0
828

Наградата БАЗА – „млади и тукашни”

За това, което е близо, далеч, сега и някога

2
Общ план от изложбата на номинираните художници за Наградата за съвременно изкуство БАЗА, 2015 , снимка СГХГ

Постиженията на български художници от младото поколение вече за осми път се представят на публиката в поредното конкурсно издание на Наградата БАЗА. Не е чудно, че конкурсът е привлякъл отново голям брой интересни млади творци. БАЗА е не само възможност да покажат постиженията си на по-широк кръг зрители, но и шанс победителят да осъществи артистичен престой в Ню Йорк за месец и половина. Известно е вече кой бе предпочетен от журито в състав: Галина Димитрова-Димова (куратор), Ивана Ненчева (художник), Весела Ножарова (куратор), Диана Попова (критик) и Сашо Стоицов (художник).

На тазгодишното издание на конкурса бяха избрани шестима автори, чиито работи могат да се видят до края на август в СГХГ.

Младите художници Александра Чаушова – победител, Десислава Унгер, Кристина Иробалиева, Павел Лефтеров, Стела Василева и Владислав Георгиев, са много различни в изразните средства и в предпочитанията си към художествени медии – от акварел и рисунка през сериграфия и скулптура, та чак до светлинни. В разнообразието им обаче проличават обединяващи тенденции и интереси. При съпоставянето на тези толкова различни като поетика и наратив работи се открояват интересни връзки. Те дават възможност да се проследят перспективите пред младото поколение български автори, които в по-голямата си част работят и живеят извън страната.

Експозицията откроява две течения: локално, обговарящо националната история и самосъзнание, и глобално, съсредоточено върху проблемите на съвременния свят в моментите на много бързи трансформации. Българските художници в БАЗА се насочват в пряк и преносен смисъл към корените на занимаващите ги проблеми, които често са свързани с историята на страната – и то най-вече с онази нейна част, която се отнася до комунистическата диктатура. Изненадващо е, че подобна тема може да е толкова важна за поколение, което споделя само част от детството си с периода на преобразуванията.

Свързана със социалистическото минало на страната е наградената „Отмяна на края на нещата” на Александра Чаушова. Работата се състои от две части: едноактна драма и серия рисунки, които представляват проекти за костюми и театрална сценография. Като цяло е потопена в приказна атмосфера, а фантастичните облекла и прецизният рисунък събуждат въображението на зрителя. Произведението е наистина завладяващо – та кой от нас не обича приказки… Без съмнение голямо значение за цялостното възприятие има самият текст на драмата. Пронизан от голяма доза хумор, той ни улеснява да погледнем от дистанция „чара” на съветската пропаганда и едновременно с това да верифицираме спомените си от онова време. Драмата на Чаушова е свързана с историята на мавзолея на Георги Димитров в София. Пресътворявайки в плановете и рисунките обекта на артистичния си интерес, художничката оголва театралността на комунистическата пропаганда и крехко трошливата й идеология. Мощният рисунък на Чаушова и интересният й поглед към важна част от историческото съзнание, съчетани с решението да участва само с тази работа – и с много точна преценка на представянето й, несъмнено повишава силата на въздействие на творбата.

Друг начин на исторически подход и „разправа” с историята ни предлагат произведенията на Владислав Георгиев. Лична история от семейно естество е подтикнала художника към поглед в миналото. В работата му „Човешко безумие” от 2015 г. откриваме разказ за съдбата на прадядо му след Втората световна война, белязана от огромна несправедливост, която сполита него и семейството му. Личните преживявания провокират автора към артистични търсения, а погледът от перспективата на семейната драма се превръща в начин тя да придобие обществено звучене и валидност. Разказът се обогатява от свързаната с темата акварелна серия, озаглавена „Прагматична терапия” – самата тя на много високо артистично ниво. Произведението е от 2013 г. Художникът прилага „арт терапия”, включвайки собствени автопортрети в компанията на изображения на комунистически вождове от периода на тоталитаризма. Коварността на замисъла пронизва зрителя, който гледа палачите, поставени в положение на принудително подчинение – според авторовия замисъл това трябва да ни напомни за ограниченията на тоталитарните системи, а също и отново да събуди историческото самосъзнание у зрителя. Тези ситуации, показани много реалистично, имат необикновена сила на въздействие. За жалост, съвсем без връзка с много мощните в артистичното си послание акварели и рисунки, се появява работа, обозначена като „Без заглавие” от 2015 г. Представлява серия от очукани порцеланови кукли в различен размер – без облекло, наредени в една линия върху сребърен поднос. Това произведение, вместо да допълни двете силни серии, неочаквано размива смисъла и подобно на цепнатините по порцелановите тела се превръща в „пукнатина” в цялостното авторовото представяне. Жалко…

Най-младият в обществото на номинираните художници – Павел Лефтеров, си служи с коренно различна естетика, обоснована от заинтересувалата го тематика. Серията, озаглавена Error от 2014 г., моментално привлича погледа на изкачилите се на етажа на галерията. Смелите кадри, изведени сякаш от порнофилм, ни насочват към проблеми, свързани с възприемането на телесността и интимността в епохата на интернет. IdentityIjust bunch of pixels акцентира върху сложността на самоопределението ни във виртуалния свят – постепенното загубване на идентичността, и същевременно подчертава съпътстващото откъсване от телесността. Подобно послание носи в себе си и произведението, озаглавено Portrait V2 – 2XX, в което микрокарти от телефонна памет се превръщат в портрети, а те, от своя страна, може би присъстват в паметта им като селфи на собствениците на картите. За това колко охотно бягаме от заобикалящата ни действителност във виртуалната ни напомня работа, озаглавена Urban Pastoral – тя приканва всички потребители на смартфони да съучастват в интеракция. Работата има и хумористичен аспект, проявяващ се, когато стоящите пред цинковите саксийки зрители, след като са сканирали QR кода, биват отправени към цветарска галерия в интернет. Без съмнение работите на Лефтеров предават по много събран начин интересите на автора, принадлежащ към поколение, което от най-ранни години е здраво вкоренено във виртуалния свят на интернет.

Към подобна тематика се придържа и работата на Кристина Иробалиева „Потенциално произведение” от 2015 г. Авторката също изглежда заинтересувана от връзките между реално и виртуално в действителността ни. По-специално от отношението между копие и оригинал, и от уникално и масово. Инсталацията, съставена от метално скеле, неголяма квадратна плочка, лежаща на пода, два акварела и каталог от изложба на Здравко Александров, свързва всичко това в доста енигматична конструкция. Особена значимост – според разбиранията на художничката – й придава саморъчният подпис на Александров върху една от работите в каталога. Очевидно с каталога са свързани и два акварела на Иробалиева, които единствени носят някаква следа от авторското й присъствие. Но въпреки всичко конструкцията от префабрикувани елементи е лишено от аура. Следвайки теорията на Валтер Бенямин, можем да се съгласим, че произведението на изкуството във времето на масова продукция е загубило предишната си автентичност – и то най-вече в работата на минималистите, към които ни насочва, както изглежда, присъствието на малката плочка на пода. Липсата на авторов отпечатък обаче лишава творбата от силата на въздействие върху зрителя, постигнато с помощта на единство между време и място на действието. Разхвърляните в пространството на галерията елементи на инсталацията стоят откъснати един от друг, което отслабва и размива общото им въздействие.

Като опозиция или по-скоро като отговор на разработваната тематика за масовата продукция и виртуалността се явяват работите на Стела Василева и Десислава Унгер. Те са по-близо до екологичната проблематика и – като продължение – до телесността и природата. Стела Василева в произведението си „Без заглавие (Пространство и отпадък)” от 2015 г. аранжира в галерийното пространство остатъци от масова продукция – парчета стиропор, съчетани в много естетична композиция. Връщайки отпадъците към живот, художничката насочва вниманието на зрителя към възможността за тяхната повторна употреба и придаването на нова функция, свързана не толкова с особеностите на материала, а по-скоро с неговата естетика. По подобен начин въздейства и творбата „Без заглавие (Светлина и отпадък)”, въпреки че в този случай връзката между материалната и функционалната страна на стиропора е доста отдалечена. Създавайки илюзорни светлинни инсталации, Василева мултиплицира отпадъците, пренасяйки ги в света на абстрактните естетически стойности.

От всички автори, обединени в БАЗА, Десислава Унгер поднася най-себичното отношение към засягащата я проблематика. Работите й, наситени с личностни елементи, се възприемат като собствена история, подсилена от авторски коментар към всяка от тях. В „Сам на зелена поляна” художничката предлага много лирична естетика – серия от монохромни табла, показваща една поляна от различни гледни точки. Серията има наративен потенциал, въпреки че по-скоро словесният коментар е този, който ни подтиква да търсим точно такъв смисъл в нея. В „Самоизяждане” от 2009 г. естетиката е различна: в произведенията, създадени главно на базата на фотография и частично собствен рисунък, авторката се бори с личната си телесност, като свързва тялото си с телата на животни.

Това, което провокира в контекста на цялата изложба, е трудно разбираемата потребност за подмяна на артистичната визия с текст – на места описанията надмогват образността на произведенията, които спокойно могат сами да се защитят. Въпросът за необходимостта от присъствието на подобен коментар е изключително важен. Съвсем различна роля има текстът в работата на Чаушова, тъй като е нейна интегрална част със самостоятелна артистична стойност. Това е и едно от основанията да говорим за яснотата на визията й. В други случаи обаче е трудно да се каже дали става дума за връщане към концептуализма, или за рефлекс към подсигуряване при младите художници. Стремежът произведенията да се снабдят с толкова дълги коментари е наистина изнервящ, когато се проявява при почти всяка от работите – и поставя под въпрос увереността на художниците в стойността на визуалното им представяне.

Без съмнение, тазгодишното издание на БАЗА заслужава внимание дори само поради факта, че дава възможност да видим сътвореното от младите художници и да обособим преплитащите се нишки в произведенията им. По необикновено интересен начин някои от произведенията представляват визуален коментар сами за себе си. Възможността да видим как определени тенденции се развиват по индивидуален начин от участниците впечатлява, тъй като всеки от тях оперира с различен, но интересен пластичен език. Радва и изненадва едновременно желанието на младите художници да покажат отношението си към недалечната история на страната, а също и активният им ангажимент с актуалните проблеми на обществото.

Превод от полски Петър Батолов

Мария Василевска (р. 1993) е бакалавър по история на изкуството от Университета „Адам Мицкевич” в Познан, Полша. Професионалните й интереси са в областта на съвременното средноевропейско изкуство и връзката му с комунистическата идеология от близкото минало. Понастоящем е на двумесечна специализация в ИСИ-София по програмата Erasmus+ на Европейския съюз.

Изложбата на номинираните художници за Наградата за съвременно изкуство БАЗА е подредена в СГХГ до 30 август 2015 г.