0
1385

Мълчаливият воин

От силни на деня не съм закрилян,
но като слабите не моля хляб.
Аз нямам слабостта да бъда силен,
ни силата на истинския слаб.

Марко Ганчев

От т.нар. Априлско поколение* поети двамина – Първан Стефанов и Марко Ганчев – са ме привличали по по-различен начин от останалите. Поради ерудицията си, значимостта на създаденото и подминаването им от критиката. А те са не по-малко стойностни, особено съпоставени с постоянно изтъкваните, поради различни основания, съпоколенци. Даже са и повече. Смятам, че освен верността им към литературната традиция, другата причина е и скромността им. Не са напирали да изпъкнат, деликатни са и съзерцателни. Бяха и останаха мълчаливци. Никой от нашите литературоведи, особено сред скупчените иждивенци в Института по литература, които освен научни конференции от време навреме правят и по някоя анкета, не се сети да ги поразпита. Първан си отиде. Бог дари Марко с дълголетие и той дори смогна да си направи самоанкета – мемоарната му книга ,,В търсене на изгубеното племе“, изд. Хермес, 2012, която мина и замина, сякаш не е била. Като по-напреднал от ограничените и недосетливи изследователи, за да ги облекчи, той е сложил подзаглавие ,,Вместо мемоари, вместо литературна анкета, вместо живот и  дори вместо завещание“.

Книга, написана с фини горчивина и скептицизъм, непреднамерен народопсхологически портрет и автопортрет, социално-политическа и мъдра, за да не кажа философска изповед. Тя е прозаичният двойник на поезията му – недооценена лирика, за сметка на изтъкваната –  тя е и по-лесно за възприемане – лирикосатира. (Подобна е и съдбата на лѝриката на Радой Ралин).

В недоиздадените му дневници (притежавам ги благодарение на съставителката Марияна Фъркова) Борис Делчев е фиксирал разговор, в който Николай Кънчев с присъщата му категоричност твърди, че Марко Ганчев още не знае как да подрежда думите. Няма как последният да е научил  последен казаното, но преди време, като стана дума за Кънчев, той рече: Че кой му е пречил. Никой не му е пречил…

Каза го така убедено, че останах безмълвен.

Дали това е ехо от съперничество, дори вражда, още от младини, не знам, но в думите им са стаени не само предполагаеми взаимоотношения, но и различията им в разбирането им за поезия.

Ще илюстрирам изложеното, с откъс от непубликувания дневник на Борис Делчев, който свидетелства за атмосферата и търсенията на поетите ни в ония години:

Четвъртък, 20. III. 1969

По настояване на Ал. Геров в 8 часа му се обадих, за да проверя дали у тях е отишъл Радой Ралин – исках да го видя. Оказа се, че бил там и аз тръгнах с надеждата за приятелски разговор. Но се излъгах: и тук Радой беше с „антураж“ – Дучо Мундров, Димитър Стойчев, Николай Кънчев и др., без да поменавам домакините и дамските гарнитури. И разговорът се запече. По-късно обаче част от домакините се оттеглиха (Тачеви), неочаквано заговорихме за литература и стигнахме до спор.

Не помня как Николай спомена за книгата на Марко Ганчев („Бягащо дърво“) и, разбира се, я отрече: „Той не знае да постави една дума до друга. Всичко у него е в първата сигнална система“. Александър и Радой енергично се възпротивиха. Намесих се и аз.: „Наистина, Марко е старомоден в средствата, не винаги има втори план на мисълта, но неговата стихосбирка слага пръст на раната. Аз не виждам коя друга през последната година е по-добра от нея“. Николай възрази, че това е литература, а не поезия – че е на друг духовен план и няма нищо общо с изкуството. „Литературата и изкуството, колкото и различни да са понякога, имат това общо, че са оправдани само като хуманитарна проява“ – добавих аз. И тук се започна голям спор, така че Тамара трябваше да призовава към тишина. Николай говореше за изкуството като проява вън от всякаква социална обусловеност. „Това е друг вид догматизъм – намеси се Радой. – Там елементарният Иван Бурин, тука – абстракция“. Накрая вече Николай с недомлъвки твърдеше, че за него поезията е рефлектиране без адресат. И понеже се мъчех да го оборя, като казвах, че щом не е насочена към човека, не виждам защо трябва да се публикува, Геров на два пъти се обърна към мене: „Защо спориш, не виждаш ли, че той е окултист!“. После, като се залови за думата „рефлектиране“, отведнъж свърна в друга посока: „Това е интересно, да, много интересно – рефлектираш. В бъдеще и аз така ще пиша – ще рефлектирам“. При тези думи той стана, седна зад масата да напише нещо, и като се върна след минута, прочете на всеослушание следното свое „стихотворение“, родено от този нов начин на писане:

Аз бях дърво.
В ръцете си се взех
и си направих
един пепелник
от борова кора.
И цялата гора
се възхищаваше.
И аз не можех да разбера.

Така разговорът се измести в сферата на алогичното, обезсмисли се и аз млъкнах. Минута-две след това ние с Радой и Мундров си тръгнахме“.

Припомняйки си как критиката е посрещнала първата му стихосбирка „Семената зреят“ (1957), и по-специално статията на Борис Делчев, видял в „благоразумието“ на поета опасност за развитието му (под „благоразумие“ Делчев е имал предвид, че изразните средства на автора са почти традиционни, а на останалите – Л. Левчев, Вл. Башев и П. Караангов – по-провокативни), Марко Ганчев пита: ,,Защо критиците толкова очакват от новите автори нови, радикални стилистични похвати? Дават ли си сметка, че така ги подтикват към фокусничество, подражателство и литературна козметика. Дори Борис Делчев, френският възпитаник, дето знае едва ли не от рождение, че стилът, това е човекът, не е устоял на детската болест на всяка литературна генерация да призовава към стилистични бунтове, които в повечето случаи се оказват безсмислени дребни хулигански прояви“ – стр. 148.

На въпроса ,,защо пиша почти в традиционен стих – с рими, ритъм, че дори и със смисъл?“, Ганчев отговаря: ,,Признавам съвсем чистосърдечно, че го правя от мързел. Къде ще седна да му чистя римите, да му прозаизирам ритъма, да му разфокусирам смисъла“ – стр. 45.

Николай Кънчев съзнателно се стреми към модерни форми на стиха и модерна метафорична синтетичност, към извънвременен адресат.

Като стил и поетика Марко Ганчев минава за старомоден, като проблематика слага ръка на пулса на ставащото, но с времето Кънчев започна да паразитира на гърба на откритията си – игра с идиомите и с думите, стана по своему разточителен, банализира стила си, а предполагащият, поради римите, бъбривост и описателност класически стих довежда Ганчев до пределна смислова синкретичност и словесна лаконичност. Какво да се прави: и при писането е като при дърводелството: отхвърляш ли много работа, отхвърляш и много талаш. Даже някои затъват в собствения си: произвеждат стихове, образи, изрази сами за себе си, впечатляващи дори, но нямащи нищо общо не само с цялото, но и с онзи, за когото се отнасят и наистина звучат безадресно, поради своята самоцелност – доста от по-късните творби на Кънчев.

Явно, че ,,спорът“ не е приключил и до днес. След ,,Присъствие“ (1965) Кънчев се отказва от класическия стих, минава към белия. Но то и какво му е бялото: ритмизирани безримни стихове, главно в ямб, вероятно за да могат по-лесно да бъдат превеждани в чужбина. Ганчев от време на време прескача в двора на ,,Кънчевата прозодия“, но си остава при първоначалния избор. В мемоарите си той засяга и някои от тънкостите на занаята, – за да не употребя по-високопарното поетическото изкуство:

ОТНОСНО РИМАТА

Туй пак ли трябва да се казва:
и с рима може и без рима,
въпросът е да се не забелязва
дали я няма, или има.

Смятам тъкмо за такова стихотворение на Марко Ганчев ,,Неделно щастие“, дало и заглавие на една от стихосбирките му – 1971 г.

Стихотворението започва с извечния спор за изначалието – Словото или Делото, над който си е блъскал главата и Гьоте във ,,Фауст“. Нашият поет само го маркира, почти мимоходом, но така неволно те препраща към исконият му корен. В това маркиране сякаш се съдържа и смисъла на стихотворението ,,Постскриптум“ на Николай Кънчев, което илюстрира обща посока на мислене у двамата; там където Кънчев завършва:

На края на света,
където свършват думите,
е Словото!,

Ганчев започва:

Ни слово. Ни дело. Неделя.

Запомняш го мигновено – и просто, и ясно, и размислящо!

Библейските ,,В началото бе Словото“ и ,,По делата им ще ги познаете“ присъстват неказани в разглобяването на двете думи, в намека за генезиса им, продължил и във втория стих:

Ни чинопочит. Почивка.

Неделя, произлизаща  от неработене: ничего не делать; денят, когато Господ си е починал след шестдневния труд, делал; и затова тези дни са делници. Почивка: от почит, почитам; значи нищо не правя, за да съм отдаден само на отдиха. (В 70-те години строителите на социализма работехме и в събота).

За да маркира контрастът – новобитието на свободния ден Седми на седмицата с два насъщни атрибута, даващи ни сили за делника, сега заменени с природни:

От букова шума постеля,
от витошки вятър завивка.

Постелята и завивката в градския дом, в които протича по-голямата част от живота, сякаш мигновено стават нещо временно, отместени и омаловажени от природното ложе, което се възцарява като непоклатима величина, Постеля и завивка, поднесени с лек фолклорно стилизиращ намек.

Следва дълбок сондаж на тогавашния, на сегашния и на всеки градски, а вече и къде ли не, социален живот:

Шест дена човекът се бори,
понякога волно-неволно,
да бъде над всички отгоре
или пък не много отдолу.

Но поетът не спира до тук – отскача от социума, за да се върне отново при универсума, подметнат като ли че с лека ръка в първите два стиха, смислово завършен в последното четиристишие:

А тука щастлив е, додето
за малко усеща душата
над себе си само небето,
под себе си само земята.

Вечното разпятие на човека между двата антипода небесно и земно, равнозначна на слово и дело, на работен делник и блаженствен празник.

Кръгът се затваря: краят потвърждава – и утвърждава – началото.  И на стихотворението, и на темата. Римите са толкова небрежни и дори банални, употребявани хиляди пъти, че не ги забелязваш, защото властва смисълът. Всичко в него е толкова проникновено вярно и изчерпателно, че просто всяко тълкувателно обяснение ще развали завършената му мисловна прелест и изразната му словесна оптималност. Простотата, яснотата и дълбочината на това стихотворение са съкрушителни и не бих ги определил по друг начин освен класически. Повече и по-добре по темата, – а в ония години има безброй стихотворения озаглавени ,,Неделя“ – не може да бъде постигнато и поради това за мен стихотворението е шедьовър.

Както и много от стихотворенията на Кънчев, от които ще цитирам ,,Просто“:

Чрез падащите тази нощ звезди
небето вече се отърсва от кошмари.

И след това, останало без тях,
дори не става нужда да се вижда.

Изгубвам очертания и аз,
и не стоят през мене никакви въпроси.

Пред никого земята се върти,
като опашката на куче пред стопанин!

Винаги съм смятал, че т.нар. класически стих е много по-труден от белия и свободния. В ,,Неделно щастие“ няма нито една излишна или смислово неоправдана дума, докато в ,,Просто“ има: вече, която е не само паразитна, но съществува в стиха, за да запълни ритъма. В необявеното състезание по краткост без излишества губи подреждачът на думите.

Рефлектиращият Кънчев бяга от делника и преследва универсалният закон, който подчинява реалиите и те му служат за аргумент; обратно – Ганчев изцяло е в делничните реалии и от тях извлича универсално божественото. Би трябвало единият да е адмириран от тогавашното статукво, а другият – отхвърлян. Но е станало третото – отхвърлени са и двамата. Кънчев неслучайно не е приеман от охраняващата критика,  той ѝ е подозрителен дори само като изказ. А има още толкова ,,грехове“: абстрактност, безадресност, енигматичност, херметичност… (пропускам Геровото окултист).

Ганчев става опасен тъкмо с това, което се култивира като качество: точната си адресираност, стъпка в стъпка с живота и проблемите му, оголваща до кост конкретност, зад която прозира общия закон. Казано условно: единият върви към сложността чрез простотата, другият – към простотата чрез сложността.

И двете стихотворения визират изконния копнеж на човека да се върне в изначалието чрез божествено природното, освободен от бремето на социума и познанието, на всичко, което определяме като цивилизация.

Не само в изкуството, и в живота с времето крайностите си разменят местата и се превръщат в своята противоположност. (За пресичането на успоредните прави в безкрайността ще премълчим). Съществува схващане, или легенда, че за да нарисува Исус, Леонардо дълго търсил модела, който най-накрая намира – чист и одухотворен младеж.

След време, когато пак така дълго търси прототип за Юда и най-после го среща, се оказва същия човек, но вече станал закоравял престъпник.

Преследващият афористично-метафорична изразност Кънчев с годините стига и до струпване на стихоафоризми, които не кореспондират помежду си и енигматично се самозатварят.

Без да преследва подобна цел, Марко Ганчев, верен на ясните до прозрачност изказ и мисъл, неволно  постига метафорични сентенции, които изразяват, макар и  частица, от същностите на земния и небесен свят.

Два различни поетически подхода, довели до един и същ резултат.

________________

* В мемоарите си М. Ганчев прави следното пояснение: ,,политическата пропаганда пък, още по-непретенциозна във вкусовете си, обяви нашето литературно прасило за ,,априлско поколение“ – стр. 117.

ПОСЛЕПИС

Имах кратко двоумение за заглавието. Дали да не е Тихият?! Но определението вече се самокомпроментира от прекалена еднозначна и дори недобросъвестна употреба, що се отнася до тенденцията в поезията ни, която иска да формулира. Първородител му е догматичният критик Пенчо Данчев в опита му да се обнови. В неговата листа влизаха Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Калин Донков и др., а по-късно семантиката му дотолкова се разшири, че включи даже и поетите от моето поколение. Младия професор, майстор в организиране на научни конференции, поредени абмициозно-методичен модератор в съчиняване поредната литературна Менделеева таблица, вече демократична, канонизира като неин родоначалник Иван Цанев. (Безспорни са заслугите му в лансиране на поетите от 70-те години, близки по търсения до неговите, а и на неколцина по-млади след тях, то това не основание за основаване на школа). Направих опит да участвам в конференцията по въпроса, която се проведе във Велико Търновския университет, но бях деликатно отстранен от един от ортаците му, тамошен, също професор. Случката потвърди заключението ми от дългогодишни наблюдения: литературното признание, слава и награди най-често се дължат на взаимните реверанси. (Отстранителят ми по-късно бе възнаграден действително). Исках да противостоя и защитя тезата, че ,,тихата поезия“ е по-отранно явление, ,,основали“ са я и Първан Стефанов, и Никола Инджов, и М. Ганчев, и Андрей Германов, и П. Караангов. А какво да кажем за Петър Алипиев, който цял живот писа и издава само една ,,тиха“ книга – ,,Лирика“?! А от още по-преди – Найден Вълчев например. Щях да се аргументирам с финала на едно от стихотворенията на Инджов от 60-те години: Това е също революция / – не с меч, със гълъб във ръце“. Или с: ,,мои тихи стихотворения – къщички от пластелин“ на Караангов. Чак после, в 70-те, Иван Цанев ще напише:,, Ръката дето пушка е държала вчера / привиква да държи перо, тесла и плуг“. Но излезе, че явлението е с много по-дълбоки социалистическо-реалистични корени и двата стиха на Цанев са реминисценция/римейк на други два. Не допусках, че мисловните клишета на соцепохата са така прилепчиви, че да създават дълготрайни щампи. И същевременно – продуктивни. Потвърждава го достоверното свидетелстване на самия Марко Ганчев за ,,нееднострунното“ му поколение (негово определение) от посочените мемоари: ,,Както ония навремето там, в Русия, бяха произлезли от шинела на Гогол, така българските бригадирски поети от първите години на народната власт бяха загърнати в ,,Шинела“ на Иван Радоев, където ,,един войник от втора смяна / наместо пушка лоста бе поел“.

Така че няма да се наситя да гледам литературния сеир.

Пък и на Марко Ганчев му отива определението: той е образец на  мълчаливец, а което не казва е в искрящите му от умност и тъжна горчивина очи, в чието дъно утаено блести насмешливост, опрощение и все пак – оптимизъм.   

Да се разровя в проблема, причината бе, че поетът ми довери издаването и на друга негова стихосбирка – ,,Житна топлина“. Тя е втората по реда на появата си книга от замислената поредица ИЗБРАНИ СТИХОВЕ

В ДЕСЕТ СВИТЪКА

На 13 февруари тази година поетът навърши 90 години, факт не само отраден, но и твърде рядък по продължителност на живота при поетите. Особено българските. След Багряна и Найден Вълчев, Марко Ганчев е третият достигнал тази почетна възраст.

След като написах текста му го изпратих. Смятам, че отговорът му допълва смисъла на статията и го предлагам:

25.03.2022 16:29

Поздрави от тихия воин. Веднага се асоциира с незнайния воин. Оттам пък с безследно изчезналите във  войната между таланта и посредствеността.

Сега сериозно. Не съм подозирал, че някога ще се кръстосаме с Николай Кънчев като две успоредни прави някъде в пространството, но явно такъв е законът на безкрайността.

Хубаво, че имаш енергия за участие в литературното мислене. Талантливи поети ще се явяват винаги, но прекъснатото ни литературно мислене най-трудно ще се възстанови, ако някога се стигне до такива работи. Аз предпочитам да си остана жалък практик, но с цялата му страхопочит към науката. И дядо Вазов я е имал, като е казвал на своите мастити тълкователи: „Право да ви кажа, господа, не съм си ги и помислювал тия работи, дето сте ги писали за мене“. Няма и капка съмнение обаче, че той признава интелектуалното им превъзходство. В съвременните ни литературоведски нрави, за жалост, става обратното: тълкователят от майсторските конференции постоянно ни внушава интелектуалното си превъзходство, дори когато снизходително ни потупва по рамото с някоя похвала. Бедата им е, че те не преживяват своите тълкования както ти твоето с цялото си същество, а подражават на методиките и на доктрините на модни в момента идоли в световния литературен салон.

Помагай им, защото го няма Радой, който да им казва кое има стойност в текущата литература, колкото и да беше екстравагантен той в оценките си пък за останалия текущ живот. Е, дано и двата продължат да мъждукат…

Тихият воин на растящия доматен разсад!

На въпроса ми:,, А дали имаш против евентуално към финала на текста да добавя и писмото ти? Ако смяташ, че е уместно.“, той отговори: ,, Разбира се, че кореспонденцията ни не е тайна, колкото и да е импровизирана, и може да се цитира. В тия работи по-жалкото е, когато писмата са се писали именно за да бъдат публикувани, с  което нашего брата често се е излагал през вековете.“

За разлика от други мои колеги, които ми се разсърдиха, че съм публикувал писмата им, без да ги питам.

Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.