0
4775

Мъже и жени от въздух

От юли 1942 до август 1944 г. тринайсетгодишната Ане Франк, семейството ѝ и още четирима техни близки прекарват укрити след нацистката окупация в „Задната къща” – скривалище в центъра на Амстердам. За тези две години никой от осмината обитатели на скривалището не излиза на улицата. Прозорците се отварят само нощем, и то за малко, всички се хранят заедно, готвят заедно еднообразната си, все по-оскъдна храна, четат заедно, слушат заедно радио, жизнено пространство, удобства, дрехи за никого не достигат. Принудителният затвор е клаустрофобичен, всеки има нужда от усамотение, разведряване, движение, разхождане, общуване с други хора. Дневникът на това тринайсетгодишно дете, което от ден на ден пред очите ни се превръща в пораснало момиче, е един от най-разтърсващите документи за Холокоста, за зверството на Втората световна война.

Две неща за мен се оказаха особено поразяващи в свидетелството на Ане. Първото е – как духът е предопределен априори да се бори и да надмогва материалното. Да преодолява ежедневната раздразнителност от тягостния бит, неизбежна и натрапчива при фрапиращата липса на жизнено пространство, на лична територия. Да преодолява недостатъците на околните, да не ги осъжда, да продължава да ги търпи и обича. Духът да обръща погледа на Ане и към самата нея, да я кара да търси и в себе си вина за неминуемите сблъсъци с околните. И второто – духът на Ане не само да надмогва трудните условия, но и да тържествува, да има съзнание за себе си. Малко преди един от близките на баща ѝ да предаде укриващите се обитатели и те да бъдат задържани и депортирани с последния влак към лагерите на смъртта, Ане пише: „…Сама съм си съдник на всичко и непрекъснато си припомням татковите думи: „Всяко дете трябва да се възпитава само“. Родителите могат да дават единствено съвети или полезни напътствия, но формирането на характера е в собствените ни ръце. Освен това съм и извънредно жизнена, винаги се чувствам така силна и дейна, така свободна и млада! Когато го забелязах за първи път, се зарадвах, защото си казах, че няма да се превия под ударите, които всеки от нас неизменно ще понесе“.

Формирането на характера е в собствените ми ръце! изписва това дете. За нас остава да отгатваме каква писателка би била, какви други свидетелства и послания би оставила на света, ако в началото на март 1945 г. не бе умряла от тифната епидемия в лагера Берген-Белзен, който само един месец по-късно е освободен от английските войски.

Това лято отново прочетох Дневника на Ане Франк „Задната къща”, сега публикуван в пълния си вариант от изд. „Сиела” през 2018 г. Към този прочит ме подтикна статията на проф. Амелия Личева в бр. 7 на сп. „Култура”. Там тя казва: „…В годината на своеобразния юбилей на Ане (през февруари светът почете 75 години от смъртта ѝ) е хубаво да си припомним кое прави текста ѝ толкова важен. Разбира се, това е Холокостът, доколкото произведението добавя щрихи към еврейската участ… Едно дете, в чийто свят трябва да доминират безгрижието, вярата, което е редно да мисли, че по-скоро светът трябва да бъде уютен, разбира, че в него хората се делят на господари и жертви, че има един народ, превърнат в общо изкупителна жертва, и че дори когато се усещаш не по-различен от всички, може да си дамгосан като друг. Затова Дневникът на Ане Франк надскача конкретиката и се нарежда до онези произведения, като се започне от „Антигона” и „Медея”, които разказват историята на чужденеца, на бежанеца и които днес отекват със сила, която може да роди една нова чувствителност и да предпази света от ново варварство”.

Като милиони други Ане Франк не доживява свободата. От семейството оцелява единствено нейният баща, благодарение на когото поразителният ѝ дневник е публикуван. Малцина от малцината оцелели пишат спомени за злощастната лагерна съдба. След „Задната къща” прочетох и друга книга за Холокоста: „Потъналите и спасените“ – размисли на Примо Леви, един от малкото оцелели концлагеристи, писана много години след събитията, в които той се опитва да намери отговора на терзаещите въпроси как е могло тези нечовешки трагедии да се случат, тоест как е възможно хора да се отнасят така към други хора, тоест как добрите хора стават инструменти на злото. Подобно е заглавието на първата му книга: „Нима това е човек“. В последната част на последната си книга – „Потъналите и спасените“, разказва за писмата, които е получил след превода на „Нима това е човек“ на немски език. Преводът излиза през 1960 г., когато германците, преживели събитията, са още живи, травмиращите спомени са още живи, желанието за оправдание вече е отстъпило на заден план и се е появило съзнание за съучастие в злото, последвано от чувство за вина, и това прави всеобщия трагизъм личен.

Потънали и оцелели има както сред лагеристите, така и сред съвременниците извън лагерите. Някои от лагеристите потъват като изгубват човешките си качества, превръщат се в сътрудници на палачите, стават дори по-зли и жестоки от тях, надяват се по този начин да оцелеят, да се спасят и именно така потъват в бездната на злото, погълнати от него. Те не преминават през газовите камери и крематориумите. Голяма част от тях доживяват свободата: „Спасиха се най-лошите, тоест най-приспособимите – най-добрите умряха до един“. Авторът не ги съди, защото нравствените категории не винаги устояват в екстремните условия. Изобличават ги другите, макар и малцина, които за да спасят човешкото си достойнство, не се приспособяват. Те загиват. Но те са спасените. На такива хора дължат спасението си малцината, успели да се укрият „в манастири, килери, тавани, благодарение на обикновени хора: смели, състрадателни, но най-вече дотолкова съобразителни, че с години да пазят пълна тайна“. Тук сюжетите на двете книги се кръстосват.

Особено място Примо Леви отделя на въпросите, които често му задавали: „Защо не избягахте? Защо не вдигнахте бунт? Защо не се измъкнахте преди да ви хванат?“ Той смята тези въпроси за много наивни и глупави, но се спира подробно на тях. Описва в детайлни битови, организационни и психологически подробности живота в лагерите, отношенията между лагеристите, схемата, по която е изградена системата, за да обясни защо бягството и бунтът са били невъзможни. Отстрани всичко изглежда лесно, но в живота често няма изход. Може би филмите и книгите с хепиенд, може би фалшивата ни представа за себе си ни карат да мислим в героически клишета. Едно момче му дало съвет как е трябвало да постъпи и с цялата си сериозност добавило: „Ако пак ви се случи, постъпете както ви казах: ще видите, че ще се справите“. Вероятно изтерзаният автор е замълчал пред наивните препоръки, защото самоувереният човек с готовност дава съвети, но не чува отговори. Но на читателите си обяснява спокойно и търпеливо да не гледаме с обичайното лекомислие на неща, които не сме преживели, през които не сме минали: „макар и в умален мащаб, този епизод добре илюстрира съществуващия разлом – все по-широк от година на година – между нещата, каквито бяха там, и нещата, каквито са в днешното въображение, захранвано от приблизителните „факти“ от романи, филми и легенди“.

Разширяващият се разлом е застрашителен. Чрез Дневника на Ане Франк и спомените на Примо Леви преживяваме суровата историческа истина и я премисляме през нашия днешен свят. Автентичният разказ ни показва, че гладът в Аушвиц не е от порядъка на пропуснатия обяд. Авторите са различни, преживели са различни трагедии, описали са ги с различен език, но показват една картина, защото разказват за едни и същи хора „извън света – мъже и жени от въздух“.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияРеално и магично. Дечко Узунов и изкуството на книгата
Следваща статияВ лабиринта