0
3102

Музиките на Пикасо

Пабло Пикасо, Флейтата на Пан, 1923, Musée National Picasso-Paris © Succession Picasso 2020

Така се нарича тематичната изложба, която ще бъде открита на 22 септември и ще продължи до 3 януари 2021 в „Града на музиката“ (Cité de la Musique) в Париж.

Филхармонията на Париж изследва връзките между творчеството и музиката на Пикасо чрез невиждана досега изложба, представяща над 200 картини, скулптури, костюми, аксесоари и инструменти. Разтърсващо музикално изживяване!“ – може да се прочете в пресата.

„Без изобщо да е заявявал страст към музиката, стигайки дотам провокативно да заяви, че „не му харесва“, Пикасо ѝ отделя значително внимание. От първите сцени на циганския живот до флейтистите от 70-те, минавайки през кубистични китари, сътрудничеството с руските балети или вакханалията, оживяла в безброй картини, рисунки, керамика и скулптури: творчеството на Пикасо се пресича с музиката, звука, песента, поезията.
Подчертавайки привързаността на художника към популярната музика, нейното ритуално измерение и звуковата атмосфера на представленията, на които той обича да присъства, изложбата проследява и многото приятелства и сътрудничества със знаменити музиканти като Сати, Стравински, Де Файя или Мийо.
Организирана в партньорство с националния „Музей на Пикасо“ в Париж, тази изложба обединява близо двеста творби от публични и частни колекции. Богата на костюми и аксесоари, свидетелстващи за потапянето на Пикасо в света на сцената, тя представя и двадесет музикални инструмента, обяснява Сесил Годфроа, куратор на изложбата.

„Трудно е да повярваш, когато видиш обема на творчество, което испанският художник е посветил на звуковото изкуство! Филхармонията на Париж приканва да открием именно тази рядко обсъждана тема – мястото на музиката в творчеството на Пикасо. Каква връзка има Пикасо с музикалната вселена? Какво място заема музиката в мислите и работата на художника? Какво символизира упоритата фигура на музиканта? Какво означава представянето на музиката за испанския художник? Тези въпроси повдига изложбата Les musiques de Picasso, която кани да предизвикаме всички сетива чрез оригинално аудиовизуално и музикално пътешествие – добавят в анотацията си от Филхармонията на Париж, в чиито зали ще бъде разположена изложбата. И още: „Не се колебайте да продължите посещението си благодарение на цикъла от концерти, представления и конференции, предлагани от Филхармонията. Децата могат дори да разгледат „Ателието на Пабло“ в Музея на музиката, огромно пространство, където ще правят колажи, ще рисуват и играят мултимедийни игри. Уникално изживяване за цялото семейство!“

Идеята, че Пикасо на обича музиката, е от 1966 г., когато той пише: „По принцип, когато говорим за абстрактно изкуство, винаги казваме, че това е музика. Когато искаме да кажем добри неща за него, говорим за музиката. Всичко става музика … Мисля, че затова не обичам музиката“.

Противно на това провокативно твърдение, наблюдението върху творчеството на Пикасо разкрива значителен интерес към музикалното въображение. Тази изложба има за цел да изследва това измерение, като изтъкне по-специално привързаността на художника към инструментите, интереса му към популярната музика и различните ѝ проявления, звуковите картини на спектакли, на които той обича да ходи (цирк, корида и др.), ритъма на поезията, както и ритуалното измерение на музиката.
Пабло Пикасо винаги се е обграждал с музиканти и композитори, певци и поети. Освен сътрудничеството си със света на развлеченията, испанският художник, който е изживял по-голямата част от живота си във Франция, е отделил изключително внимание на музиката. От младежки рисунки, скицирани по улиците на Барселона, до последните картини, изрисувани в усамотението на селската къща в Нотр-Дам-дьо-Ви в Мужен, музикалното въображение пронизва цялата душа на Пикасо и разговаря с музикалните инструменти, събрани от художника и присъстващи във всяко от неговите ателиета.

Fundación Almine y Bernard Ruiz-Picasso para el Arte, Madrid
© FABA Photo : Hugard & Vanoverschelde Photography © Succession Picasso 2020

За да подготвят публиката, от Филхармонията предлагат подробно разработени темите на изложбата.
Знаете ли, че? Подобно на много артисти от неговото време, на Кокто, Стравински, Нижински и Коко Шанел, Пабло Пикасо участва в авантюрата на руските сезони на Сергей Дягилев. През 1917 г. той създава декорите, костюмите и сценичната завеса за „Парад“, едноактен балет, създаден от Ерик Сати по текстове на Жан Кокто. „Едно произведение на тоталното изкуство!“ През 1919 г. прави декори за „Тривърхата шапка“ на  Мануел де Файя, през 1920 г. за „Пулчинела“ на Игор Стравински, а през 1924 г. за „Авантюрите на Меркурий“ на Ерик Сати и „Синият влак“ на Дариус Мийо.

Арлекинът музикант. Пикасо живее в Испания до 1904 г. и се връща там от време на време до 1934 г. Произведенията свидетелстват за привързаността му към испанската култура, където разнообразната музиката заема видно място. За артиста, андалусец по рождение, каталонец по душа, музиката е вплетена в живота, съставна част от душата, както е при всеки испанец. Арлекинът музикант присъства и в следващите години. Пикасо открива Париж по време на Световното изложение от 1900 г. Той прави две други посещения в столицата на културата, преди окончателно да се засели там през 1904 г. Готов да изживее бохемския живот, добре познат на каталонските емигранти в Монмартр, той посещава кръчмите, кафене-концертите и залите на площад Клиши и околностите му.
Заобиколен от певци и музиканти в рамките на своето андалуско семейство, Пикасо има достъп до набор от традиционни инструменти, по-специално дайрета, върху кожата на които рисува популярни сюжети – тук портрет на старец, там андалуска двойка. Младият художник се интегрира сред испански, италиански и френски майстори.

Кубистични инструменти. Кубистичната епопея кара Пикасо да се интересува от музикални инструменти. Присъстващи в неговите картини още през 1909 г., те скоро заемат мястото на музикантите и са там до 1915 г. чрез голямо разнообразие от техники в две и три измерения. Художникът събира първите си струнни инструменти – мандолини, китари, цигулки. Независимо дали е въплътена, или предположена, музиката представлява първокласен източник в кубистичното приключение, което тя подхранва чрез своята вдъхновяваща сила и смесването на езиците, като същевременно поддържа чувствителна връзка с реалността.

Пабло Пикасо, Цигулка, 1915, Musée national Picasso-Paris Dation Pablo Picasso, 1979 © RMN-Grand Palais (Musée national Picasso-Paris)/Adrien Didierjean © Succession Picasso 2020

Музика и поезияВ старото си значение музиката се е разбирала като песен и поезия. Тази връзка все още се забелязва през първата половина на ХХ век, тя предполага тясно сътрудничество между художници, музиканти и поети. Тук определяща е връзката на Пикасо с Гийом Аполинер. Стиховете на Пикасо, написани на испански или френски език, са напоени с музика, с алитерации, чийто непрекъснат поток отнася към забързания ритъм на потропванията и пляскането на фламенкото.

Балети. Първата световна война дава възможност на Пикасо да си сътрудничи със сценичния свят, когато по искане на Сергей Дягилев проектира сценичната завеса, декорите и костюмите за „Парад“. Седемте балета, в които той участва между 1917 и 1924 г., позволяват на художника да експериментира с концепцията за тотално изкуство, тъй скъпа на авангардистите, и да работи с най-големите композитори на своето време – Ерик Сати, Мануел де Файя, Игор Стравински и Дариус Мийо.

Музикални приятелства. Благодарение на близостта с Жан Кокто и прочутата „Шесторка“[1] Пикасо е канен на многобройни концерти, изнасяни в залите „Плейел“, „Гаво“, в „Батаклан“ и в „Бик на покрива“, където в годините между двете войни разцъфтява джаз музиката. След войната Пикасо остава близо до музиканти и композитори, по-специално до Франсис Пуленк, чийто портрет рисува и създава корицата на „Работата на художника“. Като приятел на руския пианист Святослав Рихтер, той се запознава и с руския виолончелист Мстислав Ростропович.
Пикасо е имал богата колекция от инструменти: китари, мандолини, цигулки, виола, цитра, вогелов епинет и тромпети. Така се формира ансамбъл, съставен основно от струни, като европейските инструменти доминират. Тези емблематични предмети, вероятно купени от антикварите и от прочутия „Пазар на бълхите“, придружават Пикасо във всяко от неговите ателиета.

Любовни песни в зори. В началото на 30-те години Пикасо преразглежда темата за любовните мелодии в зори. В традиционната иконография музикантът овчар и неговата муза въплъщават мита за пасторалното щастие. Чувствеността на голите аркадски модели, вдъхновени от присъствието на Мари-Терез Валтер, се развива през 30-те години на миналия век и отстъпва място на образи на флейтисти и менади с дайрета.

Пан. През 1923 г. Пикасо отсяда в Антиб с Олга Хохлова и сина им Пол. При завръщането си в Париж той създава голяма картина, озаглавена „Флейтата на Пан“: в театрална обстановка, вдъхновена от Средиземноморието, младеж свири на сиринкс в близост до втори герой. Картината, странно носталгична, представлява своеобразно сбогуване с античната мечта, която художникът ще се възроди десет години по-късно.
Композитор и професор по хармония в Парижката консерватория от 1913 г., Жюл Муке печели Римската премия[2] през 1896 г. със своята кантата „Мелузина“. Творбите му, понякога романтични, друг път импресионистични, свидетелстват за интереса му към Античността. Успешната му пасторална соната „Флейтата на Пан“ за флейта и пиано, създадена през 1904 г., изобразява бога Пан, покровител на овчарите, заобиколен от птици, представени от трелите на флейтата.

Художникът музикант. Сред последните картини, които Пикасо рисува в Мужен между 1965 и 1972 г., има много, в които художникът се представя като китарист или флейтист. Късните творби на Пикасо, изпълнени с полски танци и интимни концерти, се явяват завръщане към изворите и върховно проявление на една ода за живота.

Калифорния. През 1955 г. Пикасо се премества с Жаклин Рок в Калифорния, голяма резиденция, построена на хълмовете на Кан. С изглед към морето, вилата е като сценичен декор, отворен към природата и идеалното място за скулптурни изложби. Художникът поставя гълъб на балкона и инсталира в градината, сред гъстата и екзотична растителност, приспивана от звуците на природата – насекоми и птици – три скулптури, представляващи свирачи на флейта и авлос. Като част от дългата традиция, идваща от Античността, където скулптурата е театрално представление и изкуство на живота, тримата музиканти възхваляват красотата на света.

Сред изложените картини са и някои от най-известните като:
Натюрморт с пиано (1911–1912) – пиано, но също и цигулка и кларинет вдъхновяват тази картина. А в левия ъгъл са буквите Cort, дали не се отнасят за Алфред Корто?
Цигулка (1915) – инструментът присъства в картини от 1899 г., но в картините на кубистите е включен през пролетта на 1912 г.
Арлекин с китара (1918) – проект за корица на партитурата на Рагтайм (1919) – почит към джаза от Стравински. Етюдът е създаден с пластични и бързи линии, даващи живот на дуо от цигулар и изпълнител на банджо. Освен това Пикасо прави много шаржове на прочутия композитор.
Флейтата на Пан (1923) – шедьовър от неокласицистичния период на артиста.
Натюрморт с мандолина (1924) – ако Жорж Брак пръв включва мандолината в кубистична творба, този популярен в началото на ХХ век инструмент става за Пикасо любим сюжет, което му позволява да използва всички възможности за представянето му в две или три измерения.
Завесата на балета „Меркурий“ (1924) – Пикасо създава сценични завеси, декори и костюми за балети, замислени като сюита от „пластични пози“, които придружават „декоративната музика“ на Ерик Сати и хореографията на Леонид Мясин.
Портрет на Франсис Пуленк (1957) – Пикасо създава корицата на песенния цикъл „Работата на художника“, който Пуленк композира по поеми на Пол Елюар и който започва с Пабло Пикасо.
Утринна песен в Мужен (1965) – тема, откривана често в творчеството на Пикасо, песните в зори и концертите на открито са като ода на живота, в която движенията на художника се сливат с тези на музиканта. Така се получава полифония от форми и цветове

[1] Групата, наречена Шесторката, включва Франсис Пуленк, Дариус Мийо, Артур Онегер, Луи Дюрей, Жорж Орик и Жермен Тайефер. Пуленк твърди: „Тази група не преследваше други цели, освен чисто приятелско обединение, извън всякакви творчески тенденции“.
[2] Награда в областта на изкуствата, просъществувала във Франция от 1663 до 1968 г., присъждана на художници, гравьори, скулптори и архитекти, от 1809 г. – и на композитори.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияСрещу политическия фатализъм
Следваща статияЗа главата на Йоан Кръстител и властта