Начало Идеи Престъпленията на комунизма
Идеи

Престъпленията на комунизма

3701

„Хората губеха доверие един в друг, в държавата, губеха усета си за свобода, защото тя им беше отказана. Травмите бяха безбройни и се отразиха върху психическото здраве на целия народ.“ Людмила Миндова разговаря с д-р Любомир Канов.

Господин Канов, вие сте сред съвременниците ни, които имат не просто будна гражданска съвест, но и богат личен опит от тоталитарното време на обществото преди 1989 г. Струва ми се, че особено при сегашната война на Путин срещу Украйна имаме дълг да говорим повече за онези години, понеже посредствеността и липсата на информираност създават чудовища. Като че ли психическият климат на обществото ни е заразен. Знаем за психиатричния терор в СССР, който Путин се опитва да възобнови. Кажете ни за българския опит в това отношение. Съизмерим ли е?

Вижте, аз съм бил в политически затвор за инакомислие. Там бяха и много други хора, които бих определил като „свръхнормални” поради техния интегритет, морални ценности и съпротива срещу лъжата, наречена комунизъм. В България практически нямаше политическа психиатрия тип „Снежневски” от съветската школа. Бих ви съдействал с това, което знам за моята професия, която практикувах общо 45 години – от тях 32 в Америка и 13 в България. В България Тодор Живков премахваше реално болните от улиците преди комунистическите празници и ги изпращаше при нас, за да не му загрозяват манифестациите. Аз знам за малко случаи, когато нормален човек е бил хоспитализиран поради политически убеждения. Всъщност един или два от тези случаи, които помня, бяха странни. Например една жена, опитала се да избяга, ми беше докарана от ДС за експертиза на нормалността ѝ малко преди да ме арестуват. Предполагам, че са очаквали да издам фалшиво мнение, че не е нормална, за да я предпазя от затвора. Но аз нямаше как да напиша такова мнение. Тогава не знаех, че ме следят и се готвят да ме арестуват. Както и да е. Вероятно няма да изчерпим темата тук, но накратко казано, благодарение на нашите тогавашни професори мисля, че фактически не е имало психиатрична форма на репресия. Имаше и още има жалко състояние на психиатричната помощ в България, което е факт и до днес.

Какво е мнението ви на специалист в областта на психиатрията, по какъв начин комунистическата власт е осъществявала насилие над личностите на „бившите хора“ и как са се променили нещата след 1989 г.?

Може би трябва да започна по-отдалеч. С установяването на комунистическата диктатура в България с помощта на съветските танкове, на Червената армия, чиито монументи се издигат навсякъде, в онзи период след опустошителна война налагането на комунизма е сравнително по-лесно. Разрушенията, бомбардировките, беднотията – всичко това като че ли прави хората по-податливи да приемат трудности, лишения, купонни системи и да ги оправдават, разбира се, с войната. Комунистическата власт намира оправдание във всеобщите трудности след войната и така лишаването на хората от собствеността им и държавното разпределяне на благата става по-лесно. Така се създават кооперациите, така се отнема имуществото и въобще частната собственост. Така постепенно хората в България, а и изобщо в завладените от Съветския съюз страни, постепенно бяха приучени да бъдат не собственици, а поданици, собственост на държавата. Тоест тяхното първо обезчовечаване настъпи по този начин. Говоря за това от собствен опит, защото помня доста отчетливо от дете събитията, как се извърши трансформацията – от хора с достойнство, с хубави дрехи, с бомбета, меки шапки, маниери и изискано поведение в една сива маса, която постепенно беше изтръгната от своя предишен начин на живот, захвърлена в чудовищни фабрики, впоследствие самото село беше разгромено, унищожено, а хората, обезземлени, бяха натикани в различни бараки да строят новата социалистическа индустрия, с което на пръв поглед се създаваше впечатление за индустриализация на страната, но в действителност беше причинено замърсяване и унищожаване на природата, на земята, на реките, въздуха и всичко, включително манталитета на българина и неговото отношение към труда.

А смятате ли, че унищожаването на частната собственост и детронирането на труда като висша ценност е създало условия за ерозия на българския манталитет?

Това е само един косвен елемент от травмите, които бяха нанесени върху българското общество. Цялостно беше нарушена йерархията между хората, естествените им места в обществото бяха разменени. Това, което би трябвало да бъде отдолу, всъщност стана господстваща класа. Хората бяха прокудени от своето естествено местообитание – психически, но и стопански, икономически, поради което започнаха да враждуват помежду си, макар че привидно всички бяхме братя. Всеки, който е бил натикан да живее в осеметажни сгради с по единайсет входа, знае какво представлява животът в тези общежития. Той твърде много наподобява живота в комуналките на Съветския съюз – постоянни крамоли, асансьорът е запален, боклукът се хвърля от прозореца и хората, тихо псувайки своя собствен живот, се тътреха в десетилетия на безправие, което, разбира се, имаше отражение върху тяхната психика. Хората губеха доверие един в друг, в държавата, губеха усета си за свобода, защото тя им беше отказана. Бяха лишени от правото да пътуват, да избират сами жителството си, имаше специални регистрации, и прочее, и прочее. Искам да кажа, че травмите бяха безбройни и те се отразиха върху психическото здраве на целия народ, като най-потърпевши бяха тези, които не подкрепяха режима, набедените за бивши хора, за капиталисти, фашисти, нацисти, контрареволюционери и какви ли още не епитети, и фактически немалка част от тях бяха обречени на екстерминация и превъзпитание в лагерите и затворите. Тоест ако е имало психическо насилие, то е насилие върху цял народ. Може да се каже, че в случая учениците отиват още по-далеч от своите учители, защото унищожават цели класи, цели народи… Всеки, който е чел „Архипелаг ГУЛаг“ и подобни книги, знае за какво става дума. У нас процесът е същият, макар и в по-малък мащаб, но основната идея бе да се създаде нов социалистически човек. Това е някакъв хомункулус, своеобразен хибрид, новочовек, еднотипен, гайка в машината, абсолютно всекидневно облъчван с пропаганда. Така че ето в този смисъл се въздейства върху психическото здраве и социалната реалност, което комунизмът успява да прави толкова години.

Докато ви слушам, си мисля, че онези, които са расли и живели в семейства на „бивши хора“, няма как да не се подпишат под това, което казвате. Въпросът е, че като гледаме изборните резултати, както и новите прояви на идеологически промито съзнание, не можем да не осъзнаем, че очевидно е имало и много семейства, за които комунизмът въобще не е бил нещо лошо, даже напротив. Как да обясним при това положение на сегашните млади, че комунизмът всъщност беше и продължава да е проблем – заради тежките рецидиви, които носи?

Целият проблем, изглежда, е в това, че с разпадането на Съветския съюз марксизмът не беше убит, така да се каже. По времето на Горбачов и през 90-те си мислехме, че с комунизма и марксизма е свършено. Оказа се обаче, че не е така, че марксизмът е като някаква хидра, имаше повече от една глава, една източна и поне една западна, всъщност няколко западни, в различни форми, но с една основна идеология. Можем да наречем западната форма неомарксизъм. Подходящо би било да използваме термин като троцкизъм, т.е. една форма на универсален глобалистки социализъм, който се изповядва на Запад от глобалисти, които отново искат да трансформират човека, вече в планетарен мащаб. Те създават нови идеологеми, впрочем при тях има и доста парадокси, защото сред тях има милиардери, а какво друго освен парадокс е социалистът милиардер? Това са хора, които искат да поправят света, да го направят според тяхното разбиране и след като по източния начин не успяха, сега ще опитат по друг начин. И това е един вид неотроцкизъм, но който се интересува от генезиса на тези неща, те идват още от 20-те, 30-те години на миналия век. Маркузе, Адорно и други от Франкфуртската школа продължиха да копаят в тази посока и да индоктринират постепенно елитните университети, елитните умове, литературата, драматургията, киното, Холивуд… Сред тях са и хората, загрижени за климата, зелените, така наречените инвайръменталисти, но тези хора не знаят и може би въобще не подозират, че Адолф Хитлер беше най-зеленият човек. Той беше най-големият радетел за защита на климата, на природата, на животните и прочее. Има едно активно разклонение на социализма от западен тип, което започна да придобива все по-гротескни форми. И това разклонение под изискването за политическа коректност започна да се намесва в половете, в семейството, да нагазва с налъми в Църквата, да богохулства, осмива… Това нещо се смята за либерално и прогресивно, макар че то всъщност е толкова ретроградно, колкото и марксизмът, а и не по-малко вредно, защото има предимството да запленява лесно младите умове. Под маската на справедливост, равенство и други подобни лъжи те крадат християнски идеи, без обаче да изповядват християнството, и се опитват да насаждат вина у онези, които им се съпротивляват, като ги набеждават за лоши, аморални, десни и, разбира се, вечните обвинения в нацизъм, фашизъм, с което те печелят идеологическата битка за морално превъзходство. Това те правят от много време, и то доста успешно, а младите хора не само на Запад, но и у нас се оказват съблазнени, казват си: „А, то през социализма било много гот, а сега при капитализма много трудно, има конкуренция, има труд, може да си изгубиш работата, ако си негодник и така нататък… Тогава е било сигурно, всичко е било дадено от държавата… бунгало през лятото, ваканция… на стола първо, второ, трето… осигурена работа и т.н.“. Тоест тази идеология най-лесно успява да се промъкне там, където има най-малко съпротива, където няма отпор. Казвам, че едно от най-тежките престъпления, които извършиха основно западните интелектуалци, е, че десетилетия наред те се занимаваха единствено с Холокоста, но никога с престъпленията на комунизма. А защо? Вярно, те бяха временно засрамени, постихнаха малко, след като се оповестиха тези престъпления, но както Владимир Буковски добре ги определи, те продължиха напълно безсрамно със своята политическа коректност. Да не разобличиш комунизма и да оставиш човечеството в невежество относно това колко престъпна е тази идеология и какви щети е нанесла – в това има чудовищно безсрамие. За съжаление, сътрудничеството между Сталин и западните съюзници спомогна много за това. Сталин беше героизиран. Сталинград, Георги Димитров, всички тези неща… Така че в основата на много събития стои пропагандата на марксизма с неговите разновидности, което, за съжаление, владее умовете в най-важните институции като училищата, университетите, пресата, медиите, изкуствата…

Така е. Преди година-две съвсем случайно в „Български книжици“ попаднах на едно много добро издание, посветено на спасението на българските евреи, чийто предговор с радост установих, че е от вас. Но за това издание (става дума за книгата на Георги Боздуганов „Почти невъзможно. Царство България и еврейската емиграция през Втората световна война“) не се говори, то не е в центъра на медийния интерес. Не се говори достатъчно и за книгата „Доблест и наказание“ на Вили Лилков например, посветена на трагичната съдба на спасителите на българските евреи, в голямата си част избити от комунистите почти веднага след Девети.

Да, с Вили Лилков правим каквото можем, но аз първо съм в края на пътя си, второ не съм институция, а само един човек, който е работил като психиатър, бил е в затвора в Стара Загора заради политическите си убеждения…

Кажете нещо повече за това толкова важно човешко усилие да се действа срещу забравата. Мислите ли, че ако малко повече се работеше в тази посока, реалността щеше да има по-приветлив вид?

В неврологията има едно понятие, което се нарича ганглии. Ганглиите са, така да се каже, средище, което интегрира нервните импулси. В едно общество също има ганглии, средища, където ако застанат индоктринатори, хора, които искат да индоктринират едно общество, тогава, както казват учените, целият дискурс се променя. Представете си, че един-единствен, но критичен управител или директор на медийна група, който определя редакционната политика на цяла мрежа от издания, да речем CNN, New York Times и т.н., могъщ човек или някаква група от хора, борд или каквото и да е, но те споделят една идеология, която е глобалистка…

И либерална…

Либерална, да, никога не позволява да се говори за комунизма лошо, набляга се повече на това, че Втората световна война е била само срещу евреите, на тази тема се правят безбройни филми, всичко е документирано и описано, но никой няма да разкаже за страшната трагедия на Украйна, за Гладомора 1932–1933 г., никой няма да каже нищо за ужасните погроми през 1937 г. в Съветския съюз, в които, между другото, са загинали ужасно много еврейски комунистически лидери…

Ако пак се върнем към актуалните идеологически моди, можем да се запитаме дали младите хора не са по-възприемчиви към либералния жаргон, защото им звучи „яко“, докато християнството и консерватизмът им изглеждат демоде?

Това може би идва и от факта, че те откриват в либерализма християнски идеи, с тази разлика, че комунизмът е атеистична религия, кражба на християнски идеи, изпълнени безобразно…

Ще ви дам един пример – писателят Данило Киш. Унгарски евреин по баща и черногорец по майка, този голям писател е сред малцината в света, които пишат не само за геноцида срещу евреите, а и за комунистическия терор. На тази тема, на сравнението между терора срещу евреите и терора срещу християните е посветена книгата му „Гробница за Борис Давидович“. И заради тази книга Киш става жертва на югославската Държавна сигурност, което довежда до неговото изгнаничество оттам насетне. Тъй или иначе не само в Югославия, но и навсякъде по света за тази тема се говори под сурдинка. Но да се върнем на политическото ни настояще. Какво мислите, че може да се направи оттук насетне?

Трябва да си даваме ясно сметка, че в политическите действия с голям мащаб нещата не може да вървят като по часовник. Не е продуктивно да се работи към налагане на десен пуризъм, трябва да се работи с по-грубата идеологическа тесла, да се издяла един по-голям блок, нещо от типа на онова, което в Европа се нарича Европейска народна партия, което да се противопоставя на тези фанатични, побеснели, бих казал, леви хора, които атакуват обществото по няколко линии – първо, чисто в смисъла на икономика, енергетика, възобновяеми източници. Те обричат развитите икономики на голям проблем. Но не само това. Атакувана е всяка една област от европейската цивилизация. От гледна точка на религията обаче прави впечатление, че e атакувано основно християнството, докато отношението към мохамеданството е доста толерантно. Не че имам нещо против него, но това, което става, е демографско нашествие. Европа, Западна Европа в момента е под сянката на исляма.

Като че ли атеизмът е проблем на християнството, но не и на исляма…

Да, така е. Та да се върна на това, че този по-мащабен политически блок трябва да включи в себе си християнските, което ще рече основните човешки ценности, общи за нашата цивилизация. В този смисъл по-малките партии може би трябва да смирят своя идеологически пуризъм и гняв от това, че са принудени да съжителстват с хора, които не са толкова ясни в своята идеологическа основа. Но начело на такива партии трябва да стоят хора с много ясна мисъл, а не с някакви парообразни аглутинации в главата, очертани не съвсем ясно. Нужни са личности, които могат да мислят самостоятелно и логично, а не, ако използвам този термин, с когнитивен дисонанс. Това е напорът на некомпетентния да бъде компетентен, който беше толкова характерен за комунистите, така че този, който не става за нищо, да бъде най-отгоре.

Вие споменавате няколко пъти семейството, а то като че ли понася най-тежките удари от това, което се случва в момента.

Да, то е сериозна жертва. Тази глобална инфекция, наречена комунизъм, засегна особено силно развития свят. Където тази идеология се е настанила, започва безплодие, демографски упадък и униние. Но парадоксът е в това, че там, където живеят с по-един долар на ден, има повече щастие, отколкото има в развитите страни. С една глава лук и един хляб, но необременени от това, което успяха да направят мислителите в модерния свят, в бедността си тези хора се чувстват и вероятно са по-добре.

Като сме при тези кризисни точки, какво мислите, можем да очакваме в Украйна – тази толкова близка с нашата страна, с която делим обща уязвимост от съветските и постъветските апетити?

Ние сме страна членка на НАТО, така че те не могат да посегнат на нас по същия начин. Ако мога да си позволя да вляза в ролята на политолог, мисля, че най-добрият изход за руснаците е да хронифицират тази война и ако го направят успешно, ще е отвратително. Да замразят конфликта и той да продължава безкрайно десетилетия наред като в Палестина и Израел. Но при сегашната ситуация в света подобен вариант ми се струва малко вероятен. Мисля си, по-скоро се надявам, че войната ще приключи до края на годината с успех за Украйна. На това разчитам и на това възлагам надеждите си и за България, защото намирам, че тя зависи от този конфликт не само директно, но и индиректно, тъй като за нея това би имало и оздравителен ефект, който ще освободи България от цялата съветска, постсъветска, кагебистка, путинска агентура. Дълбоко се надявам на това.

Д-р Любомир Канов (р. 1944) работи дълги години като психиатър в Ню Йорк. Емигрира през 1984 г. след политически репресии и излежана присъда. Автор е на книгите „Човекът кукувица”, „Парейдолии”, „Ходисей”, „Между две хемисфери”, „Вселената според Гуидо”, „Стрела от тръстика”. Негови творби са превеждани на английски, немски, чешки.

Людмила Миндова е завършила славянска филология в Софийския университет, където защитава дисертация върху хърватския литературен барок. Автор е на монографията „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и на поетичните книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014), „Животът без музика“ (2016), „Дървото на спомена“ (2020), номинирана за наградите на „Перото“ и „Иван Николов“, „Чуден свят“ (2023). През 2017 г. е публикуван нейният „Роман за името“ – за времената на тоталитарния опит след Втората световна война и за възродителния процес. „Другата Итака“ е посветена на югославското литературно пространство и голяма част от есетата в нея са върху поетиката на авторите, които Людмила Миндова представя на българския читател и като преводач – Данило Киш, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун, Дубравка Угрешич. Доцент е в Института за балканистика с Център по тракология „Александър Фол“ (БАН) и хоноруван преподавател във Факултета по славянски филологии на Софийския университет.

Още от автора

No posts to display