0
4451

Мътният басейн

Лятна случка, но такава, че да ти се отще от лято. Единична и случайна, но от тези, дето се повтарят и в които нищо не е случайно. Банална и досадна случка като повечето, с които е обрасло ежедневието ни и от които не знаем как да се освободим.
След дългите дъждовни и студени дни, най-после се стопли и лятото наистина дойде. Дойде времето и за басейн, и тръгнах към един хотелски комплекс, в близост до малък град, недалеч от София, където от доста години ходя през летните жеги.
Комплексът е добре построен и поддържан, приветлив, чист, с хубави алеи с цветя, борове и брези, ненатрапчиво луксозен, не е в обичайната мутробарокова архитектура, изобщо човек чак започва да се удивлява – наистина ли все още съществуват и такива места? Особено привлекателен е там басейнът – голям, блестящ от чистота, от няколко огромни тръби непрекъснато тече вода, музиката не гърми и не е чалга, шезлонгите са дървени, и те също са поддържани чисти, както и чадърите, както и барът, както изобщо всичко в този комплекс. С тази представа и с това очакване тръгнах. Билетът е с доста висока цена, но тя не спира притока на посетители.
Поради непрестанните валежи това лято възникнала авария, станало наводнение, наложил се ремонт и така басейнът задълго остана затворен. Най-накрая го отвориха и то точно когато времето се стопли. Радостно се запътих към него още в първия негов работен ден. Направи ми впечатление, че на паркинга няма обичайното струпване на коли, но си помислих, че хората сигурно още не знаят, че е отворен, а аз съм нетърпелива и съм от първите посетители след ремонта. На касата си купих карта за няколко посещения, защото така цената на билета значително се намалява. И отидох до басейна. И какво се разкри пред невярващите ми очи – беше не басейн, а контейнер с мътна, кална, кафяво-сивкава вода. Разбира се, че в него нямаше никой. Върнах се на касата и попитах – защо не ме предупредихте, че басейнът е в такова състояние? Не, водата била чиста, отвърна момичето. Дойде и спасителят и с безочлив тон потвърди – водата е чиста, госпожо. Как ще е чиста, повторих изумена, как може да твърдите, че тази вода е чиста? А спасителят с атлетично телосложение и бронзов загар, с неизбежните черни очила и шапка с козирка изрече още по-безочливо – ние поемаме отговорността за качеството на водата, госпожо. Твърдим, че тя е чиста, госпожо. Останах без дъх. След малко попитах – как точно поемате отговорността? Ами това е след ремонт, отговори момичето. Искам да върна картата, която току-що купих и вие да ми върнете парите. Това не е в нашите правомощия, отвърна спасителят светкавично, още преди да съм завършила изречението. Тогава извикайте някой, които има тези правомощия – успях да запазя спокойствие, но със съзнанието, че ето, пак се оказвам в поредната идиотска ситуация, в която ужким нещо съвсем дребно, незначително, неподозирано ще ме извади от равновесие и ще ме вбеси. Извикаха друга жена, която ми върна парите безмълвно и някак гузно и аз безмълвно и някак с омерзение върнах картата и си отидох.
Така басейнът изгуби единствения си посетител. След мен ще дойде друг, ще дойдат други, тази картина и този диалог ще се повтарят всеки път. Вместо да изчистят басейна, спасителите ще убеждават посетителите, че водата е чиста, ще настояват, че вярно е не това, което виждат с очите си, а това, което те им казват. Защото били поемали отговорността! Ще поемат отговорност, но няма да почистят басейна. Как нелепо и абсурдно звучи тази бомбастична фраза, какво поемане на отговорност е да караш посетителите да се къпят в кална вода!
Мутренският дух се беше вселил и тук. Архитектурата и алеите още са предишните, но постепенно мутренският вкус ще превземе и тях. Ще загърми чалга, ще замирише на скара, ще се опуши, ще се разкаля, овехтелите шезлонги и чадъри няма да се подменят, собствениците ще уверяват, че всичко е наред и ще поемат отговорност, постепенно клиентите ще се сменят, онези, които идваха преди, ще търсят някъде ново уютно място, дано да е останало все някъде, а тук ще се настани обичайната безвкусица и мърлящина – картината, която превзема страната и диктува „вкусовете“, озвучава нощите до разсъмване, прегазва пешеходците, изсича горите, убива родилките. И поема отговорност, защото всъщност няма кой да ѝ потърси отговорност, защото единственият ни избор е да ни върнат парите, но не и скъсаните нерви, не и отровените дни, не и отнетият живот.
Изживях своята малка победа, че успях да си върна парите от картата. Но не ми беше никак радостно от това. Бях дошла да си дам парите и срещу това да получа пълноценна отмора. Те да са доволни, че са спечелили и аз да съм доволна, че съм отпочинала. И не само доволна, но и благодарна и радостна, както си тръгвах винаги преди хотелът да бъде завладян от вездесъщия дух. А може би трябваше да бъда доволна, че ми се размина сравнително леко, защото можеха и да не ми върнат парите, можеха и да ме наругаят, можеше да отнеса и някой ритник, особено както нямаше никакви свидетели. Леко ми се размина.
Но на клетото ни отечество не му се разминава. Мутренският манталитет пълзи като горски пожар – неовладяемо и неспасяемо. Мутрите бяха създадени и внедрени в началото на прехода от държавна сигурност, за да прикрият разграбването на държавата. Постепенно излязоха извън контрол и отдавна налагат своите закони и вкусове в архитектурата, музиката, културата, икономиката, политиката. Понеже обичат да поемат отговорност, поели са пълна отговорност за цялата държава.
Всъщност момичето на касата и спасителят може и да не са мутри. Това название просто отдавна е станало нарицателно за носителите на специфичен агресивен манталитет, напомпано самочувствие, незачитане на хората, несъобразяване със закона, пробивност чрез арогантност, примитивен вкус, поведение и жаргон, пристрастеност към оръжие и силови спортове, способност лесно да се организират със себеподобни и също толкова лесно да се стрелят едни други. Когато има благоприятна среда този манталитет заразява лесно, затова се наложи повсеместно. Явно имаме някаква особено предразположение към него. Никой никого не прави насила мутра. Явно да се движиш в техните среди е престижно и да се превърнеш в такъв е яко. Голяма част от носителите на този стил може и да не са мутри, но този стил се налага и завзема все по-голяма територия. Ето, водата и в този басейн се размъти.
Защо се стигна дотук? Съгласно „Бръснача на Окам“ най-простото обяснение е най-вярно. На всички е известна поговорката, че риба се лови в мътна вода. Всичката риба в България е изловена след като водата беше размътена от мутрите. Така постепенно всичката вода се размъти. Ето, в този басейн, в който до миналото лято водата беше кристално чиста, вече е размътена както навсякъде.
Към края на лятото ще отида пак до този басейн, за да видя дали са го изчистили от калта, дали е станал както преди. Силно се съмнявам, но толкова ми се иска да има надежда.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияПрага ’68
Следваща статияПражко лято