0
739

Мравка в стъклен буркан

Грозни, Президентският дворец, 1995 г.

Публикуваме откъс от Чеченските дневници, 1994–2004 г., на родената през 1985 г. в Грозни Полина Жребцова. Те са издадени от „Авангард принт“.

Полина Жеребцова е родена през 1985 г. в столицата Грозни и от 9-годишна възраст си води дневник, в който описва всички събития, отбелязали една мрачна глава от историята на многонационалната република – бомбардировки, преследвания, жестокости, но също и благородни човешки постъпки.

Тези бележки, писани първоначално в обикновена ученическа тетрадка, показват събитията, пречупени през невинния детски поглед. В същото време те са изключителен, проникновен и личен разказ, който вплита истории за порастване, любов, смърт… Определят книгата като „свидетелство на епохата“, „военна проза“, „разказ за порастването“… Дневникът на Жеребцова е разказ за събитията, видени през погледа на малкото момиче, което пораства заедно с промените в страната, а истините в книгата разкриват на непредубедения читател мрачната реалност на войната. Това не е книга за миналото, тя е своеобразно предупреждение за бъдещето. В нея отвъд тревогата заради човешките безумия прозира любовта, която е единственият възможен отговор на жестокостта и насилието.

Полина Жеребцова живее в Грозни до 20-годишна възраст. Нейните дневници обхващат детството, тийнейджърските години и младостта ѝ, които съвпадат с трите чеченски войни. Училището, първите влюбвания, караниците с родителите – това, което е познато на всяко момиче и момче – в живота на Полина се случва успоредно с бомбардировките, глада, разрухата и нищетата. Момичето с руска фамилия и с кърпа на главата, вързана, както го правят мюсюлманките, се озовава между два огъня. То е видяло с очите си смъртта, борило се е за живота си и за това да остане самата себе си. През 2006 г. става лауреат на Международния литературен конкурс на името на Януш Корчак, а през 2012 г. – на наградата „Андрей Сахаров“. След като напуска Грозни, Полина завършва образованието си, става член на Съюза на журналистите и на ПЕН-клуба. В момента живее във Финландия.

Полина Жеребцова, „Мравка в стъклен буркан. Чеченски дневници, 1994–2004 г.“, изд. „Авангард принт“, 2017 г., превод от руски Нели Пигулева.

1995

01.01.
Настъпи Годината на Свинята! Има такъв зодиак.
Цяла нощ стреляха по нашия блок. Ние лежахме в нишата в коридора. Там няма прозорци. Преди това седяхме на шейните, на пода в банята. Блокът целият се тресеше. Гореше. Танковете преминаваха отвън и стреляха. Скърцането беше страшно. Мансур заедно с момчетата тичаше да гледа танковете.
Самолетите пускаха бомби. А след това така гръмна един снаряд, че от прозореца в кухнята падна черчевето. То падна върху мама, баба Нина и леля Варя. Те седяха на пода и празнуваха Нова година. Сега главите им са счупени.
Аз рисувам портрет на Мансур. Поля

02.01.
Пак стрелят, но аз вече свикнах. Не ме е страх. Когато гърмят наблизо, баба Нина пее песни или декламира частушки с мръсни думи. Всички се смеят и не се плашат. Браво на баба Нина!
Ние сме във входа, готвим на една печка от тухли. Гледам огъня и си мисля: там живеят саламандри.
Ние сме омазани, мръсни. Всичко покрай нас е покрито със сажди. За вода ходим оттатък блоковете, където има едни тръби. Понякога залягаме на земята, за да не ни убият. Така трябва.
Баба Рима е болна. Това е бабата на Альонка. Аз притичвам до тях във втория вход. Те имат печка циганска любов. А у нас е много студено. Ние спим с палтата и ботушите. Правим си светилник в един буркан: вътре слагаме фитил и газ. Така през нощта не е тъмно и можем да си шепнем, докато самолетите пускат бомби.

09.01.
Всичко гори. От небето падат бомби.
Една лелка беше убита в пресечката, от другия блок едно семейство също беше убито. Хората умират, докато са отишли за вода или търсят хляб.
При нас дойде един мъж, искаше газ. Мама не му даде.
Ние сме много. Няма нищо за ядене. Мама и другите хора ходиха на складовете. Складовете е едно такова място, там има сладолед в кашони. От него грабят всички. И мама донесе заедно с леля Варя. Ние го стопих­ме и го пихме с питка. Много е вкусно.
Стапяме сняг. Но той е малко. И е един такъв, не е вкусен. А по-рано ледените висулки бяха вкусни! А този сняг е някакъв обгорен, сив. Мама казва, че е такъв заради пожарите.

10.01.
На спирка „Нефтянка“ видяхме едно чеченско момиче с червенокоса плитка. На главата си имаше зелена лента. А в ръцете си държеше малък автомат. Момичето беше на около шестнадесет години. То воюва за Грозни. С него беше едно момче, по-малко от нея. Сигурно е брат ѝ.
Един дядо на спирката каза:
– Тя защитава Родината. Ти ще пораснеш и също ще защитаваш Родината! – и ме посочи с пръст.
А мама каза:
– Красиво момиче. Да ѝ даде бог късмет!
Рижото момиче се изчерви и си тръгна.
Научих, че малкият автомат се нарича „лале“. Също като цветето!
Никъде няма храна. Няма хляб. Баба Нина отнякъде намери зеле. Ядем зеле! Скоро ще навърша 10 години.
Поля

12.01.
Мансур ни показа сигнален пистолет. Това е една тръбичка. С нея подават сигнал. Той я намерил на улицата.
Чичо Султан, бащата на Хава от първия вход, хванал някъде една кокошка, свари я в една голяма кофа и на всички даде да си пийнат бульон. И на нас ни даде. Ние веднага се нахвърлихме и изядохме всичко. Тоест, пихме водата от кокошката. О, колко беше хубаво! Чичо Султан ни даде и два картофа!!!
Хава не е вкъщи. Тя е с майка си в Ингушетия.
Поля

14.01.
При нас пристигна синът на баба Оля, дойде отвъд сините планини. Баба Оля е стара. Живееше у нас. Него искали да го разстрелят и войниците, и опълченците. Той казал и на едните, и на другите:
– Отивам при мама!
И не го убили. Той е храбър.
Ние бяхме толкова гладни! А той отиде на базата и ни донесе половин кашон с рибени консерви! Ох, колко е вкусно! Той взе баба Оля. Двамата ще напуснат града пеша.

18.01.
Храна няма. Вода няма. Студено е. Аз често седя в банята. Няма стъкла. Няма черчевета. Снарядите ги избиха. На пода има сняг.
Карам се с баба Нина. Тя иска да гори книгите вместо дърва! Карам се с Башир. Той ме дърпа за косата. Отвратителен повтарач! Юрочка се закача. А аз обичам Мансур. Само че това е страшна тайна! И за да не я научи никой, аз ще те крия, Дневниче, зад шкафа. Ако Башир те намери, очаква ме позор до края на дните ми. Той ще се раздрънка на всички.
Мансур е храбър. Той се опитва да намери храна и не се страхува, когато се стреля.
Освен това на спирката опълченците направиха капан. Подсякоха дърветата и така хванаха БТР-ите и танковете. Хвърляха в тях запалени бутилки с бензин. След това застреляха войниците и си тръгнаха.
А момчетата от нашия двор изтичаха да видят какво става. И казаха, че един от войниците бил още жив. Той помолил да го застрелят. Нямал крака. Те били изгорели. Така каза Али, който живее през няколко пресечки от нас. Али е на 13 години. Той убил войника.
А след това плака, защото е страшно да убиваш. Убил го с пистолет. Баба Нина се кръстеше и всички плачеха. Али даде на жените писмо. Войникът беше написал: „Пази дъщеричките. Ние слизаме към Грозни. Нямаме избор. Не можем да се обърнем и да се върнем обратно, нашите танкове са се прицелили в нас с оръдията. Ако се обърнем, това ще е предателство. Ще ни разстрелят. Отиваме на сигурна смърт. Сбогом“.
Жените искаха да изхвърлят писмото, а мама го взе и го сложи там, където са книгите. Обеща да го прати на адреса. Няма улица и номер. Те са изгорели. Но е написано: ….. област. Мъчно ми е за войника. Няма да отида на спирката, през градините. Там лежи неговият труп и труповете на другите мъртъвци.
Поля

20.01.
Военните стрелят по кучетата. Кучетата ядат покойниците. По улиците лежат мъртви хора и мъртви кучета. Старая се да не гледам, когато минавам покрай тях. Затварям очи. Защото когато ги виждам, крещя и не мога да се спра. А мама ми се кара. Казва, че съм страхливка.
Опълченците воюват с руските военни. Опълченците са хора, които защитават своята родина. Така каза баба Зоя.
Внукът на баба Зоя е на пет години. Казва се Славик.
С мама видяхме чичо Султан. Бродеше по празните магазини и търсеше да не би да има някъде храна и дърва. Нищо не намери.
П.

21.01.
Седя на матрака в нишата в коридора. Навън стрелят. Стрелят право по нашия блок.
Вчера спах у леля Валя, майката на Альонка. У дома няма къде да се спи. Всички спят на пода и на дивана. Няма къде да си протегнеш краката.
Защо започна войната? Ние с мама ходихме през есента на Поход на мира.

26.01.
Раниха една съседка от нашия блок в краката. Те отекоха. В блока до нашия на един чичко снаряд му отнесе ръката. А когато се криехме в нишата по време на стрелбата, навън един снаряд уцели една кола. Колата искаше да напусне града. В нея бяха един мъж, една жена и деца. Жената беше ранена тежко, а останалите бяха загинали на място. Жената крещя, крещя, а после също умря.
Аз си запуших ушите с ръце и лежах на пода. Не можех да слушам ужасните ѝ крясъци. После казаха, че тя била бременна. Отнесоха нанякъде телата им. От колата не беше останало почти нищо.

30.01.
През лятото с Альонка погребвахме бръмбари и червеи. Правехме за всеки от тях гроб и слагахме паметник от камъче. Но после не можахме да намерим мъртъвците. И тогава аз убих два нови бръмбара и също ги закопах. Реших, че е добре гробището да бъде по-пищно. Глупачка!
Но и това не е всичко. Когато ходех да видя дядо в болницата, извърших една много лоша постъпка. Аз го излъгах. Излъгах го. Колко лошо е това! И Бог ме наказа. Ето че започна войната.

03.02.
При нас бяха дошли руски войници. Те изведоха всички навън.
Съблякоха младежите голи и ги оглеждаха. Мен много ме беше срам. Защо им свалиха дрехите?
Лелките и бабките мърмореха. Войниците казаха, че търсят следа. Май говореха за следа от ремък. От ремък на автомат. И един от младежите го отведоха нанякъде. Макар че никой не видя по него следа. Този младеж просто минаваше оттук.
На нас ни проверяваха документите.

07.02.
Отидохме да видим апартамента на дядо. Там имаше руски войници. Бяха свалили дъските от пода. Паркета го нямаше. Имаше дупка. Палели са си огън. Изгорили са Пушкин!!! Кошмар! Ужас! Готвили са си обяд.
Мама говори с тях. Мъмри ги. Те клатеха глави. Мама казва:
– Те са по на осемнадесет години! Не разбират какви ги вършат!
А според мен са си големи чичковци. Един имаше мустаци. Те живеят там и стрелят.
Апартаментът на дядо е бил уцелен от снаряд. Направо е разбит. А телевизора са го разстреляли войниците. Защо?

15.02.
Бяхме на пазара „Берьозка“. Там продаваха питки, цигари, кисели краставички.
Като започваха стрелбите, всички тичаха и се криеха.
Като се връщахме, гледаме – една баба. Вози нещо с шейна. Завито с одеяло. Мама реши, че е ковчег. Бабката едва-едва крета. Сигурно е поне на осемдесет години. Изпод забрадката ѝ се подават посивели коси. Наоколо стрелят. Но тя е глуха. Дори не чува.
Мама се спусна да ѝ помогне. Издърпа шейната през шосето. Задуха вятър и събори одеялото. Гледаме – на шейната няма никакъв ковчег, а чисто нов хладилник, както си е опакован. Бабичката го е откраднала отнякъде.

23.02.
Всички крадат. И леля Г, и леля А, и леля З, и чичо К, и Х, и М! Всички от сутринта вземат количките и тръгват. А после се връщат, носят килими. Съдини. Мебели. Само двама-трима души не крадат. Юрий Михайлович не краде и още няколко съседи не крадат. Другите съседи казват:
– Руските войници крадат!
И това също е истина.
– И ние ще крадем! Така или иначе това имущество ще се съсипе или някой ще го вземе.
И така и правят.
От блока отсреща най-енергичен е дядо Полоний. Той преди е работил в затвора. Като надзирател. Сега по пет пъти на ден се връща с количката. С него ходят десетина негови другари. Понякога се карат кой какво да вземе от плячката. Крещят си направо на двора.
А от нашия блок изпъкват леля Амина и леля Рада.
Ние отидохме в центъра: аз, мама, леля Валя и Альонка. И също влязох­ме в едно жилище. Там имаше чай. Взехме си по една кутийка. След това аз видях една кукла. Беше кукла бебе. Аз го взех. Альонка намери моливи. А мама не взе нищо. Каза, че нея за малко да я убие един снайперист. Снайперистът стрелял по мама. Наистина, срамно е да те убият в чужда къща и да те намерят после като крадец.
– Имаме си у дома купища неща. Няма къде да ги държим! – каза мама. – Хайде да си вървим!
И си тръгнахме.

25.02.
Ходихме на църква. Тя е оттатък моста, където е река Сунжа. Сунжа е мръсна, мътна. От снарядите църквата се е килнала настрани.
Била е улучена неведнъж. Наоколо къщите са като след страшно земетресение: като че ли са били къщи, а сега са само част от стени.
В църквата раздаваха солени домати и макарони в чашки. Имаше руски бабки, и лелки чеченки имаше също. Много деца. Бабките ги гълчаха.
И още нещо, там видях Люся. Тя живее в един от разрушените входове. Майка ѝ, баща ѝ и баба ѝ са убити. Люся си черви устните с червило. Намерила червено червило в един от улучените апартаменти. Люся е на 14 години.
Мама каза, че бомба е паднала и в зоологическата градина и животните са загинали. А аз видях едно куче. Шрапнелите му бяха отрязали носа. И сега е без нос. И много убити кучета.
А освен това се говореше, че старческия дом го е уцелила бомба и всички са загинали.
В църквата една лелка монахиня ме поведе навътре, надолу. Там, в мазата, беше тъмно и само свещички горяха покрай иконите. Всички се молеха войната по-скоро да си тръгне. Лелката монахиня ми даде риба и картофи. И аз ядох. А мама измете двора на църквата.
Казаха, че макароните и доматите ги били дали казаците. Казаците са едни хора, които живеят някъде много далече и помагат на хората тук. Защото е война.
След това тръгнахме да се връщаме. Военните стреляха много. Ние лежахме на земята. И видяхме един мъртъв руски войник. Убиха го пред очите ни. Той лежеше, а до него беше оръжието му. Беше облечен със синя униформа.
Мама отиде при един БТР, дето беше на двора. И каза:
– Идете да видите, там един вашите е убит!
А войниците нещо ядяха и пиеха направо от шишето. И не отидоха. Ние се прибрахме вкъщи.
Дадохме на дядо Юрий Михайлович малко домати и макарони. Той се зарадва!
Поля

27.02.
Минават танкове, а върху тях са метнати килими. Казват, че ги карат в град Моздок, продават ги. И в Ингушетия. Там даже има пазар. Купуват всичко крадено.
Съседите грабят, военните и те грабят. Вратите са отворени заради снарядите и бомбите. Вътре в жилищата ако не крадат на хората нещата, то ги разстрелват: разстрелват телевизори, перални.
Ние ходим да търсим хляб. Няма никъде. Чувалът брашно свърши. Аз през цялото време съм гладна, мама също. Нашите бежанци поправят стената в техния апартамент на третия етаж. Притичват там, докато стрелбите са спрели.
Имаше един момент, когато руските танкове бяха влезли в нашия двор, а ние излязохме навън. Дотогава нито веднъж не бяхме слизали в мазето, а тогава решихме да слезем. Стреляха много. Ние излязохме и затворихме вратата. Танкът насочи дулото срещу входа. А във входа имаше деца, баби, лелки. Ние започнахме да тропаме по вратата. Тя не се отваря. И аз затворих очи, реших, че танкът ей сега ще гръмне и ние ще умрем.
Той стреля, но не уцели. Не уцели входа, а някъде по-високо. Отстрани, откъм градините, опълченците започнаха да стрелят по танка и да викат: „Ваня, предай се!“. Танкът взе да завива назад.
Ръцете на мама трепереха, вратата не се отваряше. А всички крещяха:
– По-бързо, Лена! Лена, отвори вратата!
Вратата се беше изместила от вривовете. След това вратата все пак се отвори и всички паднаха вътре. И останаха да лежат. А навън се чуваха гърмежите на танковете.

03.03.
Мама ходи на зеленчуковите складове, които са наблизо. Търси дърва. Няма дърва, а ни трябват, за да сложим чайника на огъня и да кипнем вода в него.
На базата се водят боеве. Тичат руски войници, опълченци също тичат. Мансур отиде за дърва и те взеха да стрелят по него. Едва успя да избяга. Скочи от втория етаж.
Мансур ходи с шапка. Той е пират! Истински пират!!! Не мога да му кажа нито дума. Макар че много ми се иска. Притеснявам се. Той някъде намерил сенки за очи и ми ги донесе. Едни такива, в малка кутийка. Люлякови на цвят. Подарък! За мен!
Поля

04.03.
Празникът Рамазан Байрам! Баба Зина донесе солени домати и ориз. А чичо Ахмед донесе пържени картофи. Цял тиган! Изпържил ги на огъня.
О, колко сме щастливи! Разделихме подаръците с леля Валя и Альонка.

05.03.
Мама и чичо Султан отидоха на зеленчуковите складове за дърва. Страх ме е сама.
Тръгнах да отида при тях. Тичах през градините. Тичах сама. А един снайперист стреляше по железопътната линия. Куршумите падаха точно до мен. Исках да намеря мама. Тичах и я виках. Виждах убити хора, но мама не беше сред тях и затова не се доближавах. Някакви лелки и деца лежаха на снега. Имаше и една баба със сива забрадка.
След това намерих мама. Чичо Султан вече беше тръгнал да се връща. Мама продължаваше да търси дърва. Влязохме в бараката на базата, там имаше едни стари столове. В този момент танковете започнаха да стрелят. И бу-бу-бум! Един снаряд се взриви. Ние паднахме. Въздушната вълна! По нас се посипаха мазилка и камъни. Но не беше много силно. Измъкнахме се и пълзешком излязохме оттам.
Мама ми обясни, че ѝ били казали, че имало такива мини, „топлинни“. Те се движат след човека и го разкъсват на парчета. Пълзях по снега и си мислех, че мен непременно ще ме намери такава мина, ще се промъква след мен и накрая ще ме разкъса на парчета.
Дълго останахме да лежим край пътя. Прелитаха снаряди – червени и оранжеви. А след това успяхме да притичаме до нас.
Донесохме дърва!
Поля

07.03.
Ходихме да търсим храна. Търсихме. Докато вървяхме към центъра на града, се ослушвахме: ако чуем да лети мина или снаряд, веднага залягах­ме на земята.
Срещнахме една баба рускиня. Учителка! Тя беше ходила в разрушените жилища и събираше книги. Не вещи, не съдини. А книги! Слагаше ги на една количка. Плачеше:
– Трябва да спасим историята!
През цялото време се стреляше, не беше ясно откъде.
Не намерихме храна, но мама успя да ми разкаже за семейството на Николай Втори. Особено ми направи впечатление това как са отвели на разстрел царските деца и как те слизали по стъпалата в мазето. Вървях и си мислех, че децата ги убиват в мазетата. Изглежда това е някаква традиция.
Ние само веднъж бяхме слизали в мазето. През цялото време сме си у дома, по време на всички стрелби. Като ще ни убият, поне да е у дома. Мразя мазетата!

11.03.
 Скъсаха ми се ботушите. Краката ми все се мокрят. Нямам обувки. И ето че взех и влязох в едно чуждо жилище. Макар да бях дала дума на мама, че няма да влизам в чужди домове. Но ето че влязох. Да видя дали няма да се намерят някои ботуши.
Не бях забелязала, че капакът на мазето е отворен. Влязох и видях ботушите. Бяха на дивана. Погледнах ги и… паднах. В мазето. Но не напълно. Ако бях паднала долу, щях да умра. Нямаше стълба, а беше дълбоко три метра и долу подът беше от бетон.
Вкопчих се с ръце в отвора. Не можех да изляза. Нямах сили. Бях пропаднала до кръста. Никой не идваше на помощ. Никой не знаеше, че аз съм тръгнала да търся ботуши. Пръстите ми побеляха. Тогава влезе един дядо чеченец. Реших, че ще ме бутне надолу и там ще си умра, а той ми подаде ръка. И аз се измъкнах.
Попита ме:
– Какво търсиш тука?
– Исках да видя ботушите – отвърнах аз.
– Не те ли е срам да крадеш? – попита дядото.
Почервенях като домат.
– Не те водят на прав път краката ти! – каза силно дядото. – Грехота е това! Грехота!
– Никога не съм ходила да търся никакви неща. Само сега, само веднъж…
– Ще си го получиш, нищо че е само веднъж! – прекъсна ме дядото. – Срамота!
След това видя, че ботушките ми са скъсани. Отиде и взе ботушите. Захвърли ги през цялата стая.
– На! – викна той. – Вземи ги. Моите всичките са убити от бомба. Дъщеря ми, внуците ми са убити. Никой няма да дойде да живее в този дом. Всички са там! – той посочи с ръка нагоре.
Аз казах:
– Извинете – и си тръгнах.
Тръгнах си със скъсаните ботушки. А след това се затичах. Искаше ми се да избягам.
Натъкнах се на труп. Преди половин час го нямаше. А сега беше тук! Мъж на около четиридесет години. Руснак. От нашия град. Лежеше и ме гледаше със сините си очи. До него имаше кофа. Тръгнал е за вода. Сигурно го е застрелял снайперист.
Мама беше намерила сладко и го носеше в чантата си:
– Къде скиташ? – попита ме тя.
Казах ѝ. Мама ме плесна зад врата. Направи го в присъствието на покойника. Чак ми светна пред очите от шамара. Стана ми много обидно.
– Освен храна, нищо друго не бива да се взема! – строго каза мама.
Мама намери едно одеяло, което беше захвърлено на улицата. Тя покри с него покойника и ние си тръгнахме към къщи.
Поля

12.03.
О, какво стана! Ходихме до църквата оттатък моста. Мостът наполовина беше паднал в реката. Защото го беше уцелила бомба. Но по другата половина можеше да се мине. И да се стигне от другата страна на реката.
Освен това там, където е мостът, близо до това място беше президентският дворец, също изпотрошен, и разрушеният хотел „Кавказ“. А на мос­та има сложено едно оръдие и до него войници. Руснаци. Има и столове, те седят на столовете. Сега това е техният мост.
И ето, ние с мама отивахме на църква и вече бяхме по средата на моста. Гледам: по другия мост, който е по-нататък по реката, тичат опълченци. Веднага ги разпознах – те имат зелени ленти на главите си. Започнаха да стрелят с една такава дълга зелена тръба, която носят на рамо. И стрелят право по нас! От онзи мост – по този мост! И като почнаха едни гърмежи! Огън! Всички изпопадаха.
До нас вървеше една жена с момченце, чеченци бяха. И един дядо и една баба, руснаци. И ние. Всичките отивахме на църква – там понякога дават хранителни продукти. Казаците ги докарват.
И като започнаха да стрелят! Истинска битка! Войниците взеха да гърмят по опълченците на другия мост с оръдието. А то е огромно, това оръдие! На колела! То гърми, земята се тресе като при земетресение.
Аз лежах и крещях от страх. А мама ме сграбчи за яката и ме повлече към разрушения хотел „Кавказ“. Хората от моста също дотичаха да се скрият в руините на хотела. Лежахме на пода. Гърмежите ставаха все по-силни и по-силни. Толкова ме беше страх! Помислих си: ето, задава се смъртта. Няма нужда от никаква „топлинна“ мина. И без нея ще ни убият.
Хотелът е порутен. Снаряди са го уцелвали хиляди пъти. Стените са станали като дантела. Под краката ни има купчина от каменни стърготини. Лежахме близо два часа. Запознахме се.
Момченцето плачеше. Пропълзя до ръцете на леля Ася. Тя лежеше на пода и го прегръщаше. А дядо Борис ни успокояваше. Каза, че куршумите няма да достигнат до нас. Няма такива случаи всички да бъдат убити наведнъж. Всеки си има своя съдба!
След това гледаме – в ъгъла някаква купчина чували се мърда. Там беше натрупан боклук, пластмасови кесии. Оттам се измъкват четирима войника. Оказва се, че през цялото време са лежали там! Мама ги пита:
– Вие какво правите тук?
А те:
– Крием се. Не искаме да воюваме!
Дядо Борис взе да им се кара:
– Какво правите тука? Навънка се води битка! А вие се криете под чувалите!
А войничетата едни такива, измършавели. Казват:
– Ние не искаме да воюваме! Искаме да си идем у дома! У дома!
Когато боят позатихна, войниците ни изпратиха до другото здание. Мама ги помоли да дадат една бронежилетка.
– Дайте поне една бронежилетка – каза тя. – За детето!
Но войниците не ни дадоха. И за нас не стигат, казаха те. Бяха си сложили по три наведнъж. Много ги беше страх.
Притичахме през улицата, през прозорците се промъкнахме в другата сграда. А там изходът се оказа затрупан. Няма изход. Трябва да се скача от третия етаж. Обратно не можем да се върнем – там стрелбата беше започнала отново. Аз скочих и паднах върху голяма купчина натрошени тухли. Ударих си краката и си одрасках ръцете.
След мен взеха да скачат и другите: леля Ася ругаеше, докато скачаше, мама, бабата и дядото скочиха, като преди това се прекръстиха.
Дядо Борис улови сина на леля Ася още във въздуха.

15.03
Идва Мансур. Донесе брашно за питка. Неговото семейство вече не живее с нас. Все още се стреля, но не толкова силно. Те живееха при нас, докато се стреляше силно.
Мансур има приятел. Той живее в съседния блок. Те винаги ходят двамата. Имат една приятелка с дълга светла опашчица. Тя е на около шестнадесет години. Не мога да я понасям!
Пристигна леля Мариам, после си замина. Някои съседи се върнаха. Съседът Рамзес от втория етаж затрупа целия си апартамент с килими, не може да се мине.
А леля Варя, майката на Мансур, дойде и започна да нарежда, че всичко е зле. Мъжът ѝ отдавна я беше напуснал, беше я оставил сама с децата. Заминал в командировка и не се върнал повече. Намерил си друга жена. Мама ѝ беше гледала на карти и ѝ беше казала, че един ден той ще се върне. Трябва да чака!
Аз написах стихотворение:
 
Мечтая цял живот, от малка
да плувам в океан безбрежен.
Свободна да съм. Безметежна.
Като вълна да бъда волна.
 
Потаен остров в далнината
да видя, с листи изумрудни,
вълните по брега да плискат.
Мир има там и хора дружелюбни.

18.03.
Мама се побърка. През нощта се стреляше силно. Аз носех газеничето и го изпуснах. Гръмна взрив!!! Бурканът падна от ръцете ми и се търкулна.
Пламна подът, след това и диванът. А вода нямахме.
Ние носим вода от кладенеца. Далече е. И там един снайперист често стреля по краката на хората. У дома има само една кофа вода. Мама изля кофата на пода. Понесе се дим. А подът смърди и продължава да гори. Взехме една кофа от леля Мариам и също я изляхме. Пожар! Жилището едва не изгоря. Аз се изплаших много. Мама ме наби. А тази сутрин ме замъкна пред огледалото и ми отряза косата. Косата ми беше дълга до под раменете. Беше кестенява. Тя ме острига до кожа. Каза:
– Това ти е наказанието! Трябва да внимаваш! Съсипа ми паркета!
От паркета е изгоряла само една дъсчица. Но мама не ми прости. Наби ме и ми отряза косата. Седях и плаках пред огледалото. Брадичката ми трепереше. Беше ми противно да се гледам. След това дойде леля Валя. Ахна:
– Лена, ти да не си полудяла?!
А на мен ми каза:
– Защо не дойде у нас? Щяхме да те скрием!
Сега съм си вързала една голяма кърпа. Иначе всички деца ще ми се смеят и ще ме обиждат.

19.03.
Ходихме за вода. Чешмата е далече, оттатък градините, където е рекичката Нефтянка. Имаше деца, жени. Всички идват с кофи, с тубички. Понякога там се стреля силно, стрелят с автомати, ние падаме и оставаме да лежим.
Мама не ми прости заради газеничето. Когато се събраха много деца, тя дойде при мен и смъкна кърпата от главата ми. И каза:
– Ето как съм я наказала! Сега тя е плешива и изглежда ужасно, това е защото не внимаваше и подпали пода!
Всички деца се смееха. Взеха да ми викат: „Остригана до кожа, дай една пирожка!“ и се смееха с глас. А аз стоях и плачех. И ми се струваше, че е по-добре да умра, отколкото да живея. Защо да живея?
Поля

20.03.
Днес имам рожден ден! Ставам на 10 години!
Забрадила съм се с голяма кърпа и само лицето ми се вижда, като матрьошка съм. Мама ме доближи, прегърна ме и каза:
– Май малко прекалих. Ето, вземи!
И мушна в ръката ми малко пари.
– Купи си сладолед! – каза тя.
И излезе по работа. А аз седя и си мисля, че на мен не ми трябват тези пари. Нищо не ми трябва. Тя не ме обича. Никой не ме обича.
Дойдоха леля Валя и Альонка. Донесоха старо сладко от портокали. Това е подарък за мен.

02.04.
Ходихме на консервния завод. Това е далече. Трябва да се върви пеша близо четири часа. Аз, мама, Альонка и леля Валя.
Там може да се вземе кьопоолу. С изтекъл срок на годност. Но може да се яде, ако се кипне наново. Всички си носят и го ядат. Там има хиляди консерви!
Дотам вървяхме покрай зданията и през градините. Имаше стотици хора и кореспонденти. Чужденци. Говореха на неразбираем език. Мама каза, че те са от Англия и Франция. Тези чичковци ми дадоха на мен и на Альонка бонбони!!! Истински! Шоколадови! И си тръгнаха. Те снимаха нещо. А ние веднага мушнахме всичките бонбони в устата и ги изядохме. Колко вкусно беше!
Мама и леля Валя взеха много консерви с кьопоолу. Ще го препържваме на тигана!
Но беше и доста страшно. Докато вървяхме натам, има един път, по който минават камиони. Този път е близо до консервния завод. Там имаше един човек, който лежеше. Не точно човек, а един такъв черен скелет. Малко дрехи. Лицето и ръцете му бяха изядени от кучета. А от средата също бяха яли, но не напълно. А наблизо имаше един изгорял танк. И нямаше други трупове.
Мама и леля Валя обърнаха глави да не гледат и минаха. А аз и Альонка се спряхме. Гледахме. Виждах ребрата му. Те бяха такива едни странни, а парчета от дрехите сякаш бяха залепнали по тях. Мама и леля Валя взеха да ни крещят.
Ние продължихме по пътя. А после аз казах на Альонка:
– Ами ако той изведнъж се размърда?
Альонка се разпищя.
Като се връщахме, не искахме да минаваме по същия път, но минахме. И аз пак не се изплаших. Погледнах. Лежи си. Всички минават оттам, а той си лежи. Едно куче доближи и взе да го души. Ние го прогонихме с пръчка.
Реших да го наричам „танкиста“. Той е загинал, изгорял е в танка. Руснак е. А къде са били приятелите му? Защо лежи на пътя?

06.04.
Ама че страшен сън ми се присъни! Сънувах танкиста. И уж е мъртъв – целият черен, изгорял, а пък е жив! И мърда. Пълзи нанякъде. Разкрещях се. Мама ме събуди. И пак ме нашляпа зад врата.

09.04.
Бяхме в „Берьозка“. Там се беше наредила опашка. Даваха кутии с червен кръст. Хуманитарна помощ.
Занесох я вкъщи. Гледам – кашкавал. Така ми се ядеше кашкавал!!! Отрязах едно парченце. Сдъвках го. Пфу!.. Оказа се сапун.
Бях гладна, затова си помислих, че е кашкавал. Мама отвори една консерва. Беше месо. Ядохме го с лъжици направо от консервната кутия.

11.04.
Прахоляк. Смърди неизвестно на какво. Стреля се. Войната продължава. Пак ходихме на консервния завод. Ядем кьопоолу. Гадно, развалено. Но леля Валя го пържи в тигана с масло и по става. Може да топиш вътре питка и да ядеш. Чаках кога ще минем покрай танкиста.
Мама и леля Валя минаха бързешком. И Альонка мина заедно с тях. Аз мъкнех един картон, за да го покрия. Намерих една картонена кутия, разкъсах я, за да се получи дълъг картон. А него го няма никакъв. Гледам – а, в канавката е! Някой го е бутнал от пътя в канавката. Покрай него минават коли, хора вървят и бутат колички, отиват за кьопоолу, а той лежи в канавката. Горкичкият! Кучетата са му дояли краката. Сигурно им е било вкусно. Останали са само ребрата и костите. Страшно е за гледане. Но аз реших да го покрия с картона.
Мама ме видя и като се разкрещя:
– Глупачка! Глупачка! Махай се оттам!
Не знаех какво да правя, но хвърлих надолу картона. За малко не уцелих. Мама дотича, сграбчи ме за ръката. Разкрещя ми се:
– Какво си мислиш, че кучето няма да бутне картона?! Не пипай и не гледай!
На връщане минахме по друг път. Сбогом, танкисте.
Поля

15.04.
С мама ходим на пазара „Берьозка“. Продаваме въдиците на дядо. Дядо имаше много въдици. Той беше рибар! Ходеше да лови риба на Волга. Чичковците купуват въдиците. Ще ловят риба. А ние купуваме ориз, макарони.
Понякога има стрелби. Наскоро имаше един толкова силен взрив!!! Взривиха едни войници, които бяха в една кола на спирката. А другите войници започнаха да стрелят. И всички се разбягаха. Падаха. Захвърлиха си стоката. Ние влязохме при една жена в една къща и там се скрихме в бараката на двора. След това тръгнахме към къщи. Стреляше се още дълго. С мама лежахме на тревата и аз все си мислех дали ще ни настигне някоя мина. Не ни настигна.
Отидохме си у дома, а там бяха Альонка, Васка, леля Валя и леля Дуся. Бяха чули взривовете, седели в коридора. Молели се за нас, да не ни убият изстрелите. Благодарна съм им!

23.04.
Великден е!!!
Аз съм болна. Леля Валя ме почерпи с кюфтета и сега ме боли коремът. Лежа.
Леля Дуся и леля Валя изпекоха бисквити. Дойде съседът чичо Валера. Донесе една ябълка. А Васка ми подари бонбон!

26.04.
Успях да хапна. Мама беше ходила в центъра на града. Там раздавали безплатно хляб от камиони. Някакви добри хора, не са военни. Всички по два-три пъти се редили на опашка. И вземали по два-три хляба. Мама беше взела за нас и за старците от нашия вход. Те не могат да вървят. Болят ги краката.
Ние с Альонка си играхме с куклите. Решихме, че ще бъдем сестри и няма да се разделяме.

15.06.
Ходя на училище. Преди това беше детска градина, а сега е училище. То е от червени тухли.
Моето училище номер 55 е разрушено. Останал е само един черен скелет. В подземието са загинали много хора. Паднала е бомба. И другото ми училище, номер 32, също е било ударено от бомба. Там изгорели документите. Но моите документи се намериха. Учителката ги била скрила в дома си.
Децата в училище ме обиждат. Наричат ме какво ли не. Едно момче ме запита:
– Ти рускиня ли си?
Аз казах:
– Да.
То ми удари шамар. Не познавам това момче. То не е от моя клас. Децата викат на мен и на другите, които не са чеченци, „мухлясалия Елцин“, „Исусчо“, „гъаски хак“ (руска свиня). Какво лошо сме им направили?
Тези деца са дошли от Русия – те не са били тук по време на войната, както ние сме били. И сега казват:
– Всичко тук е наше. Това е нашата земя. Всички руснаци трябва да бъдат убити!
Аз сама не влизам в класната стая. Бият ме. Късат ми дрехите, скубят ми косите. Чакам да дойде учителят. И едва тогава с него влизам в класната стая. А дотогава стоя отвън до вратата. Крия се. Или се затварям в тоалетната и заключвам вратата. Скъсаха ми тетрадките. Анжи го направи. Тя ги взе и ги скъса. Аслан и Милана ме държаха, а Расул ме риташе с крак в корема. В нашия клас само мен ме смятат за рускиня.

17.06.
Забравих да напиша: през зимата умря бабата на Альонка. Баба Рима беше строга. Обичаше Альонка. Погребаха я на поляната до блока. Баба Рима все мръзнеше по време на войната. Гладуваше. Беше парализирана.
Освен това умря и бащата на Альонка. Той помагаше на едни хора да гасят един пожар и се нагълтал с дим. Беше храбър. Сега останаха двете, Альонка и майка ѝ, леля Валя. Те са наши приятели!

18.06.
Ето какво измислих: да напълня с вода една кофа, да разтворя във водата едно пакетче сок „Юпи“. След това да наливам в чашки, да слагам лед и да го продавам. Продавам на Централния пазар. Сложила съм бяла кърпа и бяла престилка. А роклята ми е зелена и дълга. Мама помага в една закусвалня, продава пирожки. За тази работа ѝ дават пирожки за вкъщи и малко пари. Мама работи при едни чеченци. Викат им „Едик“ и „Арлет“. Всъщност мъжът и жената се казват другояче. Те са прибрали при тях едно руско момиченце, взели са го от семейството на едни пияници.
А сока аз го продавам сама. Парите давам на мама. Те не са много. Може да се купи само хляб и мъничко картофи, но аз се старая.
Днес ходих до сергиите, където продават батерийки, часовници, касети и шоколад, там срещнах една непозната жена. Тя купи от мен чаша сок и се разплака. След това ме попита:
– Как се казваш?
– Поля.
– А моето момиче се казваше Фатима.
И плаче.
– На колко си години? – пита пак.
– На десет – казвам.
– И тя беше на десет – каза жената. – Прилича на теб като две капки вода. Загина през зимата на село. Уцели я снаряд. Беше единствената ми дъщеричка!
След това жената се втурна към сергията и купи голяма кутия шоколадови бонбони. Даде ми я и си тръгна.

21.06.
Обичам учителката по география. Тя живее на спирка „Берьозка“, където е пазарът. Тя е една такава слабичка чеченка. Понякога заедно си отиваме от училище.
Не обичам математиката. Обичам литературата. А един от учителите през цялото време в училище казва:
– Ще убием всички руснаци! Всички руснаци са свине!
След неговите часове децата ме бият. Никой не дружи с мен. Крещят, наричат ме с обидни прозвища.
По едно момче от първи клас хвърляха камъни. Момчето е русначе. Тук руските деца са малко.
А освен това в нашия район убиха една бабка и заклаха едно семейство. Други хора ги пребиха от бой. Ох, ужасно е това, което става!
Да ни пази Бог!
Поля

01.07.
Чета книжки. Играя по-малко. Преди строяхме градове от камъни и цветя. Сега просто играем на истории. Истории за това как нещо се е случило. После хората са забравили за това и то се е случило отново. Мама ми купи кукла.
Ядохме пирожки на пазара. Мама каза, че ние няма да напускаме Грозни.
– Който иска, да заминава! Ние няма да заминаваме. Тук е нашият дом! – каза мама.

***

2002

16.01.
Жената на милиционера пак клюкари. Разказва на чеченците, че уж била видяла как аз ходя при руските войници на поста. А на другите хора наоколо също продължава да разправя лъжи, че аз дружа с чеченските бандити. Кого ли има предвид? Дали пък това не са нейните познати? И защо на кинокадрите, които тя сама ми беше показвала, най-големият ѝ син е с военна униформа? На улиците на ОАЕ! А на другите хора майката и бащата разправят, че синът им бил заминал да учи.
Но успоредно с това стават и хубави неща. Таиса даде сто рубли (за пет дни работа с дъщеричката ѝ). Амина, която продава чай, ми подари джинси. Отказал да ги носи синът на първата жена на мъжа ѝ. Аз съм щастлива!
Бившите ни съседи крадци от улица „Заветите на Илич“ минаха покрай мястото, където продавам, видели, че ме няма на пазара и разпространили нова лъжа за мен, за което веднага ми разказаха търговците наблизо. Защо в нашата страна няма съд за клевети и набеждаване? Клеветата е подобна на магиите.
За една нощ, на свещи, препрочетох книгата „Майсторът и Маргарита“. Затова вчера настроението ми беше приповдигнато.
Лека нощ на всички! Да бъде без стрелби!
Принцеса Будур

18.01.
Докато съм отсъствала на пазара, Черният принц се скарал с един от телохранителите си. Онзи бил толкова ядосан, че посмял да ритне шефа. Разбира се, никой от продавачите не знае каква е била причината. Но хората видели, че двамата са се били! Инцидентът бил станал преди около четиридесет дни.
След това, когато храбрият телохранител спокойно си вървял по булеварда в центъра на града, по него стреляли с пистолет! Куршумите го уцелили в крака. И тези куршуми се оказали отровни. Сега мъжа го грози ампутация.
А на 14 януари около 16.00 Черният принц и по-младият му брат, който играел ролята на охрана, се качили на едно БМВ до Борсата. На пазара имало струпани много хора. Покрай тях тъкмо минавали моите съседи от пазара Козирогът и Мадина. От „шестицата“, спряна наблизо, излезли две момчета, горе-долу на по 15-17 години с автомати. Те започнали да стрелят по колата на Черния принц. Брат му, който му бил охрана, бил уцелен с 24 куршума! Той починал на коленете на Козирога, който от страх се скрил зад БМВ-то. Мадина припаднала – също редом с Козирога. А стрелците спокойно се качили в „шестицата“ и спокойно потеглили.
Черният принц бил уцелен от 7 куршума. Раненият бил закаран в болницата от Козирога! Черния Принц веднага го вкарали в реанимацията. Казват, че сега го крият. Майката на Черния принц и загиналия му брат направила подарък на Козирога – сребърен пръстен!
Не мога да напиша нищо свястно. Не знам абсолютно нищо. Мъжете до мен нещо си шепнеха. Те установили номера на „шестицата“, от която са стреляли по брата на Черния принц! Пак ще има разправии.
Тържествува лозунгът „Който е по-силен!“. Продължава беззаконието! За какво беше тази война? Та престъпността само се засили! Кой е виновен? Кой е прав? Аз не съм съдия. И, за съжаление, не съм следовател. Но нали всички са родени от майки! Повечето от загиналите оставят деца. Това са новите сираци на моята родина.

Още сутринта двама неизвестни младежи дотичаха при нашите маси. Помолиха ме да предам бележка на Козирога и приятелите му: „Имаме нужда от помощ. Ще дойде Валето. Шок“. Знам, че не е красиво, но надникнах да видя какво пише в бележката. Не разбрах нищо. Предадох хартийката на моите съседи търговци веднага, като се появиха. Бележката ги впечатли. Те се разтрепериха от ужас и мигновено изчезнаха.

Ние си купихме кренвирши! За първи път от три години насам! Какво щастие!
Моят котарак Борзик се оправя след раната и вече дебелее!

Виждам убития брат на Черния принц също като жив. На него вече никой не може да му навреди. Ще му напиша името – Салман. Той често идваше при нашите сергии. Черпеше ни мен и Мадина с чай. Аллах! Пази живи приятелите ми! С, Т, Е, А и останалите. Ние живеем в ада! Оказва се, че той е тук, на земята!
Будур

19.01.
Мама целия ден беше при нашата хазайка. Чистеше у тях, гледаше ѝ децата. Поставени сме в пълна зависимост. Оцеляваме. Благодарни сме на всеки, който ни е протегнал ръка за помощ! Вечерта аз помагах на по-голямата дъщеря на Таиса да си приготви багажа за детския лагер. Изпращат учениците в град Налчик. В училищата няма руски деца. Ако пък някъде има, това е едно дете за цялото училище. Представям си какво е отношението към него! Колко му е трудно да изтърпи всички унижения. И колко силно нервничат родителите му!
Не вярвам на хората. На никого. На никакви хора. Никога.
На 20 март ще стана на 17 години! „Страшно до смърт!“ – тази фраза от един стар филм е много подходяща. Ходя със строго вързана кърпа на главата, като плашилото Квазимодо. Аз съм напълно, абсолютно самотна. Много от моите връстници са започнали да пият. Употребяват наркотици. Ужасявам се от това.
Аз съм дошла на планетата Земя, за да стана свидетел. Явно моята карма е да бъда свидетел. Аз съм свидетел, но не съм участник. На мен ми е още по-зле. Значи, трябва да записвам всичко. Да фиксирам историята. Не знам дали ще разберат тези, които ще прочетат моите записки, че злото много по-силно осакатява хората, които го сътворяват, отколкото тези, върху които го стоварват.
Знаеш ли, Дневниче, понякога съм щастлива. Когато разговарям сама със себе си. Само да можех да си отдъхна от живота, който ме заобикаля!
В далечината се чува как работи система „Град“.

20.01.
Ранна намръщена сутрин. В далечината се стреля. Но трябва да вървя на пазара. Да работя, за да купя храна за мама и за мен.
Ние все още съществуваме на този свят!

30.01.
Ходих да взема купони за продукти. Разбрах, че в болницата Черният принц се подобрява! Слава на Всевишния!
Изключиха газта. Ток много отдавна няма! Съседът милиционер сложи чайника на стария примус да кипне! Пихме чай! Значи, той понякога може да бъде и човек?

02.02.
Събота. Еврейската неделя. Аз съм си у дома.
Вчера на пазара се спасихме по чудо! Примерно на двеста метра от нас от покрива на Дома на модата обстрелваха два БТР-а. Казаха, че са убили трима руски войници. Аз не видях да има убити. Разстоянието беше голямо. Стреляха, въпреки че се беше струпал толкова много народ! Центърът на града, пазар! Деца! Жени! В отговор военните започнаха да стрелят с едно оръдие! Навсякъде замириса на барут. Таиса, хазайката, крещи:
– Хвърляй стоката! Зарежи я! Вземай портмонето и бягай, бягай!
А аз ѝ крещя в отговор:
– Стоката не е моя! А портмонето ми е празно!
И взех да мятам в чантата чуждите книги. Мама така ме е учила: „Чуждото трябва да се пази много по-добре от своето собствено“. И аз треперя от страх! Но събирам книгите от сергията и ги пъхам в торбата. Така събрах всичката стока. Моят съсед Козирогът също си събра стоката. И двамата не издържахме на стрелбата и избягахме. А съседката с прякора Курабийка остана! Тя беше клекнала под нейната маса, беше закрила главата си с ръце, надявайки се, че след това ще дойде някой да купува! Стоката ѝ е дребна – лекарства. Дълго трябва да се събира от сергията. Затова на бабката ѝ се налагаше да рискува живота си!
Вкъщи жената на милиционера ме издебна и взе да ме моли:
– Не заковавайте вратите на четвъртия етаж!
Тук би трябвало да поставя знак за въпрос.
Другата съседка, една руска бабка от първия етаж, онази, дето се страхува от всички, ми прошепна: „Вашите съседи изнесоха столовете от четвъртия етаж“. Мама потвърди това. Тя беше видяла жената и дъщерята на милиционера със столовете в ръце. Но мама така се е уморила от това, което се случва, че остана безучастна. А аз се ядосах:
– Ще окрадат всичко, а после ще го припишат на нас, дето живеем тук временно! Ще кажат: „Тука имаше едни рускини, те окрадоха всичко!“. Познат ни е този развой на събитията!
Качих се на горния етаж. Заковах вратата на чуждия апаратмент с пет от най-големите гвоздеи, каквито намерих. Сега вече съм и пазител на реда!
Съседката, жената на милиционера, за отмъщение дълго си шепна нещо с рецидивистите на двора. Настройваше ги! Дяволско изчадие! Те ме гледаха злобно, аз също ги гледах злобно, от моя прозорец.
Мама си спомни, че съседите ни си шепнели, че вечерта трябва да спуснат долу едно легло.
– Ти им разваляш плановете да крадат. Враждата ще се засили – предупреди ме тя. – Та ти дори не познаваш стопаните на апартамента на четвъртия етаж! Не си ври носа там! Винаги помни какво ти даде онази история с телевизора в нашия двор? Не го върнаха, нали? А нас ни намразиха.
Но аз все едно ще правя нещата както ги разбирам и ще воювам за справедливост. Иначе защо живеем?

Днес видях Алик. Той ме поздрави. Помоли ме за извинение! Обеща да ми помогне. Разказа за гадостите в предишния ни двор. Съветваше ни да напуснем Чечения. Съобщи, че както и преди живее в граждански брак с наркоманката – чеченката Синди. Тя е болна. Не скри, че е започнал да употребява наркотици.
– Така не е толкова страшно! – разсъждаваше Алик. – Само ТАКА не ми е гадно да живея. Иначе трябва да отпътувам за по-добрия от световете.
– Ние с мама няма при кого да заминем! – казах му аз откровено. – Можем да тръгнем само през широкото поле. Цял живот мама и аз живеем тук, в Чечения. Това е моята родина! А материалното ни положение е следното: щастливи сме, ако имаме пари да вземем автобуса до пазара и не се налага да блъскаме пеш толкова далеко.
Стана една караница с Таиса. Тя ме съжалява, храни ме. Но неприязънта, желанието да ни унижи, избива дори и при нея. Колко жалко! А на мен толкова често ми се приисква да я нарека мама.
В Чечения се шири един общ вирус: омразата към руснаците. Ето какви ги свърши войната! В годините на СССР чеченците са имали смесени бракове. Техните деца вече са пораснали, станали са възрастни хора. На мнозина майките и бабите са рускини или украинки. Особено многобройни такива бракове е имало през 80-те години. А сега роднинските връзки с руснаците са позор! Те грижливо се скриват. Някои жени си сменят паспортите, стават чеченки. Местят се в други райони на града, съчиняват си легенди, за да оцелеят.
Пред очите ми една възрастна рускиня я изхвърлиха от автобуса заради това, че се осмели да говори на руски език! Дори аз не успях нищо да направя. По-добре е на обществени места да не се говори на руски! Аз не се усещам нито рускиня, нито чеченка.
Но да се върнем към конфликта: Таиса се пошегува, като се обърна към по-големия брат на собственика на книгите:
– Вземай Полина-Фатима със себе си. Тя тук направо замръзва. Боледува! Кой ще я вземе за жена, с майка рускиня?!
А този „красавец“ ми казва:
– Е, какво ще кажеш? Ще спиш ли с мен като втора жена?
От думите на Лечи едва не се разридах. Взех да преподреждам книгите по сергията. Не издържах и се обърнах към Таиса:
– Ще говоря с него! Ще го смъмря!
Таиса се изплаши. Улови ме за ръката. Взе да ми обяснява:
– Не е редно! Какво говориш?! Как така ще правиш забележки на възрастен чеченец?! Търпи!
Умоляваше ме да не ходя при него. Но аз си изскубнах ръката и избягах от нея. Попречих на Лечи и на двама сарафи да си преброят парите. Заявих му:
– Ще дойдете с мен да поговорим!
– Виждаш, че съм зает. Изчакай! – помоли той.
Но аз не можех да чакам. Знаех, че има вариант да остана без моята стока. И абсолютно без пари. Могат да ми направят номер и да се окаже, че имам липси.
– Няма да чакам! – настоях аз.
Тогава братът на собственика на книгите, Лечи, доближи.
– Редом с мен вие сте старец! – изстрелях аз. – Който е с четиридесет години по-стар от мен! И само по тази причина няма да получите удар по физиономията! Срам ме е заради вас! Като знаете моето отношение към религията, как можахте да кажете подобна гадост?! Вие можете да ми бъдете баща или дядо! Аз винаги съм се отнасяла към хора на вашата възраст с уважение. А лично към вас – и с благодарност! Защото да помагаш на някого да оцелее с честен труд – това е свято нещо! Или на вас ви се струва, че аз съм длъжна да ви благодаря, сякаш съм уличница?! Грешите! По-добре да умра от глад! Да! Аз ще гладувам! Но не ми е притрябвала вашата стока!
Той онемя! Наоколо слушателите – също. И той – солиден мъж, семеен, вярващ чеченец, ми се извини, на висок глас, пред всички, пет пъти! Бледното му лице стана розово.
– Това беше нескопосана шега. Подобно нещо никога повече няма да се повтори! Извинявай! Извинявай, в името на Аллах!
Видях, че го беше срам! По-големият брат на собственика на книгите бързо си тръгна. Но Лечи успя да добави към своите извинения:
– Търговските ни отношения ще си останат предишните. Ще ми простиш ли?
По лицата на околните видях явно недоволство от моята постъпка. Мненията се разделиха. Сплетните се понесоха по сергиите! Пазарът си е пазар! По-късно много продавачи все се навъртаха покрай моята сергия. Искаха да видят коя е тази млада „руска нахалница“.
Вкъщи си научих уроците и четох книга. Авторът се казва Итало Калвино. Харесаха ми неговите разкази „Пътеката на паяковите гнезда“ и „Пътят към щаба“.
Принцеса Будур

04.02.
По-голямата част от деня седя без работа. Чакам купувачи.
Запознах се с едно момиче. Казва се Вайда. Тя е чеченка. Според хороскопа Вайда е Риба, като мене. Говорихме си цял час!

08.02.
Вайда се отби при мене. Тя е синеока. С дълги златисти коси. Принцеса от приказките! Баща ѝ живее в Русия, на река Волга. А майка ѝ и сестрите ѝ имат апартамент тук, в Грозни. Апартаментът е в зданието, където някога живееше моят дядо Анатолий. Вайда има седем сестри! Няма нито един брат.
Отби се и Маша-Макка. Бременна е. Казва, че много се изморява. Разказа, че новият ѝ мъж е дърводелец. Прави маси за търговците, рамки за прозорци, поправя врати. Живеят нормално!
Чао засега, Дневниче!
Принцесата

10.02.
Утре Козирогът трябва да ми направи N-то предложение. Чух как момчетата си говореха за това. Шушнат си като момичета, а всичко се чува! Купил си е яке, джинси и тениска. Според тяхната игра, той трябва да се съблазнява. Аз на такива уловки не се връзвам. На мен ми трябва човек.
Ето го, стои до мен гражданинът, който се е хвнанал на бас за душата ми. От време на време вдига глава към облаците и повтаря: „Аз те обичам и искам да бъда обичан“. А отгоре му капе дъжд! Смях!
Идва едно момче, казва се Омар Бек. Другите дружно му викат Геврек. Той е от бедно семейство. Нищо си няма. Но му провървяло, намерил „спонсор“. Помага му самият Черен принц! Уредил го в институт. Всеки месец му дава по 1000 рубли за храна. Останалите средства Геврека трябва сам да си ги намери! Само да не пие и да не мързелува, а да учи! Да не зарязва следването!
Общувах си с Вайда. Тя ми разказа, че нейният баща печели много. И много им помага. Работи в спецслужбите. Под чуждо име.
Патошка

13.02.
Днес получих една франзелка безплатен хляб в магазинчето на Червения кръст. Благодарна съм за това на директорката на училището Ханум. Тя съдейства за това от време на време да получавам такъв хляб.
Нашето момиченце, за което се грижим, навърши две години! Ние му подарихме скромни сладкиши и една книжка с картинки. А Таиса купи на дъщеря си едно скъпо музикално мече. Мечо работи с батерийки. Пее! Децата от двора идват да му се любуват! Повечето от тях нямат такива скъпи играчки!
Видях Маша-Макка. Мъкнеше огромни чанти. И с огромния корем! Как така мъкне толкова тежко?!
Пари няма. Има храна за вечеря и за закуска. А до следващата вечер мама трябва да чака, като пие само чай! Винаги остава неизвестно как ще се обърнат нещата.
Много имам да пиша за училище. Лягам си чак в два часа през нощта. Свещички, светилници. Съседът милиционер си е изкарал кабел от частния сектор. Там има дизел! Имат ток! Но на нас не могат да ни прокарат ток с допълнителен кабел, защото ще се изложат пред другите чеченци – че помагат на семейство с руски фамилии.
Скоро ще дойде пролетта! Времето на празните и глупави надежди! Чао.

15.02.
Надвечер с една тъмносиня кола пристигнаха някакви неизвестни хора.
– Те не са живели тук! – шептеше разтревожена жената на милиционера Клюкарката. Тя постоянно се страхува от някого. Каза, че като видял непознатите, мъжът ѝ отначало дори искал да избяга през балкона на третия етаж, където живеят!
Разбира се, навън никой не пита за нищо новите хора. Те изглеждат внушително, имат оръжие. Ако изглеждаш така, можеш да влезеш и да живееш където си поискаш, в който апартамент ти харесва. Хората отдавна са наплашени от тоталната разюзданост! „Ослепя“ и „оглуша“ руската бабичка на първия етаж. Същото се случи с чеченското семейство на милиционера.
И така: тримата брюнети и единият блондин, без да обясняват на никого нищо, се настаниха в апартамент номер 58. Точно под нас! Засега е тихо. Само нощем ритат вратите на втория етаж. Тези фокуси синхронно се повтарят и на четвъртия етаж над нас. Но нашият милиционер не излиза навън. Нищо че има оръжие!
Будур

18.02.
Четиримата млади мъже, които се настаниха в апартамент номер 58, не се появяват. Вероятно няма да живеят тук, а просто са си оставили нещата.
Алик го няма. Не мога да го търся в предградията. Там живее баба му. Баба му има на двора в една бъчва това, което на мен много ми се иска да имам за лична самоотбрана. Алик отиде там преди две седмици. Дали пък не се е случило нещо лошо с него? Млади мъже заминават някъде и не се връщат у дома.

Сблъсках се във входа с чеченските младежи от благополучното семейство. Те изнасяха една чужда врата! Бяха я свалили от втория етаж. По очите им се вижда, че се дрогират.
Трябва да бъда нащрек! Разбира се, аз разбирам, че в републиката няма работа! А младежта желае да пие и да пуши ежедневно. И никой не би се отказал от нещо вкусничко. И затова се разхождат из чуждите входове яки и силни, отхранени от възрастните, безделници. Навсякъде е така. Това са порасналите между войните деца, много от тях така и не са успели да завършат училище. Те добре познават страха на човека под обстрел и бомбардировка. Виждали са смъртта. И постоянни масови кражби около себе си. Не ден, не два, не една година, а в течение на няколко години! Такива са техните житейски примери. Хората бързат! Състезават се кой да изнесе и да продаде това, което още не е откраднато и продадено.
Мисля, че историците ще определят нашата младеж като изгубено поколение.

Синът на Таиса си имаше неприятности. Той е с една година по-малък от мен. Карал колело през деня. И тогава избухнал взрив! Момчето не е било ранено. Но едва не пострада заради чужди действия. Военните подгонили момчето, като си помислили, че има някакво отношение към взрива. (Те тъкмо минавали оттам с БТР). Разбира се, той нямал никакво отношение към взрива – просто карал колело по същия път, като си играел и се правел на шут. Успял да избяга все пак. Изоставил колелото. Стремително изтичал на тавана по стълбите на нашия блок, оттам – на покрива. Тичал по покрива, като прескачал празните места, и преминал на отсрещната страна. Оттам през капандурата се промъкнал в техния вход. Така благополучно стигнал до техния апартамент. Заключил се там! Оцелял! Слава богу!
Будур

22.02.
Аз съм си вкъщи. Здрасти!
Утре е опасен ден! Денят на депортацията на чеченците от тяхната родна земя. Възможни са терористични актове – в памет на загиналите при преселването.
С Козирога един ден приятелство, на следващия – мълчание и отчужденост.
Чеченката Вайда, онази, дето баща ѝ е „таен агент“, обеща да прегледа дрехите на сестрите си. И да ми донесе подарък!
Ходя с едно „хуманитарно“ синьо шушляково яке. Якето получих с голям зор, със скандал, продължил цяла седмица! Никой не искаше да ми дава помощи. Но като направих истерия в организацията за помощ на населението, ги принудих да ми дадат якето, тъй като не мога да ходя с моето, което е цялото на дупки. Студено ми е. Помолих и за нещо за мама, но не ми дадоха. „Бедните“, на които се полага помощ според категориите – многодетни семейства, бременни, хора на възраст над 60 години и т.н. – пристигаха със западни коли да си вземат помощите! На тях освен това, кой знае защо, им раздаваха и скъпи матраци.
Не е тайна, че чеченците не предават документите на своите умрели роднини. Затова получават помощи за всички дядовци и баби, които отдавна не са на този свят! Целият пазар е затрупан с продоволствени „хуманитарни“ консерви. Предават ги на пазара с „КамАЗ“-и! А такива хора като нас с мама ходим гладни. Къде гледа властта?!
Джинсите, които ми подари Амина, дето продава чай, са ми единствени. Те започват да се късат. 
Днес отчетливо се чува канонадата на оръдията. Празникът Курбан Байрам е!
Принцесата

24.02.
Видях Алик! Жив и здрав е. Това, което трябваше да ми донесе от двора на баба си, е изчезнало! Някакви неизвестни хора са го намерили и са го отмъкнали.
В нашия двор една кучка роди кученца! Две от тях са измръзнали и веднага са загинали. На останалите мама им постла старото си палто, което е оцапано със сажди. Дали ще оживеят? Децата на милиционера и ние подхранвахме кучката майка. Тя благодарно върти опашка, когато ѝ давам остатъци от супа или крайчета хляб.
Дойде собственикът на книгите, възрастният Тоди. Надявам се новите книги да направят моята търговска дейност малко по-успешна.
Принцесата, която очаква пролетта

26.02.
Разстроена съм. Развалят пазара. Къде да вървя? Как ще оцеляваме? На мястото на пазара по заповед на някакъв охранен предател на обикновените хора, ще строят спортен комплекс. За какъв дявол им е притрябвал такъв комплекс на гладните и безработните?
Моята република отдавна във финасово отношение е двойник на Бермудския триъгълник. Тоди ме помоли да му стана жена. Шегува ли се? Или говори сериозно? Твърди, че ме обича! Но аз не изпитвам към Тоди нищо друго, освен благодарност за предоставената работа!

В нашия район убиха една рускиня! Значи, положението на руснаците не се изменило към по-добро.
Сутринта видях от прозореца на маршрутното такси Маша-Макка. Тя вървеше от нейната спирка нагоре, към дома на родителите си. Сигурно отиваше да види майка си и сина си.
При мен дойде златокосата Вайда. Вайда плачеше и изобщо не се стес­няваше от това. Казваше, че ѝ е мъчно за живота, който си отива. Тя смята, че нея никой освен майка ѝ не я обича.
– Обидно ми е! Мъжете не ми обръщат изобщо никакво внимание. Самотна съм – оплакваше се слабичката красавица.
Разбрах, че Вайда е в лошо настроение! Купих един слънчев портокал и ѝ го подарих.
Будур

29.02. или 1 март? Не знам!
Какво се случи днеска! Руските войски и гантамировците – чеченците, които воюват на страната на РФ, много бързо обкръжиха Централния пазар. Всички бяха с маски! Взеха да ловят хората и да ги замъкват в някакви автобуси, без каквито и да било обяснения. Главно млади момчета и мъже! Тези, които се възпротивяваха, ги бутаха с прикладите! А на много търговци стоката им е взета, без да е платена. Какво да се прави?
Напълниха много автобуси и коли със случайни хора. Най-сетне стигнаха и до нас. Сграбчиха нашия Козирог и другите млади момчета! Веднага им сложиха белезници, като на престъпници. Дали за да ги сплашат? Имаха ли законно право за това? Ами да, ние тука всичките сме без права.
До Козирога се оказа съседът на Вайда. Той е на 19 години! Вече няколко години, откакто е женен. Той се развика:
– Щом като вземате моя приятел, вземете и мен!
И с мъртва хватка се вкопчи в якето на Козирога. Отведоха ги и двамата. Аз си мислех, че ще ми бъде все едно. Та ние повече се караме, отколкото да сме приятели. Нищо подобно! Едва не се разревах. И тозчас се приготвих да хукна по следите им. Помня как по чудо бяхме спасили „шофьора на таксито“. Само заради това, че бяхме запомнили номера на военния автомобил, който го беше прибрал.
Виках към възрастните жени, които продаваха наблизо:
– Таиса! Соня! Куржан! Да вървим! Да видим накъде ги карат? Ще запишем номера на автомобила – трябва да съобщим на родителите им!
А жените не помръдват. Напротив, казват ми:
– Ти какво се бъркаш? Ще ги проверят и ще ги пуснат. По-добре ела яж! Ние сме ти взели с твоите пари манти в закусвалнята!
Побеснях:
– Какво? Да ям ли?! Докато се случва такава беда? Аз тръгвам!
И хукнах да търся момчетата. Дълго надничах в автобусите и колите с нещастни хора, охранявани от военните. Не ги намерих. Връщам се обрат­но. Плача! Но петнадесетина минути след като аз съм тръгнала, жените са ги намерили! Като открили своите съседи по сергии, те вдигнали шумотевица до небесата! Дали на военните пари. И момчетата, вече завързани за седалките в автобуса, били развързани и ги пуснали! Жените се върнаха с тях като героини! А аз пак съм незабележима сянка. Да приемем, че така трябва.
Будур

02.03.
Ясно е защо при нас е имало прочистване. Вчера в суматохата не се сетихме, но има причина! От нашия Грозни до град Тбилиси в Грузия е четири часа път. А там преди едно денонощие бяха пристигнали американски военни!
Хората покрай мен взеха да си мечтаят: „Да можеха и нас да ни превземат! Ще построят наново всичко! По-скоро щеше да се намери работа за всички! Ще има благосъстояние! Нормален живот!“

03.03.
Здрасти! След 17 дни ще навърша 17 години. А още нищо не съм успяла да свърша. Покрай мен хората се карат, обичат се, воюват, умират, разрушават и строят. А аз? Пиша моя Дневник и се смея, защото не обичам да плача.
Помня, че моите съученици мечтаеха да станат следователи, многодетни майки, лекари. А аз често променях плановете си. Като изчетох дядовите книги, исках да стана монахиня в Шаолин. Мечтаех да завоювам доверието на монасите в тибетския манастир. Да живея там като послушница, като Елена Блаватская. Да овладея изкуството да лекувам. Да се науча да левитирам. За всичко това в днешно време мога да си спомням със смях и с тъга. Войната съсипа детството ми.
Проблемите ми станаха „земни“: храна, вода, да се скрия при обстрел. Най-важното е да оцелея!
По-късните ми увлечения са свързани с космоса. Чертаех звездни карти на небето. На зимното, пролетното, лятното, есенното небе. Мечтаех да стана учен уфолог. Всичко се разпадна. Изчезна. Разбира се, с помощта на войната.
Сега, на 16 години, не съм здрав човек: невроза, ревматизъм, проблеми със сърцето. Стомахът и черният ми дроб „стачкуват“. Ние и досега живеем без отопление и мръзнем. Без ток. Без вода – носим я отвън, докарват я с водоноски, големи цистерни, и я продават по две рубли за кофа. Водата не е пречистена и не е ясно откъде я наливат! Често е мътна и в нея има водорасли. Друга няма.
Единственото, което се появи благодарение на това, че сменихме жилището си с това при Таиса, е, че има тоалетна и слабичко работи газовата горелка на печката. Няма нужда да се пали огън навън, за да се сготви! Може да се готви вкъщи. Вярно, че то няма кой знае какво за готвене. След продължителното гладуване аз не мога да ям обикновена храна. Приблизително същото положение в здравословно отношение е било и това на бившите затворници в немските концлагери. В частност, в Бухенвалд. Един приятел на дядо ми, художникът Леонид Царицински, е бил там. Той после дълго е възстановявал здравето си, като се е занимавал по системата на хата йога. Този човек ми е за пример!
Трябва да мина на продължителна диета. Постепенно да привиквам към обичайната човешка храна. Но за съжаление, нашето материално положение е такова, че не ми е до диета. С мама се радваме на каквато и да е храна! Затова понякога имам пристъпи.
Само да завърша училище! Да вляза в университет! Това е важно! Аз съм очевидец! Длъжна съм да разкажа всичко!
А в центъра пак започнаха прочиствания. Да можех да се науча да се радвам на живота!
Жената на веселяка Ислам ме обиди. Тази млада жена се изказа, докато стоеше до козирогската сергия, като поглеждаше към мен високомерно: „Кой би могъл да предположи? Да има майка рускиня и да познава нашите обичаи? Все едно, никой няма да ѝ повярва и няма да я пусне в приличен чеченски дом!“.
Що за глупости! „Имаме достоен Покровител“ – се казва в една от сурите на Корана, и тя като мюсюлманка би трябвало да знае това.
Открих у Лермонтов стихове за Кавказ. Много ми харесаха. Дори не ми се вярва, че сам Лермонтов е вземал участие в наказателните походи.

Велик, богат аул Джемат,
Он никому не платит дани.
Его стена – ручной булат,
Его мечеть – на поле брани.
Его свободные сыны
В огнях войны закалены,
Дела их громки по Кавказу,
В народах дальних и чужих,
И сердца русского ни разу
Не миновала пуля их.

***

20.03.
Рожденият ми ден!
Мама ми подари пакет бисквити. Дъвча. Таиса обеща една малка торта, но не донесе.
На двора кученцата вече са поотраснали. Лаят. Това на много хора не се харесва. Притеснявам се за живота им.
Съседът милиционер забранил на децата си да хранят кученцата. Обещал да застреля кутретата със служебния си пистолет. Що за специфично яростно мюсюлманство?!
Затова пък неговата съпруга, Клюкарката, внезапно похлопа на нашата врата. И ни даде една малка прясна рибка! Изпържихме я. Изядохме я мигновено. Чудна беше! Мммм! Благодарна съм ѝ за това, че днес беше човек! 

22.03.
Пак съм си вкъщи. Чувствам слабост. Но излизах. Опитах се да си взема детските. Нищо не ми дадоха.
Има един ужасен случай наскоро. В един район, доста далече от нас, в 8.30 две чеченки излезли от входа на блока си. Майка и дъщеря. Изведнъж от зданието отсреща се разнесли автоматни откоси. Жените били убити. Техният съсед, милиционер, чеченец, се спуснал на помощ. Но се чул нов автоматен откос. Убили го и него!
Останалите обитатели на блока се уплашили и никой не посмял да излезе навън. Един друг служител на реда видял всичко през прозореца на дома си. Извикал по радиостанцията подкрепление. Дошъл един джип. Но тогава избухнал взрив! Точно под колата се взривила фугасна мина! Може би е била управляема дистанционно? Почти всички в джипа загинали. Така „разчистили“ много милиционери наведнъж. Всичките пострадали са били сътрудници в едно и също районно отделение. Какво са знаели всички те? Кой е изчислил всичко това? Кой така майсторски е предвидил хода на събитията? Там бил изпратен и мъжът на Клюкарката – тя от него научила всичко това.

Сега нещо друго. На гости ни дойде възрастната съседка Люда от средния вход. Тя е рускиня, а дъщеря ѝ е младичка, живее с един чеченец и му е родила дъщеричка. Периодично, като се скарат, зетят заплашва тъща си в нейния собствен апартамент. Тя се страхува от него.
– Но от другите – признава тя, – ме е страх още повече.
Казва, че е имало случай и при тях да идват да ги убиват, посред бял ден се опитвали да изкъртят вратата в жилището им, а тя ужасена блъскала по съседния балкон с дръжката на подочистачката и крещяла: „Помощ! Спасете ни!“, а съседите си били вкъщи, но се правели, че са глухи. Добре че навреме успял да си дойде бъдещият зет и убедил напиращите да влязат да се успокоят и да оставят руското семейство на него, той ще се оправи с тях.

А нашата „шефка“ Таиса ни даде сладко ролце. Вместо обещаната торта. Пак добре! Много съм ѝ признателна.
Освен това жената на милиционера донесе един вестник. Във вестника се разказва за терориста Бен Ладен. Пишат, че той е подготвил гибелта на хората в САЩ на 11 септември. Но ако този човек е знаменит, защо ние никога не сме чували за него?

25.03.
Дневниче, слушай!
Помниш ли хитрия Лисугер – приятелчето на Черния принц? Той винаги ходи с една чанта. Чевръст човек на около четиридесет години. Днес дойде при мен и подхвана разговор. По-късно разбрах, че това се дължи на Хасан с прошарената коса, който е проявил „загриженост“.
Удивително енергичният и припрян Лисугер близо час разговаря с мен по теми, свързани с ислямската религия. Аз вежливо, без да вдигам очи, кимах с глава. Опитвах се да разкажа това, което знам. С такъв човек не можеш да мълчиш, колкото и да се опитваш. Всички мъже наоколо слушат този човек и му се подчиняват. Казват, че от него зависят много неща.
Не знам как по-учтиво да обясня на този гражданин, че аз решително имам намерение да уча. Той смята, че на една жена такова нещо не ѝ е необходимо. В мюсюлманските семейства снахите рядко получават висше образование. А аз си мечтая за диплома от университет!
Сега нахвърлях портрет на Лисугера. До него увековечих и знаменитата му делова чанта! Като опознавателен знак.
Будур

02.04.
Днес около 4.00 разстреляха двама чеченци на по 18-20 години пред блока отсреща. Обитателите на блоковете видяха как рано сутринта пристигна един БТР. С него докараха момчетата. Но никой не се застъпи за тях. Хората се скриха зад завесите на прозорците си. Изплашиха се. Преди екзекуцията младежите бяха събути.
Ние после доближихме до мястото. И видяхме убитите.
Днес след убийството, извършено в нашия двор, отидох с Таиса и мъжа ѝ на пазара. Там се забавихме доста време. Таиса купи и ми сложи прекрасна нова маса! Горда съм! Но се притеснявам дали пък не ме очаква „изгонване“?
Обучавам по-голямата дъщеря на Таиса на стойки и хватки по книгата „Нинджа“. Тя иска да ги учи! Но общественото мнение е упорито: такива занятия са неприлични за едно чеченско момиче.
Нямаме пари. Мен ме приеха безплатно в групата по карате. Взеха под внимание три причини:
1.Живея наблизо.
2.Била съм ранена.
3.Нямам баща.
Първата ми тренировка е в четвъртък.
Струва ми се, че малко съм влюбена в милия Козирог с големите уши. Но това е тайна!
Будур

12.04.
Минаха четири тренировки по карате! Болят ме раненият крак и черният дроб. Цялата съм в синини. Нямаме никакви дюшеци. Всички упражнения ги правим на ръбестия под.
Продавачката на книги Тоня почна да ме скарва с Тоди. Очевидно нейната печалба е намаляла. Защото тя нали също продава книжки!
Козирогът здравата флиртува с едно момиче, което си продава стоката наблизо. Тя е хитра и празноглава.

13.04.
Момичето Седа, моята партньорка на тренировките, ми донесе дрехи, които са ѝ омръзнали и са стари. А според мен дрехите са много даже красиви!
Има и още едно момиче на тренировките. Харесва ми името ѝ – Мариам. Родителите ѝ са ѝ разрешили да ходи на тренировки, тъй като там тренира и един неин роднина.

18.04.
В района на старата аерогара е взривена една кола. Мината е била мощна. Загинали са 13 чеченци гантемировци! Така чеченците си отмъщават на своите за това, че са тръгнали с войските на РФ.
Затвориха нашето шосе. Едва се прибрах у дома. Закъснях за карате. Добре че двете с Таиса продавахме на пазара! Да не дава Господ да се озовавам там, където се случват подобни „изяснявания“!
А преди два дни на спирка „Катаяма“ през нощта е бил разстрелян един мъж, чеченец, на около тридесет години. Бил е …разкъсан на парчета. Лежал на шосето. Казват, че при това там хората са видели един БТР.
Аз пък видях моята приятелка Вайда. Сестра ѝ вчера се омъжила!
И Козирогът се е наканил да се жени. Ще му се смее дори и моят котарак! Той е самостоятелен човек. Но според последните му постъпки си е истинско дете! О! Поне това момиче да беше някое по-приятно! А то – лъжла и превземка!
Затова пък Лисугерът ми подари един портокал! И каза браво на мен! И че мога да се гордея с моята чистота и с моя ум! Каза, че ме уважава! Така неочаквано този човек ми оказа подкрепа. Е, каквото можах, изклюкарих го.
„Абдулкаримов“. Казаха ми, че това е била фамилията на моя баща. Тоест, на чеченския ми дядо. Може като стана писател, да взема тази фамилия за псевдоним.
Срещнах едно момиче – Зурхан. През лятото на 1999-а продавахме заедно, сергиите ни бяха близо една до друга. Тогава Зурхан беше на 11 години. Баща ѝ, с когото продаваха заедно, е загинал. А малкото момиче бързо пораснало и станало възрастен човек.
Принцесата

29.04.
Руските военни самолети и вертолети са забравили, че тук това не е поле, а град с хора. Летят ниско. Пикират право над покривите. Воюват толкова отвратително!
По телевизора на съседите показаха умрелия Хатаб. Казаха: „Той е отровен. Умрял е!“ Околните не вярват. Някои плакаха. Говореха за Хатаб като за сърдечен, благороден и образован човек. Разказваха, че помагал на рускини да издирват синовете си, които са заминали войници. И живите, които са попаднали в плен, и телата на загиналите.
Почти едновременно с това са взривили руския генерал Лебед. Сякаш го е направила една и съща ръка! Дали генералът не е угодил на някого с това, че беше против войната в Чечения?
Страхуваме се от ново изостряне на омразата. На пети е православният Великден. Възможни са терористични актове. Ама че живот! Направо никъде да не излизаш. А нали трябва нещо да се яде. Трябва да ходя да продавам. Най-вероятно пътя до пазара военните ще го затворят. И не за един ден, а за няколко. Какво ще дъвчем в такъв случай?
Рисувам в теб, Дневниче. Ето – Русалка. Тя замислено плува. Нежен шал прикрива косите ѝ. Русалката се придружава от неин приятел – една рибка.
Принцесата