0
1036

Наган

В памет на Исак Емануилович Бабел и 125 години от рождението му (12 юли 1894 – 27 януари 1940)

Дворкин изкачи ехтящите стълби. Новичката му кожена куртка, малинова на цвят, приятно скърцаше. Наганът нежно се люшкаше в джоба му.

За пръв път през недългия си, двайсет и пет годишен живот Дворкин разполагаше, така да се каже, с кабинет. Кабинетът беше малък, три на два, някакво стайче под камбанарията на църквата, което вероятно е служело за склад за свещи. Сега вътре имаше бюро и стол. Дворкин сядаше на стола, изваждаше химическия молив и започваше да преглежда купищата документи. Понякога наплюнчваше молива и тогава устата му ставаше виолетова. И после цял ден се разхождаше, без да се усети, с тази страшна уста.

Губернското отделение на ЧК се нанесе на пожар в църквата. Бяха им казали, че ако се бавят, сградата ще бъде заета от военните. Набързо свалиха камбаната и кръста, замазаха стенописите с вар и насъбраха иконите. Щяха да ги трошат, но началникът се усети и ги прибра. И сега на големия битпазар в края на градчето от време на време изскачаше по някоя икона, която се купуваше веднага.

Дворкин чу стъпки по стълбите. Влезе постовият, който го извика при началника.

Началникът се беше разположил под централния купол на църквата зад огромно, докарано явно от някое дворянско имение, бюро. Той беше бивш цирков артист и дрехите му, опасани с кожени ремъци, пращяха от напора на твърдото му, започнало да тлъстее, тяло.

– Има една задачка за теб, млади ми поете. Тя те чака в задния двор. Отивай.

Дворкин само веднъж досега беше надниквал в дворчето зад олтара на църквата. Срещу олтара, на разстояние десетина метра, се издигаше петметрова скала, а пространството между олтара и скалата беше настлано с плочи. Върху скалата беше нарисувано Христовото разпятие. Единствено него не бяха успели да замажат с вар. Или може би нарочно го бяха оставили така.

Дворкин излезе от централния вход, заобиколи отвън и отиде до олтара. Отсреща, с гръб към него и с лице към скалата, стоеше някакъв старец. Дългите му бели коси бяха разбъркани и слепнати на тила в черна буца, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Под големия, ехтящ купол началникът се ослушваше да чуе изстрела. Но не чуваше нищо.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПразник на мълчанието
Следваща статияЗа тънката разлика между това да си добър или лош