Разговор с пианиста проф. Дмитрий Башкиров, който проведе майсторски клас по време на Международния музикален фестивал „Варненско лято“.
Това лято, от 2 до 8 юли, проф. Дмитрий Башкиров направи майсторски клас в рамките на Лятната музикална академия, част от програмата на Международния музикален фестивал „Варненско лято“. За мен това беше едно незабравимо преживяване. Два дена прекарах около този изумителен човек. Студентите се сменяха един след друг, а той беше неуморен – пееше, показваше, разказваше, обясняваше защо това трябва да се изпълни по този или онзи начин. Да, беше строг. Не оставяше просто ей така да премине урокът. След това, когато вече трябваше да има обедна пауза, той сядаше на рояла и свиреше различни пиеси, като непрестанно разказваше някоя забавна история. Програмата беше съставена така, че да има възможност за по-дълга обедна почивка. А той още първият ден каза: „Е, сега аз какво ще правя?“ А единия ден, вместо да отдъхне в хотела между двете сесии, той пристигна по-рано, за да си посвири. Един човек с невероятен дух и енергия, с огромни познания и желание да предаде това знание на младите. А който може и разбере, ще вземе възможно най-много от срещата с проф. Дмитрий Башкиров.
Откъде е тази енергия у вас? Такъв ли сте били цял живот?
Не зная какъв съм бил цял живот, а и все още не е цял живот. Предстоят остатъци от живота. Но близките ми, първата и втората ми жена, те дори ревнуваха, защото аз казвах: „Вие никога няма да бъдете на първо място, а те казват: „Кой тогава?“ – „Не кой, а какво“ – казвам аз – „Музиката“. Та ето, музиката ми даваше и ми дава все още вътрешна енергия.
Дойдохте да работите с млади хора. Какви са те сега и какви бяха във вашата младост? Изменили ли са се?
Аз сега често мисля по този въпрос и започнах да си спомням, че през XIX и XX век, в периоди от 20, 30 години, е имало огромно количество музиканти, професори, художници, писатели. След това – за 10, 20 години, много по-малко. После отново много и така е във всичко. Въпреки че от професионална гледна точка, като ловкост на свиренето, има много музиканти, но няма големи имена. Може би е някакъв период. Защото познавам 6-годишни, 10-годишни, които са фантастично талантливи. Може би сега расте новото поколение забележителни музиканти, писатели. Сега, оказва се, количествено са по-малко от времето, когато аз учех. Дори и педагозите са по-малко.
Имали сте много български ученици.
Да, ето Пламена Мангова – тя е много добър музикант.
Защо младежите, които идват при вас, често представят творби на Шопен?
Като романтичен автор вероятно ги привлича, но виждам, че малко свирят Моцарт. И знаете ли защо? Защото там няма зад какво да се скриеш. Там всичко се чува веднага, как човек чувства музиката или прави нещата неестествено.
Всички певци казват, че ако можеш да пееш Моцарт, всичко можеш да пееш. Така ли е и при пианистите?
Да, ето. Мен ме учеха на Моцарт, Бетовен, Хайдн.
С това ли трябва да започват младите пианисти?
Във всеки случай това е фундаментално за всеки, дори за най-талантливия, а след това да добави романтична и по-съвременна музика
А предкласиката, Бах?
Ние всички сме свирили Бах, но има хора които са специалисти по Бах. Аз никога не съм бил такъв. По време на първия ми и единствен конкурс, „Маргарита Лонг“, получих много висока награда за мое най-голямо удивление и си казах, че никога повече няма да се явя на конкурс. Но се оказа, че сонатата на Бетовен, която бях подготвил, не е в списъка. И за седмица научих друга соната, изпълних я на втория тур и не я свирих много добре. След това в журито възникнал спор. В него беше любимата ми Ани Фишер, тя казала: „Не, той Бетовен не изсвири никак добре, но толкова добре направи Бах, така че трябва да го пуснем“. Това ми прозвуча като анекдот, тъй като аз никога не съм изпълнявал добре Бах, но той ме спаси. Разбира се, има хора, които много го свирят. Аз съм изпълнявал концертите му, една партита, но не е моя специалност.
Разкажете ни за този конкурс!
Аз никак не исках, а като се оказа, че и сонатата е съвсем друга, се бях отказал, но след това реших да замина. Та представих се на туровете. Свирих прилично, а това на втория тур беше катастрофа. Не изпълних добре сонатата на Бетовен и мислех, че няма да ме пуснат, но преминах. Когато завършиха туровете и концертът с оркестър, предстояха наградите. Те бяха – Първа голяма награда на името на Маргарита Лонг, след това Гран При и останалите. Казаха, че решението на журито е да не присъжда наградата на името на Маргарита Лонг, а втората Гран При дават на мен и на един французин.
На следващия ден беше закриването на конкурса в зала „Гаво“. На балкона седеше журито и самата Маргарита Лонг. Тя взе думата и каза: „Поздравявам всички с финала на конкурса, поздравявам всички лауреати, поздравявам оркестъра, благодаря на диригента, но искам да кажа, че голямата награда, която е на мое име, аз като председател на журито я давам на Башкиров“. Публиката изумя, аз също. А те ми казват: „Иди ѝ благодари и я целуни“, а аз казвам: „Не искам“. Но накрая отидох благодарих ѝ, целунах я. Та ето, така получих голямата награда. А на следващия ден във „Фигаро“ имаше статия, че Маргарита Лонг като дала наградата на мен, ударила шамар на Франция.
И не сте се явявали на други конкурси?
Започнаха да ме карат да се явявам в Русия. Търси ме и министърът на културата, а аз казах: „За нищо на света. Аз не съм конкурсен тип. Получих голямата награда. Това е“. Караха ме за първия конкурс „Чайковски“. Отказах, а и започнаха много покани за концерти и така стана.
Казахте, че помните най-лошото и най-доброто.
Да така е, а останалото забравям.
Кой беше най-лошият момент от живота ви?
Най-тежко ми е било, когато са ме напускали скъпи за мен хора. Сега ми е много тежко, тъй като внезапно преди пет месеца ме напусна втората ми съпруга, с която трябваше през декември да отпразнуваме 47 години съвместен живот. Тя си отиде съвсем внезапно.
А най-хубавите?
Те са свързани с музиката. Тя винаги ме е спасявала. Имал съм проблеми, включително и тежки здравословни проблеми, но мислейки за музиката, си казвах: „Всичко ще се оправи“. И така ставаше.
Сега ще ви призная нещо – като за социалистическия съюз се държах много нагло, смело. Отказах да вляза в комунистическата партия. Поискаха да сътруднича на КГБ, като пътувам в чужбина, и аз отказах, но все пак продължиха да ме пускат. После един от големите музиканти, много близък на моето семейство – първият мъж на дъщеря ми Елена (Гидон Кремер), написа статия в Германия, че всичко е ужасно в Съветския съюз, и заради това девет години не ме пускаха в чужбина. Всички смятаха, че ще се махна. Елена вече беше с Баренбойм. А аз казах: „Нищо подобно, аз обожавам Русия“. Каква публика имаше само във всички градове, умна, разбираща! Никой не можеше да си представи, че като сега след първата част на симфонията ще ръкопляскат. Това беше публика на съвсем различно ниво. Аз бях много доволен. Имах много концерти. Наистина, изгониха ме от Консерваторията, дори ми бяха казали, че ще ми дадат званието Народен артист на Съветския съюз, не ми го дадоха, но след десет години все пак го получих (през 1990 г.). Но никога не съм съжалявал, че останах.
Как стигнахте до Испания?
Преподавам във Висшето училище „Кралица София“ от първия ден на неговото създаване. Аз бях първият професор, когато основаха това училище. Знаменитата Палома О`Ший ме покани. И аз казвам: „Русия ми е родителка, а Испания братовчедка“. Няма да повярвате. Аз бях единственият музикант, на когото разрешиха да свири в Мадрид през 1971 г., когато Франко беше на власт. На никого не разрешаваха, защото той беше фашист. Представяте ли си? Нито на Рихтер, нито на Гилелс, Ойстрах, Ростропович не им даваха, а аз свирих. Имах концерт в Хамбург и един голям импресарио ме чул, отишъл в Москва, стигнал до министъра на културата и така му завъртял главата, че ми разрешиха да изнеса един концерт. После ходих още четири пъти за по един концерт и все докато беше жив Франко. Аз бях още млад. Това е удивителен момент от моята биография. Как можеха да ме сравняват с тези велики хора. На тях не им разрешаваха, а мен ме пуснаха.
В живота ми има много ценни документи и искам да ги споделя с вас. Признавам, че не говоря много за това. Тогава самият аз бях доста скромен човек. Беше славно време, Прокофиев беше още жив. Той почина, но го имаше и Шостакович. Създадохме трио. С един много добър цигулар Игор Безродни и виолончелиста Михаил Хомицер. Това трио просъществува само шест години, защото Хомицер каза, че то му пречи на световната солова кариера. Така той развали триото ни, а и никаква световна кариера не направи. Но случката е свързана с наш диск. Записахме три триа – от Моцарт, Чайковски и Шостакович. Записахме го през май, а през декември излезе дискът. И аз казвам: „Момчета, нека да подарим един на Шостакович“. А те: „Ти да не си се побъркал? Той ще ни убие. „А защо?“ „Ами, защото ние се повлякохме по теб, ти измени темпото тук, а там не изпълни същата динамика и той ще бъде много недоволен. Да не си посмял“. Аз се съгласих, но на 27 декември по един познат изпратих диска на Шостакович. На 3 януари получих от него писмо, което нося със себе си. Не повярвах на очите си, когато хванах плика с неговия почерк. Знам го наизуст. „Скъпи Дмитрий Александрович, преди всичко ви поздравявам с настъпващата Нова година. Желая Ви всичко най-хубаво, успехи и следваха още други поздрави и … Изразявам най-сърдечна благодарност за изумителното изпълнение на моето трио (Трио за пиано, цигулка и виолончело в ми минор, оп. 67). Здраво стискам ръката ви. Ваш Дмитрий Шостакович“. Когато показах писмото на Миша и Игор, те позеленяха от яд, защото ако го бяхме изпратили тримата, щеше да е за нас, а така беше само мое. После лично се запознах с Шостакович в Ташкент, където свирих концерта на неговия любим ученик Галинин (Герман Галинин). Това писмо висеше на стената в Москва, над рояла ми, след това, когато започнах да пътувам, си направих копие, което нося винаги с мен.
Кога направихте тези записи?
Мисля, че през 1969 г. Дори се смята, че това е най-добрият запис на голямото трио на Шостакович. (записът за фирмата „Мелодия“ е направен през 1966 г.) А и самият аз смятам, че от всичките ми регистрации тази е една от най-приличните. Сега тук, във Варна, съм донесъл мои записи и ще организираме прослушване за учениците.
А кои са любимите ви композитори?
Май са шестима – Моцарт, Шуберт, Шуман, Брамс, Дебюси, Прокофиев, Шостакович.
А имате ли любима творба?
Много са. Аз съм много любвеобилен (смее се) и не само по отношение на музиката.
Обичате ли да слушате записите си?
По принцип не, но напоследък установявам, че това, което по-рано ми е харесвало, сега вече не ми харесва и обратно – неща, за които съм казвал, че са хубави, си викам: „Ама какво е това? Какво хубаво има в това произведение“. Критериите се променят. В онези години фирма „Мелодия“, на която съм благодарен и до днес, издаде албум, наречен „Известни изпълнители от втората половина на ХХ век“. Имаше пет CD-та, в които бяха включени много мои изпълнения. Но ето, от тези записи също има неща, които сега не ми харесват. Аз съм много критичен.
И сега ще си призная нещо, от което ме е срам. Имах много концерти, но и рано започнах да преподавам. Така че преподаването започна да ми харесва повече от свиренето. По тази причина започнах да прекарвам все по-малко време пред рояла. Стараех се да свиря по два часа или два и половина, но с много усилие. Затова не научих много от творбите, които исках да науча. Бях ленив. А в преподаването никога не съм бил ленив.
И не учехте нови творби?
Учех, но недостатъчно.
И какво, цялата си енергия отдавахте на учениците си?
Да, представяте ли си! Бедните ученици! (Смее се.) Но съм много щастлив, защото сега те свирят по целия свят.
Имате ли предпочитан диригент?
С толкова много диригенти съм свирил, но не мога да отделя един от тях. Свирил съм със Светланов (Евгений Светланов), Рождественски (Генадий Рождественски), Темирканов (Юрий Темирканов), дори веднъж с Мравински (Евгений Мравински). А от чуждите – те са толкова много, че вече не си спомням имената им. Слава Богу, в биографията ми всичко е написано.
Слушах ви по време на курса и гледах как работите с учениците, винаги пеете, изливате фразата с гласа си пред тях.
Опитвам се да предам чувствата си по музикантски и им показвам как тя трябва да прозвучи. Може и да греша, защото музиката е толкова безкрайна. Ние никога не можем да стигнем до края, защото това е единственият вид изкуство, което може да изрази всичко, започвайки от планетарните неща и стигайки до вкусната храна. Това не може да направи никое друго изкуство. Затова не можеш да кажеш: „Достигнах съвършенството“. Няма съвършенство. Можеш да се приближиш малко. И това вече е прекрасно.
Вие работехте ли с дъщеря си, когато тя учеше?
Да, но в това отношение бях много суров. Но защо? Защото знаех, че не мога да се занимавам с деца и бих ѝ навредил. Започнах да работя с нея едва когато стана на 14 години и половина, а дотогава тя учеше в Централната музикална школа при много добър преподавател.
Тя съветваше ли се с вас какво да свири, как да свири?
Разбира се. Е, когато вече беше в Германия не, но дори и когато стана самостоятелна, идваше и казваше: „Взех това и това“. Аз можех да ѝ дам съвет, с който тя да се съобрази, или не, но ние винаги сме във връзка с нея. Ето сега отбелязаха 36 години, откакто са заедно с Даниел Баренбойм. Той я видял на кораб насред Средиземно море, на круиз, и там се запознали.
Разказахте ми за триото, в което сте свирили. Имате ли и други участия в камерни състави?
Да, свирил съм в квартети – имам и записи, но тези участия са малко, защото солистичната ми кариера беше много напрегната – рецитали и с оркестър, а иначе тук-там някои квартетче или квинтетче, но постоянно съм бил ангажиран само с това трио. Признавам, че опитах да създам друго, но разбрах, че няма да се получи.
И все пак разкажете какво дава на музиканта камерната музика?
Наслаждение. Това е истинска прелест, защото съм сам, докато в концертите съм частица от оркестъра. А тук можеш да търсиш различни тембри. За жалост, и за това не ми достигна време, защото преподаването ме занимаваше много повече. Обожавах това свое занимание. И до момента го обожавам.
Участвате и в различни журита.
Да, през цялото време.
И строг ли сте?
Старая се да бъда не строг, а справедлив. Понякога ми се случва да си казвам: „Е, това не е моят герой, но все пак той е много интересен и трябва да го пусна да продължи“. В това отношение се старая да бъда справедлив.
Обичате ли грузинската народна музика?
Да, много, особено вокалната. Това е прекрасно нещо. Спомням си, когато се събираха и в ресторантите, те пееха като професионалисти. Съвсем необучени, но пееха фантастично. Навярно и сега пеят.
Вие не пеехте ли?
Аз не мога да пея. Аз бях единственият човек, сега като ви разкажа, няма да повярвате. Когато постъпвах в Тбилиската консерватория, трябваше и да се пее. Аз им казвам: „Гласът ми не е за слушане“. Та измислих нещо – бях единственият в Консерваторията, който на тези изпити свиркаше с уста.
Шегувате се!
Кълна ви се. Цяла година аз свирех с уста мелодиите.
А сега през цялото време припявате на учениците…
Не-е-е … сега само ей така. (Запява мелодия.)
Ще свирите ли на концерта, с който ще завърши майсторският клас?
Не свиря пред публика, защото не съм свирил почти шест години. И когато съм пред публика, не съм на себе си. Мога така, за себе си, да свиря, но за нищо на света няма да изляза на сцената. И не трябва да го правя. Толкова много години свирих. Достатъчно е – от 1955 до 2011 г. Почти 60 години. Когато станах на 80, си казах: „По-добре няма да мога, по-лошо – не искам“.
Спомняте ли си вашия първи професионален концерт?
Още в Тбилиси, още 10-годишен, свирех с оркестър и соло. За първи път свирих в операта. Свирихме много хора, а аз изпълних две части от концерта на Бетовен. Май бях на 12 години. А сега на 12 свирят Лист и какво ли още не. Много напредна музикалното развитие днес.
Слушах ви със студентите. Мога ли да кажа, че за вас е важна музикалността, а не виртуозността?
Защо – виртуозната музика може да се свири много музикално, а може да се свири и ловко. Сега свирят невероятно ловко – китайци, севернокорейци, японци, дори има и европейци. Но да изсвирят соната на Моцарт, почти не можеш да чуеш. Но се надявам, че ще се яви едно друго поколение.
Значи няма млад пианист, за когото вие да кажете – ето, това е.
Не, има единици, но в смисъл на музиканти няма, не са се увеличили.
Аркадий Володос е бил ваш ученик.
Да, той е забележителен. Той е много самостоятелен и в една сфера е наистина уникален, защото той свири много виртуозно, но същевременно много е обаятелно и звученето, и всичко при него. Но и той е много специален човек. Има цяла група ученици, с които подържам връзка. С някои се виждаме, други вече имат своя живот. Но сме били заедно в един момент. А аз с всички бях строг. Едни търпяха това, а други не, но моята работа беше това. Ако не им харесваше, то си беше техен проблем. Важното е, когато нещата тръгнат добре. С някои от тях останах почти в роднински отношения, с други понякога се виждаме. Ето, сега има един Денис Кожухин. Той дойде още момченце. Беше на 14 години. Учи при мен осем години. Получи първа награда в Брюксел. Започна да концертира. Работехме с него, а след това изчезна. Шест, седем години нямах вест от него. После дойде и казва: „Извинете Дмитрий Александрович, не знам какво стана с мен. Ако можете, простете ми“. И разбира се, отново започнахме да работим. И сега свири забележително.
А накрая ето какво искам да кажа. Пристигнах във Варна и тук са Пламена Мангова, Марина Капацинская. Това е прекрасно. Пламена е много строг човек, а с мен се държи, сякаш съм ѝ роднина. И Марина – толкова е мила и внимателна. Това е изключително приятно за мен.
Пианистът и педагог Дмитрий Башкиров е роден на 1 ноември 1931 г. Ученик на Анастасия Вирсаладзе в родния му град Тбилиси, а след това в Москва на Александър Голденвейзер. Световната му кариера започва, след като печели Голямата награда на конкурса „Маргарита Лонг – Жак Тибо“ в Париж през 1955 г. Още от 1957 г. става асистент на Голденвейзер и започва активно да преподава в московската консерватория „Чайковски“. От 1991 г. е професор във Висшето музикално училище „Кралица София“ в Мадрид. Сред учениците му са българските пианисти Марина Капацинская, Пламена Мангова, Веселин Станев, Виктория Василенко. Освен това той често дава майсторски класове на различни места по света.
