0
574

Наградите във Венеция

58-ото Биенале за изкуство във Венеция продължава до 24 ноември 2019 г.

Павилионът на Литва, фотография Калин Серапионов

На 58-ото биенале във Венеция наградите са шест с различен „калибър“. Съревноваващите се артисти и национални павилиони са 79 + 90 = 169. Ако се гледа на участието като на „надбягване“ (оприличават го на Олимпийските игри, само дето във Венеция не се зачитат рекорди по видео, инсталация или живопис…), то тогава почти 97 % от участията трябва да се считат за провал. Какво е провал в изкуството и дали трябва да видиш оригинала на художественото произведение, преди да даваш „съдбовно“ мнение за провал или успех извън тези мизерни 3.55 % наградени – е въпрос, по който всяка страна и художествена сцена спори много. В България спорът „дали въобще…“ и „как, ако…“ има дълга история. Днес е обилно гарниран с хейт в социалните мрежи и доноси до органите за контрол, които… Е, сами знаете какво се говори за тях. Този спор измества дебата за това какво става в изкуството – и в страната, и по света. Въпросът е валиден извън „вокала“ във Фейсбук и Инстаграм. Там понякога бъркаме Ла Скала с Ла Биенале, и се изкушаваме да считаме за художници авторите на постинги (това е трудно най-малкото защото интерфейсът на Фейсбук не ти е авторско притежание). Така въпросът какво можеш да кажеш на хората по света от своята позиция и средства, и то нещо, което те още да не знаят от собствен опит, остава скрит зад баража от „бойни отровни“ постинги, които имат извънхудожествени цели – може би политически, може би автотерапевтични. Извън въпроса за същността, който не може да бъде решен еднократно, важното е да участваш до дупка и един ден може би печелиш нещо (като при нас във футбола през 1994 г.). Държавата, от друга страна, трябва да устои на популизма и да защити трайното присъствие – на изкуството, киното, литературата, футбола, в Евровизия или скачане на високо, на дълго, или на тройно, на форумите с международно значение – първенства, олимпиади, биеналета, фестивали.

фотография Калин Серапионов

На последните няколко издания на Венецианското биенале се установи неоповестена публично, но доловима тенденция – журито дава наградите за автор и павилион в синхрон с концепцията на водещия куратор и общата изложба. Така е и този път – хибридноста на авторската позиция, изкуствените материали, съвместяването на жанрове, форми и пространства се открояват в работите на много автори и павилиони на Биеналето. Наградените като че ли го правят малко по-решително и красиво.

Впечатлението за повторяемост при награждаването на пърформанси е като че ли продукт на случайност – през 2017 г. павилионът на Германия спечели Златен лъв за „Фауст“, изумителния, тотален и продължителен във времето пърформанс на Ане Имхоф. През 2019 г. със Златен лъв бе удостоен павилионът на Литва – също така изумителен, тотален и продължителен пърформанс опера, озаглавен „Слънце & Море (Марина)”. Само че двете творби са съвършено различни. Там, където пърформансът на Ане Имхоф боравеше с мъчителни идентичности, вътрешното Аз и телесността на актьорите, операта пърформанс на Лина Лапелите, Вайва Грайните и Ругиле Бардзюкайте е дистопия, която изявява тревогите на колективното Аз на „обикновения“ човек, поставен в крайна ситуация на екологическа и екзистенциална обърканост, катастрофи и хибридна реалност по време на отпуска. Музиката е пленителна и създава атмосфера, текстът е като разговор в мързеливото време на почивката, а действието се развива на плаж и уж е слънчево, но персонажите – излегнали се на плажни кърпи, ровещи в смартфоните си или обмазващи се със защитен крем – пеят своите „арии“, като че ли мрънкат по повод на тежкия живот и неясното бъдеще. Плажът е изкуствена среда от автентични компоненти – пясък и чадъри, джапанки и бански, а зрителите наблюдават от висока (като че ли поглед откъм небесата…) гледна точка, изкачили се на обходна тераса. Мястото е специално подбрано – зала във военната зона в Арсенала на Венеция с ограничен достъп и специален режим на разрешения. След дните на откриването, операта се играе в пълния си вид – цял ден, само в събота.

Златният лъв за индивидуален автор бе присъден на Артур Джафа от САЩ за радикално изчистените като форма и материал, но политически многопластови и дори хибридни творби. В частта от общата изложба в Арсенале това е група от гигантски колела на трактор, плътно омотани в страховити вериги – творби, които предизвикват многобройни асоциации, както със съдбата и идентичността на афроамериканците от Юга, така и с автомобилната индустрия на САЩ, със залеза на индустриалната мощ на страната в паралел с активизирането на гражданските движения и борбите за права. Втората творба на Джафа в павилиона в Джардини е едноканално видео, озаглавено „Белият албум“. Това е уникален визуален разказ, използващ намерен и специално заснет материал, боравещ с противопоставянето на два съдържателни потока – екстремни прояви на расов супремасизъм от бели хора, и от друга страна – интимността и човещината в отношенията на автора към негови бели приятели. Филмът е дълъг почти час и е блестящо заявление за специфичната съдба и чувствителност на чернокожите американци, тяхната идентичност, живот, страхове, надежди.   

Като че ли в противовес на това е наградата за млад автор – Харис Епаминонда от Кипър, която представя инсталация в Арсенале и филм в Джардини. И двете творби използват готов материал – кадри и обекти, постаменти и огледала, завеси и мокети, за да създадат един невероятно интимен и човешки свят, в който деликатно „калибрираните“ взаимовръзки между елементите на творбата демонстрират чувствителността на автора по категоричен начин – отношение към миналото като към актуален живот, към обектите като към дълго отсъствали приятели, към зрителя като към съучастник в живота на този свят.

Джими Дърам, фотография Диана Попова

Наградата, дадена на Джими Дъръм от САЩ за цялостен принос в изкуството, е на другия полюс на изразителност и чувствителност. Авторът, който произхожда от индианското племе чероки в САЩ, съвместява килими, дрехи, черепи на животни (например бивол) и ПВЦ тръби, наред с други най-невероятни готови материали, които успява да надари с човещина и присъствие, сякаш с магическата сила на шаман. От комбинациите се раждат бизони с кожа от якета и черги или мустанги с копита от муфа, внушаващи нещо много силно и автентично за това кой е авторът и какво го мъчи в хибридността на този свят – например загубата на естественост и човечност.

Тереса Марголес, Мексико

Със специално споменаване (special mention) – награда не-лъвска, но не по-малко ценена, са почетени Отобонг Нканга от Нигерия и Тереса Марголес от Мексико, както и павилионът на Белгия, за който специално трябва да се каже, че се радваше на популярен интерес и ефикасна хибридност. Инсталацията от движещи се марионетки на занаятчии, като че ли дошли при нас от някакъв странен средновековен град в Белгия, плюс също такива марионетки на престъпници и разни странници зад решетки, инсталирани в страничните пространства на павилиона, неизменно объркват възприятието. Зрителите се движат между тези две реалности и рано или късно губят ориентация, а на снимките е трудно да се различи коя човешка фигура е на почитателка на изкуството от Испания през XXI век и коя е на марионетка точилар от Антверпен от XVII век. Озаглавена Mondo Cane (Кучи свят) по популярен италиански документален филм от 1962 г. за всякакви странни практики по света, инсталацията на Йос де Грюйтер и Харалд Тис като че ли ни напомня, че в крайна сметка светът е нещо едновременно естествено и изкуствено конструирано от хора. И поради това подлежи както на промяна, така и на архивиране в музей, така и на излагане в художествена изложба на вниманието на туристи и професионалисти.

В перспективата и на този павилион, и на кураторската изложба на Ралф Ругоф „Да живееш в интересни времена“ състоянието на човечеството днес изглежда и комично, и трагично. Послание, което вероятно е търсено в повече творби и павилиони, отколкото изглежда на пръв поглед.