Така сполучливо е наречен романът „Вакантен пост” в една от многото рецензии за него, появили се веднага след публикуването му в края на септември 2012 г., рецензия, която, макар и мимоходом, подхвърля може би единствената според автора й връзка с романите за Хари Потър, донесли на писателката световна слава – светът в малкия провинциален град е населен с „мъгъли”. Крайно несимпатични, изтъкани от комплекси, изпълнени с неосъзнато недоволство, криещи „мръсни” тайни.
Разбира се „Мъгълмарч” абсолютно неприкрито препраща към една от ключовите творби на английската литература, определяна от автори като Мартин Еймис и Джулиан Барнс дори като най-представителната за нея – „Мидълмарч” от Джордж Елиът. Можем да прочетем и че със сигурност Дж. К. Роулинг е вдъхновена за написването на романа „Вакантен пост” именно от знаменитата си предшественичка (истинското й име е Мери Ан Евънс), живяла близо два века преди нея. Забавно сходен е и фактът, че когато публикува първата си фентъзи творба, Джоан Роулингс се подписва именно с Дж. К. Роулинг, за да не е ясно за публиката, че е жена. Можем да прочетем и сравнения с други известни и утвърдени творби в световната литература. Което, предвид ореола от успеха на предишните книги на авторката, вероятно донякъде е оправдано. Но не съм сигурна, доколко е заслужено.
И тъй голяма (и в чисто формално отношение, като обем страници), амбициозна работа, опит за мащабна и плътна картина на живота в малък провинциален английски град. Мащаб, идващ от преплитащите се няколко сюжетни линии, от детайлните описания, от бавното, на моменти направо пъплещо и „самозабравящо се” придвижване към финала на историята, започнала с една смърт. Един от общинските съветници в Пагфърд (така се нарича градчето, в което се развива действието на романа) внезапно умира. И мястото му се освобождава. Това отключва битката за него, битка, в която се сблъскват социални интереси, проличават класови различия, излизат наяве семейни тайни, сблъсъци между поколенията.
Основното противоречие между двете „партии” е свързано с крайградски квартал, бил преди години извън юрисдикцията на Пагфърд, и клиниката за наркомани в него. Със сигурност задачата да изгради минимодел на английското провинциално общество с неговите социални взаимоотношения, социални политики, разделения и травми е голяма и амбициозна. Авторката се заема с реализирането й със скрупульозна методичност. Личи и сериозна предварителна проучвателна работа върху общинското устройство с неговите закони и наредби. Това със сигурност е качество на Роулинг и цели постигането на една наистина реалистична картина. Тъмната страна на това общество „се осветява” в контраста между туристическата фасада на приветливия, чист, подреден Пагфърд, с викторианските му къщи и традиционни порядки и неоправдания снобизъм, сексуални фрустрации, местен расизъм, бездуховност, социална маргинализация и почти непрестанно недоволство от живота на неговите граждани. Проблемът за мен тук е, че тази почти 100- процентова „дегероизация” на персонажите (в романа де факто почти няма „добър” , положителен герой) е някак повърхностна. С всичките си лоши черти те не могат да накарат читателя дори да ги намрази или най-малкото да ги порицае. Това е и причината този Мигълмарч да не отвращава, колкото би трябвало. Мисля, че това е следствие на не съвсем умелия опит за психологизация на героите, компенсиран с изключително подробни описания, на места и с леко самоцелна употреба на „вътрешни” реплики, както и на повествователните отплесвания в най-различни посоки, някои от които съвършено излишни за цялото.
Със сигурност „черната” картина предизвиква и определенията за романа на Джоан Роулинг като „черна комедия”, като „възхитително” четиво, което цели „събуждането на английското общество днес”. Далеч съм от мисълта да отнема на добрата литература способността й да описва подробно, да внимава за детайлите, да е „бавна”, разгръщаща се в широта, да е социално-реалистична. Просто във „Вакантен пост” тези имащи смисъл за цялото похвати са някак самоцелни, повърхностни и също тъй предвидими. Именно това прави повествованието на места скучно. Онази психологическа плътност, към която очевидно авторката се стреми и иска да постигне, поне на мен ми липсва, защото романът разчита не да я излъчи чрез героите и техните характери, а по-скоро чрез социалните роли, които са им отредени в сюжета. Може би затова срещаме и съвсем крайни мнения за „Вакантен пост” като за „безмилостен социален манифест, маскиран като литература” или още по-драстичното определение за него като „депресиращо клиширан и преднамерено банален”. Разбира се и тези крайни оценки не са коректни в своята обективност и не дават „спокойна” представа за новия роман на Джоан Роулинг.
Книгата си има своите достойнства. Без да е „сърцераздирателно четиво” тя определено излъчва социални послания, базирани на определен опит. Със сигурност предизвиква и към социална отговорност. Предлага и достатъчно разгърнати сюжетни линии с достатъчно герои, участващи в тях, за да я определим като реалистична, в конвенциите на добрия традиционализъм, творба. Неслучайно предстои заснемането на телевизионен сериал по романа. Естествено не можем да пренебрегнем и факта, че „Вакантен пост” има невероятен пазарен успех, например тя е най-бързо продаващата се книга за последните три години, втора е по пазарен успех във Великобритания. Е, води Дан Браун с „Изгубеният символ”, но това е друга тема.
