1
1458

Мъдрите младенци

TDimova

В утробата на бременна жена разговарят двама младенци. Единият от тях невярващ, а другият вярващ.

Ти вярваш ли, че има живот след раждането?

Да, разбира се. На всички е ясно, че животът след раждането съществува. Ние сме тук, за да станем достатъчно силни и се подготвяме за онова, което ни очаква после.

Глупости! Не може да има никакъв живот след раждането! Ти можеш ли да си представиш как ще изглежда такъв живот?

Аз не знам всички детайли, но вярвам, че там ще има повече светлина, и предполагам, че ние сами ще можем да ходим и ще се храним със собствената си уста.

Ти си луд! Не е възможно да ходим сами и да ядем с устата си! Това е толкова смешно! Ние имаме пъп, през който се храним. И знаеш ли какво искам да ти кажа: не е възможно да съществува живот след раждането, защото нашият живот е свързан с пъпа и затова е толкова кратък.

Аз съм сигурен, че е възможно. Всичко ще е малко по-различно. Може да си го представиш.

Но от там още никой не се е върнал! Животът просто завършва след раждането. И изобщо, животът – това е едно огромно страдание в тъмнина.

Не, не! Аз не знам точно как ще изглежда нашият живот след раждането, но при всички случаи ще видим мама и тя ще се погрижи за нас.

Мама? Ти варваш в Мама? И къде се намира тя?

Тя е навсякъде около нас, ние в нея пребиваваме и благодарение на нея се движим, без нея просто не можем да съществуваме.

Ти чуваш ли се какво говориш! Аз не съм виждал никаква мама, и е очевидно, че тя не съществува.

Не мога да се съглася с теб. Нали понякога, когато всичко наоколо утихне, можеш да чуеш как тя пее, и да почувстваш, как тя милва нашия свят. Аз вярвам, че нашият истински живот ще започне след раждането. А ти?

***

Чела съм тази притча отдавна и наскоро отново попаднах на нея. Диалогът на двамата неродени младенци е прекрасен. Едва ли ние, родените, можем да проведем по-смислен и по-мъдър разговор за човешкото битие. Неизвестният автор на притчата е завъртял времето и е вложил нашите разсъждения в устата на неродените. Всъщност, постъпил е подобно на авторите фантасти, които, за да анализират проблеми от нашето общество, изпращат своите герои на далечни планети и галактики. За да погледнем на себе си отвън. Но авторът на притчата не е изпратил героите си извън нашия свят, а ги е поставил в сърцевината на битието, в раждащата утроба – там, където всички сме били. Само че нямаме спомен от онова време. Или може би имаме спомен, но той е закодиран дълбоко в нас, а ние сме изгубили кода или мислим, че изобщо няма код или просто не желаем да размишляваме над тези въпроси. А няма нищо по-естествено от това да се разговаря за същината и смисъла на живота именно там, където животът се ражда, именно в началото на неговото зараждане.

През последните дни отново се водят дискусии за абортите. Срещат се немалко мнения, че бъдещата майка има пълно и законно право да разполага с живота на нероденото си дете. Много жени изразяват мнение, че то е част от нея и тя е в правото си да върши с него каквото й е угодно. Ако прочетат тази притча, биха казали, че този диалог не е реален и по никакъв начин не може да служи като аргумент. Когато ние имаме своя позиция по какъвто и да било проблем, трудно се вслушваме в мнението на другия и често диалогът е дори невъзможен. Ако все пак се опитаме да водим диалог с такъв човек, той се изражда в нагрубяване, обиди, ругатни и взаимна нетърпимост.

Затова ме впечатли колко спокойно разговарят за Бога двамата неродени младенци. Говорят за Твореца на живота като за майчина утроба. Разговарят в стила на древногръцките философи, всеки излага и отстоява своето виждане, учудва се на неразбирането на другия, но не го нагрубява и обижда. Старае се да му изложи допълнителни аргументи, за да го убеди, старае се аргументите му да изхождат от гледната точка на другия, диалогът помежду им се изостря, но не преминава границите на допустимото. А границите на допустимото се изразяват в това, че и двамата си дават сметка, че живеят един до друг, вплетени са един в друг в една и съща майчина утроба.

Диалогът на двамата неродени опоненти звучи като истински диалог на двама поддръжници на противоположни житейски възгледи. Истинското му очарование обаче идва от мястото където се провежда. Ако диалогът се провеждаше в обичайните места на нашия свят, очарованието му щеше напълно да се изгуби. Здравият разум ни подсказва, че в утробата на майката двамата неродени младенци не биха могли да говорят, но така, както в приказките всички животни  говорят, така и тези младенци обменят мисли като зрели хора. А ние, колкото и да сме изумени, им вярваме. Защото не може да не вярваш в Мама, когато си в нейната утроба, а тя е навсякъде около теб!

Различните житейски виждания явно се формират още от майчината утроба, така, както всички още там се формираме с различен пол, с различни фигури, коси, очи,  умствени способности и всяка най-малка подробност. Всички сме родени и формирани от една и съща изначална утроба, предопределени сме да живеем в един и същи свят и от това следва да сме търпими към своите различия. И не само търпими, но и мъдри като тези двама младенци. А няма по-голяма мъдрост от любовта. Само любовта прави възможно да не бъдем враждебни към различните.

Всичко, което предстои да се развие, се заражда в майчината утроба още от първия ден на зачеването, от първата минута и от първата секунда. Нищо не може да започне от втората секунда или от втората минута, или от втория ден. Може би този диалог да е съвсем истински и затова да ни звучи толкова убедително. Може би ние неусетно изгубваме онова, което умее всяко дете – да вярва. Да можем и ние да вярваме така естествено, че съществува Мама, че съществува живот извън нейната утроба.

Всъщност кой от нас се учудва, че съществува Мама, че има живот след раждането, макар никой още да не се е върнал от там! Та нали това се усеща, когато всичко наоколо утихне.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияУспех е и добрата репетиция
Следваща статияЗелената котка и други пиеси