0
1944

„Наблюдателите“ – спорна театрална хипотеза

„Наблюдателите“, фотограф Стефан Н. Щерев

Постановката на „Наблюдателите“ предизвиква големи очаквания заради вече изградения статут на своите създатели. Авторът на текста Константин Илиев е признат за един от най-добрите съвременни драматурзи, носител е на много награди, между които Хердеровата награда за цялостно творчество през 1996 г., наградата „Христо Г. Данов“ за цялостен принос към българската книжовна култура през 2012 г., наградата Аскеер за цялостен принос към театралното изкуство през 2017 г. Пиесата „Наблюдателите“ (хипотеза за отвъдното) е издадена през 2015 г. и това е нейната първа реализация на сцена.

Режисьорът на постановката Явор Гърдев си е създал име на творец, който превръща в театрално събитие почти всеки текст, с който се захване. „Наблюдателите“ е неговата втора постановка на текст от български автор след успешния моноспектакъл на Захари Бахаров „Чамкория“, чийто текст е адаптация по едноименния роман на Милен Русков.

Драматургичната структура на „Наблюдателите“ е позната от досегашното творчество на Константин Илиев – нелинейно, полифонично смесване и преплитане на конкретно и трансцендентно, на времена, места, епохи, реалности и персонажи. Подобна драматургична техника е използвана в „Куцулан или Вълча Богородица“, „Франческа“. Използването на реално съществували исторически личности също е познат драматургичен похват от пиесите му „Нирвана“ и „Великденско вино“.

Още в самото начало зрителят на „Наблюдателите“ започва да изпитва леко объркване какво всъщност гледа и защо. Преди да умре, съдията Станимир (в ролята Стоян Алексиев) рови с лопата в двора на Хаджи Станьо, за да търси съкровище. Подписал е срещу подкуп документ, който ще доведе до изсичането на хиляди декари гора в Балкана. Внезапната смърт праща Станимир в отвъдното и тук се появява Хаджи Станьо Врабевски (Христо Петков), който облечен в потури и с калпак, говори за квантова физика, декохеренция, енергия, пространства, вечност, безкрайност, неврони в мозъка. С напредването на действието ситуацията не се изяснява, а напротив – нещата се заплитат още повече и стават все по-странни и несвързани като болезнено бълнуване или сън с халюцинации. Появяват се национални герои и исторически личности, писатели и философи, които съдят Станимир, и той съди тях, всички са едновременно подсъдими и съдници, изпълнители и наблюдатели. Тази тяхна двойнственост създава ефект на отчуждението и ситуация на „театър в театъра“. Всичко се развива в условната реалност на прехода между живота и смъртта – „новопредставеният“ Станимир е в нещо като съдебна зала, част от Чистилището. Ситуацията напомня на сюжета на „Божествена комедия“ на Данте Алигиери. Тук Хаджи Станьо е в ролята на водача Вергилий.

„Наблюдателите“, фотограф Стефан Н. Щерев

Историята и действието започват отникъде и свършват в нищото. Не стават ясни връзката и мотивацията за цялото това струпване на хора от различни народности и времена. Насред всичките исторически събития и личности съвсем се изгубва в суматохата историята на Станимир. Не е ясна каква е логиката точно тези известни личности да се занимават с него. Виждаме героите събрани заедно сякаш на случаен принцип, без да става ясна каква е връзката им с останалите – например на Левски с Достоевски или на Гарибалди със Станимир.

Нишката на действието снове между минало и настояще, прескача в различни истории. Сменят се теми и сюжети – възмездието, съвестта, срамът, общественото устройство и смисълът от революциите, моралното право да жертваш чужд живот дори и в името на благородна кауза и т.н. Идеята за възмездието на греховете в отвъдното и неизбежното им наказание е изразено в комичен план – Димитър Общи мие всеки ден краката на 130-те човека, които е предал, Хаджи Станьо се впряга в каруцата на Общи, защото му е дал дръглив кон, заради изсечената гора Станимир ще копае и засажда дървета до безкрай, споделяйки съдбата на Сизиф. Станимир копае с лопатата в началото и в края на представлението, и така символично затваря кръгът на пиесата.

Константин Илиев пише „Наблюдателите“ за голяма сцена и затова сценографията на Никола Тороманов освен художествени цели има и задачата да създаде в камерната зала на Народния театър пространство за многото на брой участници. Двата изхода на залата са част от сценографското решение – кръгъл подиум, с три пътеки-лъчи към двата изхода, и трети към дъното на сцената. В средата на подиума има трап с пясък, в който е забита лопата. Сценографията е подчинена на идеята да направи зрителите част от действието – затова е във формата на ротонда и амфитеатър, няма сцена-кутия и невидимата четвърта стена, която отделя публика от изпълнители. Сценографското решение е стилизирано и лаконично като предметност, без ефекти. Пространството на сцената остава непроменено в своята физическа конкретност през цялото време, но се превръща в различни условни места на действието – ресторанта на срещата между Станимир и любимата му, вятърната мелница край Букурещ, където се крият Ботев и Левски, къщата на Хаджи Станьо Врабевски, където става срещата между него и Димитър Общи, и т.н. Персонажите също са условни – въпреки че са исторически реални личности от различни епохи, тук те са събрани заедно в извънвремева реалност – Имануел Кант (Димитър Николов), Фьодор Достоевски (Йосиф Шамли), Христо Ботев (Леарт Докле), Васил Левски (Ненчо Костов), Димитър Общи (Кире Гьоревски), Сергей Нечаев (Благовест Благоев), Джузепе Гарибалди (Емил И. Марков) и други. Костюмите на Свила Величкова са в черно-бяло, решени в духа на съответните епохи – потури, дрехи алафранга, дълги рокли и т.н.

Режисьорското решение на Явор Гърдев е избегнало превръщането на театралното „съживяване“ на исторически личности, които са христоматийни образи, в илюстрация чрез търсене на портретна прилика или повторение на клишетата за тях. В представлението се прави опит за демитологизиране и сваляне от пиедестала на героизма на канонизираните за национални герои и светини Ботев и Левски. Те са представени като подвластни на заблуди, слабости и страсти. С цел да се избяга от познатите образи на Апостола, в ролята Ненчо Костов играе в расо, което не отговаря на създадената за Васил Левски визуална представа от малкото останали негови фотографии. В пиесата се поставят под съмнение образите на Левски и Ботев като безспорен морален символ – те са „маскари“, които вършат грехове и дори са убийци и подстрекатели към убийства – неизбежна част от това да бъдеш революционер.

„Наблюдателите“, фотограф Стефан Н. Щерев

Не е ясно защо е необходимо това дегероизиране и очовечаване. Има нещо неетично в превръщането на исторически личности, достойни за преклонение, заради това че са отдали живота си на една висша идея, в материал на театрално забавление. На някои идеали и ценности е по-добре да не се посяга, за да останат неопетнени образи от миналото, с които да свързваме историческата си идентичност и гордостта си като народ.

Театралната форма на представлението е черно-бяла както визуално, така и като развитие на персонажите. Те са като условни същности от средновековно моралите – изразители на идеи, а не живи хора. Водят дълбокомислени диспути и философски спорове за абстрактни и метафизични понятия, тезисните им изказвания звучат дидактично и нравоучително. В текста се усеща самоцелна интелектуална и ерудитска претенция – споменават се факти от различни области на науката, историята, литературата, които нямат връзка с действие или идея, които да ги оправдаят като присъствие на сцената. Драматургията не цели емпатия и катарзис в Аристотеловия смисъл, а по-скоро логическо съждение и интелектуален подход. Драматургичната структура служи само за представяне на идеите, а човешките истории на персонажите са само опит за уравновесяване на логиката и рациото с емоция, уловка за вниманието на зрителя, за да не се изгуби в разсъжденията.

Актьорите са много отдадени на нелеката задача да играят реално съществували хора в условен код на реалността. Действието е почти изцяло словесно. Ролите им са дълги и сложни като текст, някои части от който се произнасят на диалект, и това създава допълнителни трудности, с които не всички се справят еднакво. Кире Гьоревски в ролята на Димитър Общи пресилва агресивността в поведението си, говори бързо, изяжда думите и не всичко му се разбира. Неговата реч, както и тази на някои от другите персонажи, е изпъстрена с попържни и сексуални намеци и жестове, вероятно заради това представлението е забранено за лица под 15 години. Христо Петков се справя много добре със сложната роля на Хаджи Станьо. Анна Пападопулу прави разтърсващ монолог като Гана Попатанасова, който е един от малкото наистина завладяващи емоционално моменти. Илиана Коджабашева (Жената) и Мартин Димитров (Мъжът) прекаляват с истеричните нотки, което прави техните персонажи шумни, пресилени и неубедителни. Част от актьорите акцентират външната експресивност на своите театрални образи, инстинктивно опитвайки се да им предадат убедителност като човешки същества, за да уравновесят проявата си като говорещи носители на идеи.

Динамиката на представлението се състои от редуване на драма след драма и идея след идея, но не се стига до някаква трансформация или развитие. Моралните въпроси се изгубват сред изобилието от думи и суматохата от хора на сцената, които често пресилено крещят, спорят, заплашват, доказват, произнасят дълги монолози на отвлечени теми. Представлението успява да ангажира зрителите емоционално само в отделни моменти, а вероятно за повечето от тях театрално разискваните идеи са по-скоро странни и нямащи нищо общо с реалния живот и проблемите, които наистина ги вълнуват. Едва ли историческите личности и събития предизвикват особен емоционален отзвук у голяма част от публиката, както е и малко вероятно тя да се интересува от фундаменталните дилеми „еволюция или революция“ и как да се открие идеална формула за устройство на обществото, което да е еднакво справедливо за всички, постигнато без насилие и ограничения.

Представлението предизвиква много въпроси без отговор – не става ясно каква е режисьорската мотивация за избор на този текст и тази театрална форма, кой е техният евентуален адресат. Театралната хипотеза на творческия тандем Константин Илиев – Явор Гърдев оставя усещане за неоправдани очаквания.