0
3087

Мухата

Тя беше голяма и силна муха, с много здрави криле, с изумруден гръб. Използваше есенното слънце, за да се попече, кацнала на стената на една къща.

Малкият Петьо, който лежеше в количката си на терасата на къщата, я видя и се загледа в нея. Хареса му това, че тялото ѝ е толкова лъскаво.
И тя го видя. Но веднага разбра също така, че това е малък човек, който не представлява заплаха за нея.

Защото наистина имаше хора, които си мислеха, че лесно могат да я хванат в шепата си. И даже опитваха. Мухата леко им се надсмиваше, защото добре знаеше, че е много по-бърза от всеки човек. Но това не означаваше, че не трябва да внимава.

Ето какво се случи например вчера. По време на обиколката си из града тя попадна в един бар. Там имаше мъже, наредени на дълга маса, които пиеха и си говореха. Мухата кацна на ръба на масата и започна да почиства крилата си, защото въздухът в града беше много мръсен и по крилата ѝ постоянно полепваха сажди, които ѝ пречеха да лети добре. Но един от мъжете я видя. И веднага сключи облог с другите, че ще хване тази муха. Той им припомни горделиво, че е бивш боксьор и това няма да представлява никакъв проблем за него. Мъжете обаче не знаеха едно нещо. Че мухата разбира думите им. И тя реши да накаже боксьора. Леко се придвижи така, че застана между човека и чашата му, но, във всеки случай, доста близо до чашата. И замръзна, за да улесни решението му. Мъжът не закъсня. Замахна, мухата излетя, а тежката чаша, която той перна с ръката си, едва не се разби в челото на седящия до него. Онзи другият не остана длъжен и веднага стовари юмрук върху носа на боксьора. Какво стана после, мухата не видя, защото вече беше отишла надалеч, но и това ѝ стигаше.

Но малкият Петьо не представляваше заплаха за нея. Освен това тя виждаше за пръв път представител на човешкия род така да ѝ се радва. И реши да възнагради малкия Петьо.

Тук трябва да отбележим, че освен да разбира човешката реч, тя можеше и да говори с хората, когато реши. Това не ставаше, разбира се, с думи, а с помощта на кратички мисли, които можеха да се появят в главата на човека срещу нея, ако мухата пожелаеше това. Най-лесно ѝ беше да прави това с деца. Децата до пет години все още владееха езика на мислите, който плуваше във въздуха и който беше достъпен за всички същества. После, с годините, хората губеха тази способност, освен, може би, единици от тях.

И сега мухата каза на малкия Петьо с езика на мислите, че ще застане под него и ще го вдигне във въздуха, за да полетят двамата заедно и той да види света отгоре. Малкият Петьо се оживи.

Другото беше лесно. Тя вдигна Петьо във въздуха, издигна го доста нагоре, над покрива на къщата и още по-нависоко, над дърветата. Малкият Петьо с интерес разглеждаше непознатия отгоре свят. Видя тяхната къща, видя улицата, по която майка му го возеше с количката, видя и кучето от съседния двор, което се мяташе върху оградата и го плашеше, но сега кучето беше малко и кафяво като парченце кекс и вече хич не беше страшно. Видя и една голяма птица, която мина на сантиметри от него, облъхна го с топлината изпод перата си и го изгледа с интерес. Мухата направи една обиколка с малкия Петьо и сетне внимателно го върна и го положи пак в количката. Петьо я наблюдаваше с израз, който можеше да се определи и като обич, а след малко я попита с помощта на една кратичка мисъл:
– Кога ще дойдеш пак?
Мухата не искаше да го разстройва. Тъй че тя нямаше как да му каже, че мухите живеят кратко, по няколко седмици и най-вероятно те няма да се видят никога повече. А на този език, на който те разговаряха сега, не можеше да се лъже и затова мухата предпочете да се стопи в далечината. Беше сигурна, че видяното ще остане в главичката на малкия Петьо и тогава, когато той порасне голям, без значение дали ще си мисли за него като за истинско преживяване, или просто като за един следобеден сън на напечената от есенното слънце тераса.

И това ѝ беше напълно достатъчно.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПървата световна война на Балканите
Следваща статияСимфония №7 на Васил Казанджиев – предпремиерни размишления