0
907

Мъжът и жената алегорично

„Прекрасните дни в Аранхуес“

Ако се чудите за каква публика е предназначен новият филм на Вим Вендерс, явно имате проблем (с него). Ако не можете да отговорите на въпроса, може би режисьорът има проблем. В двата края на спектъра на филмопроизводството се нареждат заглавия, които могат да бъдат коментирани или анализирани, но не си заслужава да бъдат критикувани, т.е. оценявани. Едните са чисто забавление без претенция за изкуство, другите са твърде енигматични в артистичната си претенция. „Прекрасните дни в Аранхуес“ се числи към вторите. И тук няма да стане дума за неговите потенциални художествени качества, защото, когато не разбираш един филм, нямаш критерий за оценка (ех, ако повече кандидат-критици си даваха сметка за това!). Но пък е толкова изкушаващо да се разсъждава по въпроса какво всъщност е искал да ни (раз)каже Вендерс…

Да започнем с очевидните неща. Става дума за екранизация по пиеса на съвременния австрийския писател Петер Хандке, известен с жанровата неопределимост на творбите си и с художествен метод, който често пренебрегва фабулата и класическата драматургична структура, а същинското действие е пренесено в съзнанието на героите. Оттук и демонстративната театралност на „Прекрасните дни в Аранхуес“, която визуалната концепция на Вендерс всячески подчертава. От друга страна, за последните десетина години немският режисьор е снимал едва два игрални филма: чудесния „Снимки в Палермо“ (2008) и почти чудесния „Всичко ще бъде наред“ (2015). През останалото време експериментира с 3D технологията. Тя е включена и в реализацията на новия му проект (трети поред в това отношение след „Пина“ (2011) и „Всичко ще бъде наред“), макар че версията, която можете да гледате в България не е 3D. Дали това би променило възприятието на зрителя в този конкретен случай?

„Прекрасните дни в Аранхуес“

„Прекрасните дни в Аранхуес“ е от филмите, чиито сюжети трудно се формулират, не на последно място защото сюжети няма – поне в класическия смисъл на думата. Всичко е в сферата на „може би“. Мъж и жена, които може би имат някаква връзка, седят на терасата на лятна вила и си говорят, говорят, говорят. В този хубав летен ден са се събрали да съпоставят  гледните си точки за живота, емоциите и междуполовите различия. Може би. Женската перспектива и мъжкото възприятие се разгръщат в диалог, който един автор измисля в момента във вътрешността на вилата или може би двамата персонажи му разказват това, което той в същия миг регистрира с пишещата си машина. Усещането за абсурд е породено от факта, че мъжът и жената около масата често не се слушат или може би става дума за някаква алегория за райската градина – нещо като класическа сцена от Библията, застинала извън времето. Писателят е меланхоличен или може би изгубен в собствения си свят. Финалът бележи края на безпределния диалог или може би края на света…

Ако сте имали неблагоразумието да прочетете коментари на западни кинокритици, преди да гледате филма, можете да прекарате цялото му времетраене в напразното търсене на „издайнически следи“, че става дума за някакъв настъпил или предстоящ апокалипсис и че  неспирният разговор сред лежерността на притихналата природа е някакъв финален апотеоз на човешкото съществуване. Не е много сигурно обаче, че подобна идея реално присъства във филма – всичко е въпрос на интерпретация.

Малко са нещата, които могат да бъдат недвусмислено заявени, що се отнася до „Прекрасните дни в Аранхуес“, и те са доволно отвлечени, като констатацията, че присъстваме на диалог между образа и словото, между означаемото и означаващото, или че филмът постоянно прескача от философските съзерцания към прозата на живота.

Жената използва неограничените възможности на езика, за да предаде емоции, почти лишени от материално случване. Мъжът, от своя страна, споделя съвсем конкретни сетивни преживявания, свързани с природата и нейните обитатели. Ако се съсредоточите върху съдържанието на разговора им, периодично ще откривате, че диалогът преминава в неосъзнат монолог, както и факта, че двамата сякаш говорят на различни езици (макар фонетично да се изразяват на френски).

„Прекрасните дни в Аранхуес“

На бюрото на автора, до пишещата машина, са поставени дървена масичка с два стола, наподобяващи тези на терасата, и това го превръща в кукловода, който наблюдава сцената и я режисира отстрани. Ябълката, която стои на масата между говорещите (допълнителен намек за Райската градина), се „появява“ на масичката върху бюрото и писателят я изяжда. По-късно той внезапно напуска кабинета си, но разговорът на терасата не замира и персонажите очевидно са оставени на собствената си „съдба“. А пълното смесване на реалностите настъпва, когато Ник Кейв се появява във вилата, изпълнявайки собственоръчно на пианото God is in the House. После Бог изглежда напуска къщата…

Дали ще следите съвестно диалога на терасата, или просто ще го приемете като елемент от заобикалящата среда, в която преобладаващата неподвижност създава вероятно целенасочена дистанция – както между персонажите, така и спрямо зрителя – енигматичността на (не)случващото се на екрана е предизвикателство, което голяма част от публиката няма да приеме. В този смисъл „Прекрасните дни в Аранхуес“ се очертава като частно парти за Вим Вендерс и малцина п(р)осветени.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Предишна статияТам, където едни отиват в отпуск, а други – на смърт
Следваща статияКод „Ямайка“