0
2060

Мѣстото или Сказание за Иракли

Публикуваме откъс от романа на Димитър Б. Димов (1951-2016) „Мѣстото или Сказание за Иракли“, преиздаден от „Жанет 45“, както и текст от Митко Новков за книгата. 

Книжище – така бях озаглавил един свой текст за романа на Димитър Б. Димов (1951-2016) „Мѣстото или Сказание за Иракли“. (Текстът излезе в „Литературен вестник“ през 2006 г., тук го поместваме с леки поправки от автора – б.р.). Книжище, защото това е не просто книга, това е чудовищна книга. Тук е необходимо пояснение – чудовище идва от чудо, сиреч е нещо тъй невероятно, тъй непостижимо, тъй завладяващо, че не можеш да откъснеш очи от него. Точно по същия начин не можеш да се откъснеш и от „Мѣстото или Сказание за Иракли“, и то не само заради поглъщащите те истории, но и заради езика, и заради писателския етос. Димитър Б. Димов не пише като другите, но не пише и като себе си – той пише като Литературата, като истинската Литература. Казвал ми е, че цял ден може да се бори с едничка страничка, за да не допусне нито едно неоправдано повторение, че цял ден може да я усъвършенства, преглежда, преправя, докато не започне тя да звучи звънко, мелодично; с небесната хармония, за която говорят питагорейците. Това е къртовски труд, но с ангелска награда, защото да – той ни остави завършена само тази своя книга, но пък каква книга – не книга, а КНИЖИЩЕ! Димитър Б. Димов (или Водния дух, както го знаем неговите приятели) не успя приживе да получи признанието, което заслужава за този свой могъщ роман, искрено се надявам това да стане факт поне след смъртта му. Необходимо (ни) е…

Митко Новков

Книжище

Има книги, които те връхлитат. След тях вече не си същият. Друг си, по-различен; може би не по-добър, но във всички случаи по-мъдър. Те не са и точно книги, те са книжища, сиреч чудовища – срещаш ги и повече не си ти, на себе си еднакъв; променяш се на 180 градуса. Тезей, след като убива Минотавъра, или Персей след битката с горгоната Медуза. Това са книги-чудеса и е истинско щастие, че още могат да ни се случат. Някога отдавна моят учител по литература ми завиждаше, че дотогава не бях чел „Братя Карамазови“. А аз недоумявах и се срамувах, че не съм го чел. Но после разбрах: четенето не е просто прелистване на страници в гонитба на последната, четенето е откритие; всеки читател е един Колумб, за жалост обаче не всяка книга е Америка. И когато се окаже, че си открил такава книга, възторгваш се и се възнасяш. Леко ти е и весело. Приповдигнато чак. Така се чувствах, когато открих като дете книгата, която ме направи читател – „Двадесет години по-късно“ на Александър Дюма-баща. Хубаво е, че знам кое книжище направи сина ми читател – „Властелинът на пръстените“ на Дж.Р.Р.Толкин. След нея той ще има и други открития, както и аз направих още много такива – слава Богу, литературата за всеки един е непреплуван океан, готов да поеме върху вълните си неговата „Санта Мария“, стига да му стиска да я пусне на вода. И да не се страхува и жали от чудовищата, които може би ще срещне, надничащи от дълбините.

Последното, срещнато от мен чудовище, последното ми книжище – МѣСТОТО или Сказание за Иракли“ на Димитър Б. Димов. Дължа извънредни благодарности на Бойко Ламбовски, който ми показа пътя към халата, която е тази книга. Не роман – романище: твърдя, че това е най-страхотната книга, излизала през последните години след 1989-а, или поне най-страхотната, която аз съм чел. И друго нещо: българските критици и въобще българските интелектуалци се оплакват, че не се е явил още, който да описва интелигентно, без лесни идеологически напластявания и преобръщания на знаци – от минус в плюс и обратно, времето, което едни наричат „социализъм“, други „тоталитаризъм“, трети „комунизъм“. Е, искам да ги успокоя, тоя роман се яви и носи заглавието МѣСТОТО или Сказание за Иракли“ , издателство „Стигмати“, годината на излизане е 2005. Тоест 16 лета след 10 ноември 1989 г. в българското литературно поле се роди книгата, която ни казва много, ако не и всичко за периода преди тази дата. И странно е, че тя почти не беше забелязана. Да не припомням, че беше пренебрегната на конкурса „Хеликон“ за сметка на едно по-известно име с хърбава проза. Както и да е, чудатостите на тукашните журирания не са от вчера, няма да свършат и утре, нито в други ден, така че: „Отмини и забрави!“, както ме посъветва Вера Мутафчиева. Слушам я и отминавам, за да стигна там, накъдето съм се запътил – при МѣСТОТО

Стилът на МѣСТОТО

Стилът – това е човекът, известно е отколе. Но стилът също е и езикът. Без оригинален език няма стил. Е, МѣСТОТО има свой стил, следователно има и оригинален език. Ето как звучи:
На четири години и половина, вече знаещ точния си адрес „Орльоф мос – пет“, имах първия си контакт с родната милиция, който, всъщност, никак не беше лош – свързан е с топъл хляб, пресен кашкавал, лимонада и тясно желязно легло, застлано с бодливо вълнено одеяло. То беше неприятно. Признавам.
Очаквах всичко друго, освен… с мигновено движение, което човешкото око само отчита, но не може да прати към мозъка, за да го осъзнаеш, ТЯ, (поетесата), атакува НЕГО (смока), вместо обратното. Не с камък. Не с ток. Просто – беше си права, с прибрани към тялото ръце. После – пак права, но с навита змия около китката. Онемях.
Все пак предвидливо съм заключил входната врата отвътре. // Лай. // Ключ в ключалката, която е заета от друг ключ. // Звънец. Лай и рев. // През шпионката – умален еректус. Зъл и злокобен. // Паника. „Не може да ме завари тук. Нашите ще ме очистят!“ // Лумкане с юмруци. После – с шутове. // Вратата не поддава. Псувни.
Спирам, защото иначе ще трябва да препиша цялата книга, а не съм Пиер Менар. Всъщност няма как и да бъда – този стил е неповторим. Раздвижен и богат речник, усет за ритъм, екшън и съспенс, увлекателност на разказа – МѣСТОТО те грабва първоначално с магията на своето слово и не те изпуска докрай. Особено характерна е конструкцията „сложно изречение с няколко думи ↔ просто изречение от една дума“. Така речта става експресивна, на подскоци сякаш се движи: все едно пресичаш планински поток, който се плиска под краката ти, а ти – тук се залюлееш, там едва-едва се закрепиш, докато накрая претичаш/прелетиш по камъните почти без да ги докосваш. Освежава те такава проза, разхладява и те въодушевява: МѣСТОТО е книга, която силно внимава за думите, съсредоточено ги реди, с любов конструира и монтира от тях разказ, после го инкрустира и шкури, за да се получи плътен, лъскав, съвършен. Едновременно ефимерен, но и здрав; лек като паяжина, но и удрящ като топуз. Кула от карти, от която я отнемеш една дума, я се е разпиляла; но и звънтящи чук и наковалня, чиито звуци стигат надалеко и оживяват (в) простора. В МѣСТОТО езикът играе, се играе, си играе; читателят играе заедно с него, заиграва се, разиграва се и си отиграва, без да усети как минава времето и въобще минава ли. Това МѣСТО е колкото реално съществуващо, толкова и езиково съществуващо – то е изградено от думи и именно думите му придават плътност и измерения. Те са неутолимата и неудържима стихия, от която романът израства, както Афродита израства от пяната на морските вълни; читателят е свидетел, но и участник в този генезис – МѣСТОТО е място/место на първични природни сили, от които човек хем се страхува, хем и владее. Едно магическо МѣСТО, в което всеки разиграва собствените си въжделения и нагласи; и затова то е изписано с ѣ – всеки да се почувства там в свои води, той да го съ/до-изгради – ако иска якаво, ако иска екаво; и затова е МѣСТОТО – да се посочи магията, да се укаже тя и демонстрира. Шрифтът като перформативен жест – не приумица на писането, а необходимост на писането. Още от там, от шрифта разбираме, че ще влезем в една истинска пещера на нимфите – вълшебно място, където сенките придобиват тяло, а телата придобиват ефир. И където езикът е онази чудотворна субстанция, от която всичко израства и която всичко съзидава. МѣСТОТО като език, който е Битие, което е Genesis

Сюжетите на МѣСТОТО

Битие, Genesis – значи сюжетът няма да е един, сюжетите ще са много. В МѣСТОТО са няколко: криминален в традицията на черния роман, но герой е не детективът, герой е „престъпникът“. Поне на първо време престъпник – романът тръгва с началните ходове за реализиране на престъпния замисъл; неговото начало е началото на престъплението. След това обаче се разбира: това, което върши героят, е не престъпление, а отмъщение. Отмъщение заради годините на тормози и натиск, заради едно безсмислено и напълно без основания тъпчене, газене, мачкане, влачене, биене, размятане, измъчване, нажулване, претъркване, нараняване, наскърбяване, обиждане, разкъсване, което търпи един млад човек във времената на тоталитаризма. Репресивната машина – не толкова съзнателно, а по инстинкт, се надига срещу един по-скоро различно мислещ, отколкото опозиционно и дисидентски настроен мъж, за да го разчекне чрез своите мерзко действащи пионки:
Сега той ме погледна в очите. Беше съвършено сериозен и спокоен: // Щом е тъй… Добрееее. Значи още ще трябва да мислиш. Ама, за да ти текат мислите в правилни посока, ето каква е картинката. Ако до три дни не подпишеш признания, премествам те в крайната килия. Там има един много хубав тип, който страшно си пада по момченца като теб – синеочки, девственички, чудесна булка ще му станеш. Между другото – точно заради това е в ареста. Второ. Прекарваш си с него дните чак до процеса. Процес ще има и ти ще си обвиняем в него – с или без твой подпис. Имаме други два. А, забравих – процесът може да е след половин година, че и повече. Забравих, освен това, че аспиринът ми свърши. – И изсипа таблетките в кошчето за боклук. Засега – „доскив“. Така му викате вие на „довиждането“, нали, миличък? // Още докато слизах надолу, усетих, че нещо се разкъсва в мозъка ми.    
На такива издевателства не може са не се отговори. И героят отговаря:
Три минути. Не трябва да излезе от входа преди мен. Форсирам Жигулата, пускам  лампи и сирени, с фучащи кучки спирам директно пред входа, на тротоара, досами вратата, няма го още, слава Богу, изскачам, натискам домофона, връщам се зад волана и широко отварям предната дясна, веднага да скочи вътре, скача наистина, без да се замисли, пълна газ и два искрящи изстрела в упор – далака и черния дроб, и пуснат съединител, и квик на гуми, и трясък от затворилата се врата, и ръце на корема върху две огнестрелни рани, и нещо като плач: // Кой си ти, бе?… Защо… ме… застрееля!?…
Сюжетите се преплитат: от едната страна са инквизициите на социализма – физически и психически; от другата е реакцията на инквизирания – жестока и безпощадна в своята мъст. Също както жестока и безпощадна е мъстта към майката – тиранична и капризна, нещастна и разпръскваща нещастие, най-вече над своя син, когото иска да приобщи към своя разбит живот, като разбие и неговия. Тук сюжетът вече е друг – Bildungsroman, но с обратен, отрицателен знак; не години на съзряване, а години на измъкване от мъртвата хватка на деспотизма и на Мама, и на Системата. Хроника и анали на спасението: колкото повече пораствам, толкова повече съм независим. Тъй жесток е този разказ, тъй разтърсващ и сапикясващ, че Димитър Б. Димов – съзнавайки неговата бруталност и непредизвикана садистичност – намира за необходимо да обясни в един „Следговор“:
Ако смятате, че толкова ненавиждам покойната си майка, колкото впечатлението, внушението, рецепцията от прочита – лъжете се! Аз я ненавиждам много повече. И то не защото беше лоша жена. Аз я обичам като родител, който ми е дал всичко материално, оставил ми е два апартамента, даже двоен парцел в Централните Софийски гробища, за да ми е удобно там; остави ми тяло, в което битувам… // Животът е точно това – и прах дори не остава после. Но в света майка ми се казва Елена Христова Божинова, а в романа – мъдър Райна. И не са еднакви. // Обичам ги и двете!  
Това не е обикновена война, това е опустошение, геноцид; въпросът е не да победиш, въпросът е да унищожиш другия – тотално, из корен, следа да не остане. Орисия-съсипия: МѣСТОТО е роман, разказващ една лична борба за независимост, една индивидуална революция. В тази борба възмъжаваш, друг ставаш, не милото синеоко момченце, а жесток, груб, унищожителен и унищожаващ; но нямаш избор – за да оцелееш, трябва да озлобееш. Да си зъл и безскрупулен, да си лош и коравосърдечен, защото размекнеш ли се – свършен си, Системата никак няма да те пожали, ще те сграбчи и ще ти пререже достойнството…

Можеш да се спасиш – да бягаш. Това е третата сюжетна линия в МѣСТОТОробинзониада, в която един човек, две кучета и две котки – май неговите Петкани, строят убежище, в което да се слеят с Великата майка Природата, разкъсвайки всякакви връзки с безмилостното общество на хората. Ала човекът, който строи, не е отчаян, човекът, който строи, е решен да са измъкне, да съгради инакъв вариант на своя живот, в който няма насилие, има само труд, бачкане, мъкнене, сечене и разчистване. Разчистване на храсталаци като разчистване на битието: то е преобрасло в треволяци, бурени, плевели, тръни и шубраци, които няма кой, освен онзи, чието житие задръстват, да разкара. Хора не му трябват, животните са му по-близки – верни са му и непретенциозни, не изискват и не досаждат. В разказа за уединението са преплита и друг – за самото МѣСТО и за това защо толкова е успяло да омагьоса не само Димитър Б. Димов (прочее, в Иракли него го наричат Водния дух, той разказва и за това), но и още много други, както авторът ги определя, „сталкери“:
МѣСТОТО Е НАСЕЛЕНО СЪС СТАЛКЕРИ. Живи при живите, спомен със спомена, не само хора – всякаква твар. Сталкери, които не желаят да ти покажат щастието, тъй като твърдо вярват, че никой не ще да го пипне, да го вкуси, да го има. Дори да ги поиш с цистерни чист дестилат. Дори да ги храниш дни с прясно одрани плъхове. Дори да им гарантираш безсмъртие. // Те единствено знаят да водят.  
И по-нататък – обещаващо, но без подробности: този, който се интересува, нека сам да продължи… и отново сам да провери:
На пръв поглед МѣСТОТО си е най-обикновено място – парче крайбрежна морска ивица, която започва от Северния нос и свършва при Южния фар, леко обърната на североизток. Нощем Полярната виси точно над средата на носа, а югът се губи в блясъците на фара, проточил светли пръсти почти до хоризонта. От запад-югозапад планината се стрелва стръмно, почти отвесно към морето и цопва право прибоя. Гората е широколистна, стара и абсолютно дива. В нея расте всичко, що се въди по тези географски ширини – от вековните липи-майки до остролистия ясен, дал лък на Одисей.  

Романът се опива и от самото място, и от хората, които го обитават, и от останалите твари, намерили прибежище в него – смоци, елени и други. Тук има и много алкохол, страниците са прогизнали от него, миришат на джибри и джвакат от ракия, вино и всякакви други напитки – те са и за забрава, но и за опиянение, за да влезеш в магическото; нещо като мескалин, но в български соцвариант. Сюжетът вече прилича на добре известния латиноамерикански магически реализъм, но разписващ историите като разказ в разказа, например както баба Дафна (Андрейчица, според местните) разправя своя живот на героя – Духчи, така го нарича тя. Забележително е как Димитър Б. Димов предава индивидуалността на своята героиня чрез диалекта ѝ – майсторски, но без да го натрапва и да не досажда на читателя с прекалена диалектологическа пунктуалност:
– Тъй, тъй! – съгласява се грейнала тя. – Амъ и ти им кажи, ей я кръчмътъ там-ий. Пъкаку знайш що ток ми навъртяхъъъ!?… Цял кюлюват ли, що лий, – много пъръ, многу!!! – И посяга да си оскубе косите.
Неусетна магическото прелива във фентъзи и фантастика – скитосването из звездите, разговор със скелети-признаци, женската котка Барби, която също разказва, делфини, термоядрени взривове, въпроси, въпроси, въпроси – за света, за живота, за смъртта, много-много за смъртта, за смисъла на съществуващото, за битието, защо сме тук, за какво, какво творим и какво ни творят и т.н., и т.н. МѣСТОТО или Сказание за Иракли“ е екзистенциален роман, в който през сякаш автобиографичното се сблъскваме директно с нашите смисли, колизии, кризи, пропадания и опити за летене. И въобще с планетата Земя, населяващото я човечество и мястото ѝ/ни във Вселената. Да, това, че МѣСТОТО е роман за тоталитаризма, е вярно, но не е достатъчно, той е много повече – роман, през който можем да видим черните дупки на нашето съществуване и през тях да погълнем смислите, ако ги има, или пък безсмислието – което е доста повече сигурно, че ще намерим. И отново греша – МѣСТОТО не е роман, а романище, не е книга, а книжище, чудо е, чудовище, пред чиято мистерия немеем, изпадаме в потрес и единственото, което можем да сторим, е да четем като откровение, защото:
А БОГ ВИДЯ, ЧЕ НЕ ВСИЧКО, КОЕТО Е НАТВОРИЛ, Е ДОБРО!    

Наративът на МѣСТОТО

Има похват в романа, който по някакъв начин обезсилва всякаква критическа рефлексия – това са двете рецензии, за самия него, поместени вътре в него. Едната е на незнаен рецензент № 8, който го разбива и срива от правилни соцреалистически идейни позиции:
Въпреки това – забележете! – чрез серия от „реалистични“, а всъщност – грубо натуралистични пластове, лицето-„повествовател“ се опитва да критикува, а всъщност – критикарства всичко – от святата жена-майка до най-съвършения и човеколюбив социален строй – Социалистическия!;
Другата е на (не)разпознаваемата Жулиен Кръстен-Ва, която – въпреки възхитата си от написаното, изработвайки му образцов структуралистки анализ, назовавайки го в оригинален стил:
ЕДНА СТРОЙНО СТРУКТУРИРАНА ГАЛИМАТИЯ,
но все пак го обрича на дълго непубликуване:
Така че, ако зависеше от мен – аз бих публикувала романа. И ще го препоръчам на френските издатели. // НО! Отново но…
Не обаче това е важното тук, а друго – всеки опит за рефлексия отсега нататък е в някакъв смисъл сринат, избит, попилян, смлян – превръща се от реалност в иреалност, във въображение, което по никой начин не би трябвало да се съотнесе към книгата, а единствено може да се надява, че няма да се превърне в част от нея, за да бъде иронизирано и по този начин снето. Та тази ирония в МѣСТОТО е изключително важна в случая, защото тя прехвърля разказа в съвсем други страто- и атмосфери, в абсолютно седми небеса; от полето на уж автобиографичната история в полето на по-сериозни, дълбинни и пространни обобщения: автобиографичният разказ се превръща в социобиографичен разказ. Наративът, тоест, над/пре-скача историческото, надхвърля го; и този прийом на разказване, който до голяма степен е новаторски, другост за тия географски ширини, можем да назовем исторически иреализъм. Той, разбира се, е различен от онова, което сме свикнали да наричаме „магически реализъм“, различен е и от специфично балканския начин на разказване, който аз наричам „сагически реализъм“; нещо инакво е, несрещано досега. Ако магическият реализъм разказва, вплитайки в разказа като история всякакви чудесности, магьосничества и вълшебства, а сагическият реализъм, вплитайки в историята като разказ чудесности, магьосничества и вълшебства; сиреч първият прави от историята разказ/и, докато вторият разказва историяТА, то историческият иреализъм разказва по-иначе. Особеното при него е, че въз основа на една-едничка лична история успява да надскочи времена, пространства, измерения и да ни прехвърли в други селения, които хем са обобщаващи, хем са частни. Не вече историята като социобиография, а личната история като автобиография служи за фундамент на разказването. Историческият иреализъм оплита, сплита, заплита, наплита и преплита в себе си множество истории, разкази, множество наративи; той в никой случай не е еднозначен и едноизмерен. Но всички те са лични, всички те са персоналистични. Пренасят ни от едно време в друго, от едно място на друго; по почти вълшебен начин се мятаме от разказ на разказ, без да се уморим и без да се усетим, че този разказ е само за един-единствен човек. Историческото в този тип наратив е, че то се опира на факти и преживяности, които се отнасят към личността; иреалното е, че се надскачат тези лични факти и преживяности, че се отива отвъд тях и над тях. В този смисъл МѣСТОТО е донякъде (а може би и изцяло) метафизическо четиво: това не е просто роман, а е философски роман без обаче да се заявява като такъв. Историческият иреализъм говори за случили се неща, но говори за тях по начин, че да ни се случат и на нас; не зная за другите читатели на романа, но докато аз го четях, на моменти изпитвах физическа болка чак, толкова силно ме засягаше прочетеното. Романът директно удря в стомаха, пробива го, без вероятно хич да си дава сметка за това, но онзи, който го прочете, който прочете това книжище, дълго време няма да може да се съвземе, да дойде на себе си, да се окопити – толкова то ще го е завладяло и окупирало. Превзело. Светлозар Игов определя МѣСТОТО като документ, но това не е обикновен документ; той е като онази плоча, върху която са се запечатали двете котки на героя и за които котки два делфина си говорят в епилога:
– Всъщност… виж този йероглиф. Не прилича ли малко на нас?
– Сгърченото?
– Ние не сме ли сгърчени? С тези перки?
– Сигурно служат за плуване…
– Ама тук няма вода!
– Значи служат за плуване във въздуха… 
Ти луд ли си?
– Може би.
Смайването им продължи ужасно дълго време.
Все пак, не е ли… ТЪЖНА тази картинка? – попита първият делфин.
– Много! – потвърди вторият.
Но продължиха да я гледат.
И на следващата страница е изображението на самата плоча, но, за жалост, аз не мога да я приведа тук. Ала точно като котешкия отпечатък и МѣСТОТО се от/за-печатва в съзнанието, не може да се изличи оттам, не може да се изтрие. Остава завинаги, до смърт, до гроб, че дори и след гроб: МѣСТОТО не е роман за четене и забравяне, МѣСТОТО е роман за четене и белязване. Ето още един феномен на историческия иреализъм: от иреален той става реален, отново се превръща в битие и (съ)преживяване. Формулата му тогава придобива следния вид: (автобиографично) реално →(наративно) иреално → (общочовешко) реално. Романът не остава във вида само на лична история, а ферментира – въображението се въплътява, ефимерното се материализира, измисленото се физикализира. Контурите на разказа се втвърдяват, той получава сетивни измерения – можеш да го вкусиш, пипнеш, помиришеш. Сказанието става плът както Словото става плът: и това е чудесно, но и чудовищно; това е прекрасно, но и потресаващо. МѣСТОТО излиза от битието си на роман, описващ живот, за да мутира в живот, разлюлян от роман. Разнебитено съзнание, разбъркан ум,разчовъркан разум – може би Евристей се е чувствал така, когато Херакъл довлякъл пред портите на Микена триглавото куче Цербер, пазителя на Аид, Царството на сенките. Роман-Цербер – и така можем да наречем МѣСТОТО; въобще той е онази чудатост, която ни се случва рядко и поради това запомняме вечно. Защото ни връхлита ненадейно, неочаквано, изненадващо. Роман-събитие, книга-събитие, романище, книжище, чудовище – след него да се говори за смърт на българската литература, ще е най-малкото неточно и произволно. Макар че може да се каже и инак:
СМЪРТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА РАЖДА ЧУДОВИЩА. И ТЕ Я ВЪЗКРЕСЯВАТ…

МѣСТОТО или Сказание за Иракли

Димитър Б. Димов

…Смокът се появи близо три години след смъртта на сина му. Видя го как се измушва изпод стобора, засили се към полозите, гънеше се като мома – той грабна гегата, подгони го, смокът се изправи, хвърли му безучастен поглед, но – усетил заплахата, пъргав от слънцето – с две движения изчезна в малинажа, засят покрай оградата.
Старецът препсува, после взе да се чуди: такова животно не беше виждал никога – близо два метра дълъг, пет сантиметра широк – та това си беше чист змей – такава змия няма! А аз съм тръгнал да го трепя! – помисли. Остави я гадинката да си живее живота – много важно, че щяла да ти осмуче две-три яйца. Хм… че то и кокошка хем да прежалиш!..
Смокът беше кротък – не пипаше ни яйца, ни ярки, ни при козите му ходеше. Пък старецът е сигурен, че смоците много обичат мляко – така разправяха хората. А за големината му – ей с това човекът никога не можа да свикне: жълтозелен отгоре, като изправеше шия – вдигаше се на повече от половин метър – млечнобял корем, грациозен: млада булка или балерина – такава, дето старецът беше мярвал понякога в селсъвета. В общинския телевизор.
Ама смокът беше истински, пък ония – дявол ги знае какво бяха точно.
После разбра, че мишките в двора и къщата му са изчезнали.
Сетне започна да се тревожи, че смокът го няма. Случваше се по цял ден да чака – седнал на прага – онзи бистър поглед, чист като светкавица, изшумоляването в малинажа, лекия свист, който смокът издаваше, когато го види – после гордата, неподвижна стойка, после сцепения език, който го караше да мисли за хорските одумки – кой бил неспособният от двамата: той или жена му. После смокът се свиваше на кълбо, после старецът ставаше от прага, после хранеше кокошките, после бучваше някой друг стрък боб, после копаеше с мотиката, после пак поглеждаше към смока, а смокът вече го няма, но старецът знае, че не е сам, че има жива душа около него, че ако потрябва, ЗМЕЯТ непременно ще дойде.
И змеят му помагаше. Като се появи белката и почна да му мори кокошките, старецът спеше. Събуди го гюрултията в курника, нахлузи потурите – само той все още носеше потури в селото – и добара гегата. Нищо не можа да направи. Белката беше не удушена, не сплескана – белката беше просто смляна на кайма. Смокът разпускаше пръстените си, тромав и безразличен, а от белката беше останал някакъв суджук с изцъклени очи вместо връв.
Старецът я одра и я отнесе в хоремага.
Никой не му повярва, че е истинска, защото по кожата є нямаше нито една дупка от нито една сачма.
Сметнаха го отново за луд.
Сетне старецът започна да залага капани из полето и гората. Ловеше мишки, връзваше ги с метални поводи за крачката – и хранеше смока – защото смокът не се вясваше по цели седмици: нямаше какво да яде. Слагаше му и паничка млекце на прага, но – вятър! – ония в кръчмата явно лъжеха. Смок мляко не пие. Виж, белка да удуши – да! Ама тогава ония не му вярваха.
Стресна се, когато разбра, че не е сам в леглото. Страшен студ вън, смокът – или беше умрял, или спеше в някоя хралупа – но старецът чувстваше тежест. Не го боляха гърдите, както в оня разказ за лястовицата, дето уж церяла всички болести – ама сякаш жена му на млади години го притиска към пазухата си. Усети я – гъвкава, грациозна, мразовита – такава, каквато винаги бе, когато му се приискваше син. Ледена змия. Змията беше легнала отгоре, суче топлото… Посегна да я удуши, сетне се събуди със Змея в ръце – ленив от есента – и вдигна завивката. Сложи го под мишница.
Оттогава заживяха заедно.
Зимъска смокът не хапна нищо. Само като му станеше много горещо – старецът не жалеше дървата – изпълзяваше до най-студения ъгъл в колибата и продължаваше летаргията си, свит на кълбо. За да не го мъчи, козарят напълни кош с гнила шума и съчки, метна отгоре прокъсана черга и го качи под покрива. Така и не видя мишка тогава.
Задуха Южнякът.
Старецът повдигаше от време на време чула, смокът все така неподвижен – не умирай – молеше се, полагаше длан върху ледените греди, а след това върху гладката змийска кожа и тя беше по-топла, сякаш, от дървото, и той се успокояваше.
Дрянът показа пъпки.
А змеят изчезна.
Старецът въздъхна дълбоко, оживя, значи, гадинката, но минаваше седмица след седмица, козите дуеха кореми, квачките клопаха над полозите, а от смока – ни вест, ни кост.
Луната разля кръвта си в морето и избистри жълто око три копрали над хоризонта. Старецът я гледаше – пълна, голяма – точно толкова, колкото празната топка в сплита му. Качи се под покрива и измъкна прашния мех, погледна под коша – глупости! – както аз – в багажника, няма го, разбира се. Седна на прага, заби очи в мъртвата красавица и взе да надува гайдата. Кожата се разпъна до краен предел, прясно одрано агне, че като го стисна под мишница с всичка сила, душата ще ти извадя, празно мешило, че като ревнаха пискуните, ручилото – дуууу, дебело, долу увива, пийййииу плаче палето – духа старецът в меха и стиска, без да запушва дупките – двоен вой, дрезгав и жален, непрекъснат, проточен, часове наред, а очите му – сребърни от луната – съвсем-съвсем сухи.
Южнякът секна внезапно.
Старецът – умрял от умора и скръб, пусна гайдата.
Дууухххх… издъхна тя.
Морето приплакваше крайбрежните си камъчета, но всичко останало бе абсолютно неподвижно и тихо.
Точно затова старецът разтърка очи – привидяло ми се е – когато на десет метра от него стръкчетата виолетова трева помръднаха напред-назад. Някакво животно ще е. Но тревата повече не шавна, само над половинметровия ѝ бой се показа плоска глава, а до нея още една. Стърчаха с педя отгоре, толкова неподвижни, колкото самата природа.
Изкуфявам, помисли старецът. Поисках си смок – ей ти ги два. Змея. Щото таквиз големи змии – йок. А! Ми то?..
И пак разтърка очи, защото – двете глави излизаха от общо тяло, което пулсираше в абсурдно синхронен ритъм, гънеше се и се изнизваше от тревата, излезе на осветения от месечината чакъл, свиваше се и се разпускаше в една-единствена грамадна топка, после се връзваше на дебела моминска плитка, напълно безшумно, ефирно, сякаш не докосваше земята, а се рее из въздуха като разбраден кош, носен от вятъра, плавно и протяжно, без никакво напрежение, освободен от земното притегляне, с очи, пиещи оживялата нощна сводница, и езици, вдишващи платинената светлина, бляскав планктон, носен от течението, всяка люспица искри, млечен път, събран в две могъщи, грациозни тела, слети с предвечността на Вселената, любят се змейове, Господи, какъв ужас, Господи, каква красота, ах ти, развратнико, ах ти, момченце мое, значи тук я доведе невестата, на сгледа, хубавицата моя, твоя де, а очите на стареца сякаш са пълни с влага, ама това сигурно е от луната – смокът се беше върнал.
А адската ласка продължи в самодивско време чак до разсъмване.
Старецът спеше с широко отворена уста, облегнат в касата на вратата. По гайдата почти не бе останал прах.
Лятото вече ръсеше въглени из тревата, яретата пиеха мляко от майките си, а смокът, увит на яка около старешките рамене и шия, наблюдаваше околността, вирнал глава половин метър над главата на козаря. Зрението му беше превъзходно, много по-добро от кучешкото, бързината – особено в жегата – невероятна, сигурно душеше не по-лошо от хрътка, защото нищо, муха даже, овод, камо ли човек, не можеше да припари на километър от стадото: пазеше стръвно и методично, целенасочено и зло – абсолютно безшумно. Яви ли се опасност – съвсем незабележима за стареца – свист, тласък, невидими есове под трева, храсталак, шума и нейде далече-далече мимолетен предсмъртен стон, вряк на удушено животно или бесен, отдалечаващ се тропот на лапи, глигански копита, хиенски кикот, уплашен, и протяжният, трагично-безнадежден вой на чакалите…
Понякога, когато всичко бе спокойно, смокът слизаше на земята, поглеждаше стареца в очите, двуостър език, съзаклятнически, и бавно поемаше нанякъде. Човекът го следваше, вървяха един след друг ту двайсет метра, ту часове, всеки път на различно място, но с безпогрешния финал на срещата. Змеицата винаги ги очакваше: навити пръстени, всяка седмица – все по-дебели – високо навирена глава с два изумруда вместо очи и леко полюшване вляво, надясно, ляво и вдясно, бавно, кротко, любовно и мило, незабележимо. Смокът се изправяше срещу нея – уста в уста – без да се докосват – само двуостри стрелички – и поемаше движенията ѝ – огледален образ, двойна компютърна проекция, до микрон, до милисекунда, точно толкова влюбено, точно толкова тихо…