0
971

Музикалната география на Пиеро Епифания

Пиеро Епифания

Разговор с живеещия в София перуански перкусионист и композитор преди представянето на проекта Miles, los amigos

С Пиеро Епифания се запознах съвсем закономерно на концерт на африканския трубадур Аюуне Суле (Гана) в София преди няколко години. Вече знаех за Пиеро обаче. И за квартета му Ritmos Negros. Знаех и факта, че е ученик на самата Сусана Бака. Че живее в София, но понякога пътува и до Китай и до още по-далечни места. И физически, а и с музиката си. „Между Перу и България понякога има и Китай“ – това си казахме на първото му участие в моето радиопредаване. И то важи изцяло и за новия му албум Miles, los amigos, в който отекват наистина хиляди истории, преживени през годините с хиляди приятели наистина от цял свят. На сцената наСофия Лайв Клуб“ тази вечер (сряда, 6 октомври, от 20 часа) ще чуем Пиеро с неговата електрическа all stars група от София, в която участват някои от най-значимите съвременни джаз музиканти у нас – Александър Логозаров (електрическа китара), Михаил Иванов (бас), Васил Вутев (барабани) и Димитър Горчаков (клавишни). Но джазът далеч не е единствената съставка тук. В новата музика на Пиеро има психеделик китари и клавири в духа на Doors и Pink Floyd, има реге, има китайски пейзажи и играещи момичета, има и афробийт, има и ретро рокендрол от полунощните радиостанции от Каяо, пристанището на Лима. 

Още първата песен в албума ни въвежда в особена атмосфера на пътуване – физически и метафизично: Sunday Savior започва с ритуално, сякаш азиатско разсвирване и шепнещ глас на испански, навлиза в ритъма на регето, продължава с една доста изразителна електрическа китара и завършва с напеви на английски и психеделични клавири…

Албумът започва с реге, защото басистът на едновремешната ми група ми в Куско Los Calientes беше реге басист. За съжаление преди години си отиде. Той ме научи на истинското реге – как да го изживееш. Хуан Одоне се казваше, от Аржентина, но всички го познаваха като Коло (накратко от „Колорадо“ – „Цветничкия“). И откриващата пиеса „Неделен спасител“ (Sunday Savior) я посветихме на него. Тя е инструментална, но в нея има една повтаряща се накрая фраза „От планините до баровете“. Коло беше планинар. А това е един всекидневен цикъл – сутрин отиваме на планина, а вечер свирим в бар.

В София май е доста подобно. Поддържаш ли го този ритъм и тук?

Да, същото е. Точно така живея и в София от много години. Сутрин – Витоша, вечер – махмурлук… (отговорът тук е съвсем на български и без превод).

Имам една интересна история по повод на вече многото години, през които живееш в България. На закриването на Скопския джаз фестивал през 2018 г., когато Тони Китановски (световно признат китарист и композитор и декан на Щипския джаз факултет) излезе на сцена на Македонската опера с квинтета си „Панда 5“, с един от най-интересните ромски тромпетисти от предградията (Асан Рашид) и с множество чуждестранни гости, изведнъж… гледам в десния ъгъл на сцената – Пиеро Епифания на кахон. И си рекох: „А, и български гост има в програмата“…

С голямо удоволствие потвърждавам. Аз съм вече половин българин. Още малко ми трябва и ще стана цял. Как попаднах в България? Имах приятелка тук. Но след това пак се върнах. И ето, връщам се, връщам се – с музиката. Продължавам с новите музикални проекти тук… Тук съм си – през цялото време.

В новия ти албум участва един наистина звезден състав от музиканти. Музиката е твоя, но всеки от тях има свой специфичен почерк и предполагам, че ако беше записан в друга част на света и с други хора, Miles, los amigos би звучал различно…

Всичките музиканти в групата са чудовищно добри, но най-важното е, че са ми приятели. В записания албум обаче не участват само те, а хора от цял свят: моят приятел Хуан Риоха, китарист от Перу, например. Има и един северноамерикански басист. Иначе тук Сашо Логозаров записа повечето от китарите. С Борис Таслев записвахме също. Митко Горчаков свири на пианото едно много интересно и нетипично болеро. Много от инструментите ги записах също така аз самият – тук, по време на пандемията.

Понеже споменаваш Борис Таслев, сега се замислям, че и другата ти група (Ritmos Negros) с него, с Арнау Гарофе и със Симеон Леонидов, също е all stars бенд…

Голям късмет имам, че свиря с тези хора, и винаги много добре си прекарваме заедно. Различното е това, че в Ritmos Negros работим изцяло с перуански фолклор, а новият албум е много по-личен, понеже пиесите са мои. С Ritmos Negros отдавам почит на своята култура, докато в новия албум съм си повече аз.

Музиката в албума ти разказва истории, които раздвижват въображението… Разкажи ни за немузикалните влияния и как нещата от живота се превръщат в музика.

Да, има доста истории и тематични песни. Има една – „Кумбия“, която написах първия път, когато се върнах от България в Перу и приятели ми спретнаха голяма фиеста. Тя е сатирично несериозна. Има едно друго парче – Balamar, където звуците, които издават куршумите, срещат звуците на морето. Teenager’s Кiss пък е вдъхновена от една ъндърграунд радиостанция, която слушах нощем, когато бях на 12. Там пускаха доста психеделик рок от 70-те. И затова тази песен отразява личната ми история – на футурист и футуролог. Реалността за нас беше доста хипотетична тогава: когато тийнейджърите тъкмо искат да се целунат, ама още не могат… Има и песен за един полицай, който не е постъпил правилно, изпращайки невинен човек в затвора, и е осъден морално от семейството си. Тя разказва за кармата на злонамерения човек. Темата обаче доста ми натежа и още докато я писах, я промених, превръщайки я в една доста чувствена и дори сексуална история. И със слайд-китарата на Сашо Логозаров и гърленото пеене на финландеца Ееро Турка се получи много добре. Това е песента Tu final

Тя обаче е точно в средата на албума. Ти самият пееш, но освен на различни ударни инструменти свириш и на клавишни, свирил си и на тромпет в Перу като малък, а тук записваш за първи път и китари… Кой инструмент е най-голямото предизвикателство за теб?

Работейки с всички тези „музикални зверове“, мога да им бъда равностоен само като перкусионист, защото го правя най-добре. Клавишните много ме привличат, както и китарите, и хармонията на гласовете. Но за мен фундаментът е винаги в ритъма. И когато съм се срещал с велики брас оркестри тук, на Балканите – с „Карандила“ в България и с „Черкезите“ в Македония – връзката ми с тях е била първо чрез ритъма.