма до един млад поет“ на Рилке имаше особена стойност за мен и години наред копнеех да напиша подобна книга за млади терапевти, но така и не успявах да открия удовлетворяваща форма и структура за тази идея. Това се промени в един ден от 1999 г., когато с Мерилин посетихме ботаническата градина „Хънтингтън“ в Сан Марино, Южна Калифорния. Отидохме да разгледаме този необикновен парк, но най-вече за да видим японската градина и бонзаите. Към края влязох в библиотеката „Хънтингтън“, където имаше нова изложба – „Бестселърите на Английския ренесанс“. Бестселъри? Това ме заинтригува. Направи ми впечатление фактът, че шест от десетте най-продавани книги през XVI в. бяха сборници със „съвети“. Например издадената през 1570 г. „Сто полезни наставления за стопани“ (A Hundreth Good Pointes of Husbandry) на Томас Тъсър съдържаше съвети относно растениевъдството, животновъдството и ръководенето на домакинството, насочени към фермерите и техните съпруги. До края на века книгата е била преиздадена единайсет пъти.

Почти винаги идеите за книгите ми са се зараждали и развивали бавно в мен, без да може да се открои конкретен момент на изкристализиране. „Дарът на терапията“ е единственото изключение. Когато излязох от залата с изложбата на ренесансови бестселъри, аз знаех точно какво ще представлява следващата ми книга. Щях да напиша сборник със съвети за млади терапевти. В съзнанието ми изплува лицето на една пациентка, писателка, с която бях работил преди години. След като беше изоставила два романа незавършени, тя се бе зарекла пред мен, че няма да започне следващ роман, докато някоя идея не я „захапе за задника“. Е, онзи ден в библиотеката „Хънтингтън“ моята следваща книга ме „захапа за задника“ и още на другия ден, оставяйки всичко настрана, започнах да пиша.

Написването ѝ беше прост процес. От началото на кариерата ми в Станфордския университет в компютъра си бях поддържал папка, озаглавена „Идеи за преподаване“, в която поставях хрумвания и скици на случаи от клиничната ми практика. Просто отворих папката. Започнах да чета и препрочитам бележките си, докато някоя не ми допаднеше достатъчно, за да я разширя до няколко абзаца. Съветите не бяха написани в определен ред, но в края, след като прегледах всичко, ги групирах в пет дяла:

  1. Същност на връзката терапевт–пациент,
  2. Методи за изследване на екзистенциалните въпроси,
  3. Проблеми, възникващи в ежедневния ход на терапията,
  4. Използване на съновиденията,
  5. Рискове и предимства на психотерапевтичната професия.

Първоначално се бях надявал да събера сто съвета, но на осемдесет и четвъртия вече бях изчерпал изцяло идеите от папката. (Когато продължих да се срещам с пациенти, започнах отново да я попълвам и във второто издание на книгата, девет години по късно, добавих още единайсет съвета).

От самото начало имах наум определено заглавие за сборника си: възнамерявах да изменя малко заглавието на Рилке и да го нарека „Писма до един млад психотерапевт“, но към края на работата ми се случи нещо удивително: „Бейсик Букс“ ме поканиха да се включа в обучителна поредица с названието „Писма до един млад…“ (терапевт, математик, бунтар, католик, консерватор, готвач и пр.). Колкото и да бях предан на издателството, предпочетох да отклоня поканата. Трябваше ми обаче ново заглавие. „Сто съвета за психотерапевти“ и „84 съвета за психотерапевти“ бяха категорично отхвърлени от всички. В крайна сметка моята агентка Санди Дийкстра предложи „Дарът на терапията“. Не бях кой знае колко въодушевен от това заглавие, но така и не ми хрумна нещо по-добро и с годините свикнах с него.

Написах сборника си като противодействие на краткосрочния, автоматизиран, насочен към разрешаването на конкретни проблеми, когнитивно-поведенчески подход в психотерапията, използван все по-широко по силата на икономическия натиск. Исках да се противопоставя и на тенденцията към прекомерна употреба на лекарства в психиатрията. Тази моя битка продължава и до днес, въпреки огромното количество данни от експериментални изследвания, че благоприятните резултати от психотерапията зависят от силата, топлотата, автентичността и наличието на емпатия в терапевтичната връзка. Надявах се „Дарът на терапията“ да помогне за съхраняването на човечния и хуманен подход към психологическото страдание. За тази цел съзнателно използвах провокативен език: там препоръчвам на студентите точно обратното на онова, което мнозина от тях изучават в когнитивно-поведенчески ориентираните програми. „Избягвайте диагнозите“, „Създавайте нова терапия за всеки пациент“, „Нека пациентът бъде важен за вас“, „Празен екран! Забравете. Бъдете истински“, „Изследвайте тук и сега във всяка сесия“.

В няколко глави на „Дарът на терапията“ наблягам върху значението на емпатията и предавам духа на максимата на римския драматург Теренций „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо“. В главата „Емпатията. Да надзърнеш през прозореца на пациента“ е разказана една от любимите ми клинични истории. В юношеството си моя пациентка бе водила дълга и тежка борба със своя негативно настроен към всичко баща и вечните му забрани. Копнеейки да се помири с него и да постави ново начало във взаимоотношенията им, тя очаквала с нетърпение деня, в който баща ѝ щял да я откара с автомобила си до колежа – рядка възможност двамата да прекарат няколко часа заедно. Но дългоочакваното пътуване се оказало провал: баща ѝ, верен на стила си, непрекъснато недоволствал заради грозната гледка към задръстения с боклуци поток, покрай който вървял пътят. Тя не виждала никакви боклуци в красивия, бистър поток. Затова престанала да слуша баща си, умълчала се и през остатъка от пътуването двамата дори не се погледнали. Много години по-късно тя минала с автомобила си по същия път и с изумление установила, че от двете му страни текат два потока. „Този път аз бях на шофьорското място – беше ми казала тъжно тя – и потокът, който виждах през прозореца си, беше грозен и задръстен с боклуци, както твърдеше баща ми.“ Но тя бе видяла гледката от прозореца на баща си твърде късно –той отдавна беше покойник. „Затова надзървайте през прозореца на пациента –насърчавам терапевтите. – Опитайте се да видите света така, както го виждат те.“

Препрочитайки „Дарът на терапията“ сега, аз се чувствам съвсем разголен: там са изложени всичките ми любими техники и отговори. Наскоро една пациентка се разплака в кабинета ми и аз я попитах: „Ако твоите сълзи можеха да говорят, какво биха казали?“. Виждайки същите тези думи в една от главите, се почувствах така, сякаш съм изплагиатствал самия себе си (и се надявах пациентката ми да не е чела книгата).

В някои от съветите призовавам психотерапевтите да бъдат честни и да признават грешките си. Важен е не самият акт на допускане на грешка, а онова, което се прави впоследствие. С няколко съвета насърчавам обучаващите се терапевти да използват „тук и сега“, тоест да остават съсредоточени върху случващото се във взаимоотношенията между терапевта и пациента.
Последният съвет в сборника: „Ценете привилегиите на професията си“, е наситен с особено значение за мен: много често ме питат защо на моята осемдесет и пет годишна възраст все още продължавам да практикувам. Глава 85 (чийто номер по чиста случайност съвпада с броя на годините ми) започва с една проста декларация: работата с пациенти обогатява живота ми, тъй като му придава смисъл. Рядко чувам психотерапевти да се оплакват от усещане за липса на смисъл. Ние живеем, за да служим на другите, поради което сме съсредоточени върху техните потребности. Щастливи ни прави не само фактът, че помагаме на пациентите да се променят, но и надеждата, че техните промени ще се отразят благотворно и на хората около тях.

Привилегия за психотерапевта е и ролята му на довереник, пазител на тайни. Всеки ден пациентите ни поверяват свои тайни, които в много от случаите не са споделяли с другиго. Тези тайни ни позволяват да надникнем зад кулисите на човешкото състояние, оголено от социалните украшения и роли, перченето или позьорството. Това доверие е привилегия, с която могат да се похвалят малцина. Понякога тайните предизвикват в мен силен душевен гнет и когато се прибера у дома, бързам да прегърна жена си и да благодаря на съдбата заради щастливия си живот.

Освен възможността да надраснем себе си и да достигнем истинското и трагично знание за човешкото състояние, нашата работа ни предлага и още една, много по-съществена възможност. Да станем изследователи и да се приобщим към най-възвишеното начинание – развитието и грижата за човешкия ум. Ръка за ръка с пациентите, ние вкусваме от насладата на откривателството – онова „аха-преживяване“, когато противоречиви идеационни фрагменти внезапно се съчетаят в съгласувана цялост. Понякога се чувствам като водач, съпътстващ другите из стаите на собствения им дом. Каква радост е да наблюдаваш как отварят врати към помещения, където никога не са влизали, и откриват цели неизследвани крила, обитавани от удивителни и креативни части от собствената им идентичност.

Наскоро присъствах на коледната служба в Станфордската църква и слушах проповедта на преподобната Джейн Шоу, която подчерта жизненоважното значение на любовта и състраданието. Развълнува ме призивът ѝ да проявяваме тези чувства винаги, когато можем. Актовете на загриженост и великодушие могат да подобрят всяка среда, в която се намираме.
Думите ѝ ме мотивираха да преосмисля ролята на любовта в собствената си професия. Дадох си сметка, че никога, дори веднъж, не съм използвал думите „любов“ и „състрадание“ в текстовете или лекциите си за психотерапевтичната практика. Това е огромен пропуск, който сега желая да коригирам, тъй като в работата си като терапевт редовно изпитвам любов и състрадание и правя всичко по силите си, за да помагам на пациентите да освободят любовта и великодушието в себе си. Не изпитвам ли подобни чувства към пациента си, вероятно няма да съм му от особена полза. Затова се старая винаги да съм осъзнат по отношение на наличието или липсата им.

Съвсем наскоро започнах работа с Джойс, страдаща от депресия и гняв млада жена, която се възстановява след тежка операция поради животозастрашаваща форма на рак. Още щом влезе в кабинета ми за първи път, долових ужаса ѝ и сърцето ми се сви. И въпреки това в началните сесии не успях да я почувствам близка. Макар видимо да страдаше, в поведението ѝ също така се съдържаше посланието, че държи всичко под контрол. Обърквах се от разнопосочните ѝ оплаквания: една седмица тя се възмущаваше от дразнещите навици на свои съседи и приятели, а през следващата се жалваше заради самотата си. Нещо не беше както трябва и всеки път, когато си помислех за следващата ни среща, усещах неприятна тръпка. Понякога дори обмислях възможността да я пренасоча към друг терапевт. Но отхвърлях тази идея, защото тя беше прочела много от книгите ми и в самото начало бе подчертала, че след срещите ѝ с много терапевти аз бях последната ѝ надежда.

В третата сесия се случи нещо необичайно: внезапно осъзнах, че външно тя изключително приличаше на Алин, съпругата на мой добър приятел, и няколко пъти ме обземаше странното чувство, че разговарям с Алин, а не с Джойс. И всеки път, когато това се случваше, аз трябваше със съзнателно усилие да се връщам в реалността. Макар вече да бяхме в добри отношения, първоначално Алин ми бе направила впечатление на самодоволен и отблъскващ човек. Ако не беше съпруга на приятел, щях да я избягвам. Възможно ли бе, замислих се, по някакъв неведом начин моето несъзнавано да беше прехвърлило върху Джойс част от моята неприязън към Алин.
Начало на нашата четвърта сесия Джойс постави по-нетипичен за нея начин. След кратко мълчание тя каза:
– Не знам откъде да започна.
Тъй като за мен бе задължително да поработим върху нелесните си взаимоотношения, аз я насочих:
– Кажи ми как се чувстваше в края на предишната ни среща.
Преди това тя бе пренебрегвала подобни въпроси, но този ден ме изненада:
– По същия начин, както се чувствам след всяка наша сесия: ужасно. Тотално объркана. Часове след това страдах.
– Много съжалявам да чуя това, но разкажи ми повече, Джойс. Как така си страдала?
– Ти имаш огромни знания. Написал си много книги. Затова се свързах именно с теб. Ти си мъдър. А аз се чувствам толкова нищожна. И знам, че ме смяташ за нищожество. Сигурна съм, че знаеш точно какъв е проблемът ми, но не ми казваш.
– Виждам каква болка изпитваш, Джойс, но същевременно се радвам, че в момента говориш открито: именно за това сме тук.
– Тогава защо не ми кажеш какво не е наред с мен? Какъв ми е проблемът? Как да се справя с него?
– Надценяваш ме. Не знам какъв е проблемът ти. Но знам, че можем да го открием заедно. Знам също така, че си обзета от страх и гняв. И предвид всичко, през което си преминала, е съвсем разбираемо: аз бих се чувствал по същия начин. Мога да ти помогна, ако продължим да работим така, както днес.
– Но защо се чувствам така? Защо ми се струва, че не заслужавам да ми отделяш от времето си? Защо състоянието ми се влошава?
Знаех какво трябва да сторя и реших да направя следващата крачка.
– Искам да ти кажа нещо, което ми се струва важно да чуеш. – За миг се поколебах – предстоеше да се разкрия до голяма степен пред нея и се почувствах несигурен. –Удивително приличаш на съпругата на мой близък приятел и през последната ни сесия няколко пъти, за броени секунди, ме обземаше странното чувство, че срещу мен седиш не ти, а тя. Макар отношенията ми с тази жена в момента да са приятелски, в началото никак не се разбирахме. Намирах я за отблъскваща и безцеремонна и просто не ми харесваше да съм в компанията ѝ. Казвам ти го, защото – знам, че звучи странно и ми е неудобно – може би несъзнателно в работата ни съм пренасял чувствата си към нея върху теб. И ми се струва, че може да си доловила това. – За кратко настана мълчание и аз добавих: – Но, Джойс, искам да е ясно, към теб не изпитвам такива чувства. Аз съм изцяло на твоя страна. Към теб изпитвам единствено състрадание и съм решен да ти помогна.
По лицето на Джойс бе изписано смайване, сълзи потекоха от очите ѝ.
– Благодаря ти. С толкова психиатри се срещах, но някой досега не ми е споделял нещо лично. Днес ми се иска да не си тръгвам от кабинета ти, а да разговаряме още дванайсет часа, без да спираме. Чувствам се прекрасно.

Пациентката прие себеразкриването ми в духа, в който ѝ го бях поднесъл, и от този момент нататък всичко се промени. Работата ни бе плодоносна и аз очаквах с нетърпение всяка наша следваща среща. Как бих могъл да определя своята интервенция? Мисля, че тя представляваше акт на състрадание, на любов. Не мога да намеря по-подходящи думи.