0
813

Надежди и крушения

Едни и същи хора удостояват с едни и същи отличия герои и злодеи. Почетем ли с еднаква почит и едните, и другите, ние поставяме знак за равенство между свободата и робството.

Мировите часовници са като стайните: през деня
се виждат ясно, но почти не се чуват. През нощта
обаче ги чуваме като огромно пулсиращо сърце.

                                    Кристиан Моргенщерн, „Стъпала”

Преди броени дни на страниците на настоящото издание се опитах да потърся отговор на съществения помоему въпрос за корените на един опасен политически идеализъм. Става дума за скритото (с времето то става като че ли все по-открито) преклонение пред близкото ни (близко не само като дистанция във времето – и на сърцето ни близко) комунистическо минало. Вероятно озаглавената „Хвалители на злото” публикация е очаровала едни, а други е разочаровала, вероятно очарованията и разочарованията ще продължат пътя си и по настоящите редове. В това няма нищо странно – социопатията го предполага, а демокрацията го позволява.

Ако някой недоумява как може един идеализъм да бъде опасен, ще го успокоя, че когато е политически, може. Потребността на човека, а оттам и на човечеството, от робство е не по-слаба, не по-малко витална и не по-малко детерминираща гражданското му поведение от стремежа му за свобода. Коментирайки съотношението между беса и свръхчовека, в блестящите си социалнопсхологически изследвания най-значимият български философ на всички времена Асен Игнатов (някой съвременен социален идеалист да не вземе без време да го сбърка със Сава Гановски!) разказва защо и как човек често изпитва нуждата, неустоимото желание да захвърли от плещите си пъстрите одежди на цивилизацията и да се хвърли с мазохистична наслада в обятията на един или друг тиранин. А по силата на демократичността си демокрацията е длъжна да се съобразява с тази потребност, срещу която надеждни защитни механизми цивилизацията ни не е изнамерила и до днес. А не ги е изнамерила не защото е неизобретателна, а защото тази ни потребност е въпрос на психология, а психологията е по-авторитарна и от цивилизацията, и от морала. И нацизмът, и болшевизмът илюстрираха как цели народи наивно предпочетоха измамната социална сигурност на робството пред рисковете на свободата. Впоследствие те си платиха предпочитанието – лошото е само, че покрай тях тежкия кръвен данък платиха в брой и онези трезви гласове на творци като Достоевски, като Оруел, като Солженицин, като братя Ман, които предупреждаваха, които се опитваха да предпазят и собствените си страни, и цялата ни християнска (разбирай: дехристиянизирала се) цивилизация от предстоящото зло, което с еднаква неумолимост вещаеха и болшевизмът, и кафявата чума. Работата е там, че психологически погледнато, политическият идеализъм крие потенциала, съдържа ресурса да премине, при това неусетно, почти конспиративно, в своята противоположност. Подобен преход е въпрос на гражданска емоционалност, а емоциите в обществената сфера са опасни като барут. И световната, и европейската, и балканската, и (особено!) родната история са богати на подобни деструктивни трансформации, от които са си патили цели народи и поколения. Става дума за онези пламенни робеспиеровци, за онези яростни политкомисари и на болшевизма, и на нацизма, и на религиозния фундаментализъм, чийто поход в името на доброто, красивото и вечното въдвори в съдбата на човечеството злини, несравнимо по-пагубни от злините, които неукротимият им ентусиазъм тръгна да изкоренява. Проследявайки изхода от тази битка, гениалното перо на Емил Чоран стигна до извода, че корумпираният владетел е недвусмислено за предпочитане пред фанатизирания владетел. А често се налага да избираме един от двамата – по-богат избор политиката не ни предоставя. Окървавен исторически факт е, че най-отявлените, най-екзалтираните институционализирани (за разлика от другите, от неинституционализираните, от самодейните) престъпници като Робеспиер, като Гьобелс и Троцки, като Мао, Хо-Ши Мин и Хомейни не са бохеми и хедонисти, а още по-малко материалисти – стерилни и пламенни идеалисти са. Праволинейността на тези неуморими ездачи на принципи, тяхното методично безгрешие закономерно превърна жестокостта във върховен принцип. Линкълн стигна до извода, че хората, които нямат никакви пороци, нямат и особени качества. Така и въдворяването по ведомствен, по авторитарен път на всенароден хуманизъм логично доведе до господството на всенародни издевателства. Оказа се, че човечеството не може току-така да бъде очовечено, че човек не може да стане скоропостижно добродетелен – не и по институционален път. Тогава? Изходът според мен е един: да се примирим с несъвършенствата на човешката природа и да се опитаме да усъвършенстваме, доколкото това е възможно, човека по еволюционен, а не по революционен път. Дори само защото социалните еволюции са по правило безкръвни, докато революциите изнасилват, деформират естествения ход на събитията, превръщайки цели държави и континенти в царства на насилие и зло. Този филм вече сме го гледали неведнъж и на родна земя – от нови свидетелства нацията ни няма нужда, няма нужда и светът: нека своевременно ги спестим и на себе си, и на потомците си. За съжаление дали и доколко ще ги спестим или не, решавам не аз и не Портал „Култура” – масите решават. А масите, особено когато са маси народни и общонародни, са колкото велика, толкова и зловеща сила – както учат незабравимите уроци на историята, те могат да бъдат фанатизирани, но не и одухотворени. Любимите на всички робеспиеровци, на всички ленинисти и хитлеристи народни маси са – както установи стъпилият непоклатимо на антикомунистически и антинацистки позиции Бердяев, разсъждавайки за превъплъщенията на робството и свободата – извечни носители на примитивизма и злото, докато красотата и благородството са привилегия само на индивида.

Всичко това искам да припомня на онези хвалители на злото, които, както отбелязах в предната си публикация, душа дават да възродят под една нова, на вид по-светска, но в същността си не по-малко ретроградна форма времената и нравите на комунистическия тоталитаризъм. Диктатурата така и не издигна паметник на Тодор Живков, наричан и до днес от милиони с носталгично умиление Тато, но демокрацията го стори. При което не личността Тодор Живков ме плаши мене – плаши ме явлението Тодор Живков, плашат ме онези крепители на доброто старо време, които претендират, че като са вербували и донасяли, като са шпионирали и шантажирали сънародници, приятели, че и родственици, като са биели вързани хора и като са убивали и на родна, и на чужда земя най-талантливите и доблестни наши съграждани, са го правили за благото на Отечеството. Едно отечество, което изпитва нужда от подобни похвати, едно отечество, което трябва да бъде защитавано с насилие и измама, по-добре хич да го няма – обезчовечава и оскотява подобно отечество! Човечеството е по-високопоставена категория от отечеството – превърне ли се една родина в антитеза на общочовешките нравствени фундаменти, тя закономерно се превръща в родина на злото. Така че не служат, съвсем не служат на България всички онези ветерани, които в името на България са издевателствали над собствените си сънародници – те само са обслужвали, обслужвайки собствената си кариера, местните и задгранични палачи на България. Което ще рече, че са слугували на враговете на България, че са се държали като антибългари и античовеци. На България и на човечеството, за сметка на това, са служели всички репресирани от тях, онези благородни люде и доблестни граждани, които за мен са герои и които така славеният и венцеславен и от комунизма, и от демокрацията Антон Дончев нарече „глутница”. „Глутницата” е озаглавена една от фундаменталните творби на писателя – творба, в която горяните са провъзгласени за престъпници и убийци, а престъпниците и убийците от воюващите с комисарско ожесточение срещу тях Вътрешни войски – за герои. И творба, от която Антон Дончев не се е разграничил и до днес. Ето защо аз с чиста съвест бих го нарекъл фалшификатор на националната ни история. (Той фалшифицира историческото ни минало и с най-популярната си книга „Време разделно”, но това е друга тема.) И ако някой рече, че литературните творби подлежат само на литературна – не и на научна, не и на историческа преценка, държа да припомня, че няма велика литература, която да изопачава истината за един народ. Дори когато се откъсва от фактологията, дори когато прекрачва във фантастичното стойностната литература винаги изхожда от действителното, от истината за човека, за Бога и света и ни връща обратно към тази истина. Тъкмо затова злодейските режими като нацизма и комунизма нямат и не могат да имат собствена велика литература – дори, ако изобщо е авторство на Шолохов, „Тихият Дон” е велик и епичен не с комунистическата си партийност, а с отклоненията си от догмите на социалистическия реализъм. Отклонения, сторени на път към истината за разтърсващата драма на червеноармейци и белогвардейци в една братоубийствена гражданска война. Истинните предпоставки невинаги водят до истинни изводи, но лъжовните предпоставки винаги водят до лъжовни изводи. Така че художествената литература и историческата наука имат нещо общо: директно или индиректно те винаги служат на истината. Сам бащата на историческата наука Херодот, който изтръгна миналото от царството на легендите и мистификациите и го превърна в обект на изследване и чийто биографичен път е бил не по-малко драматичен от Пътя Христов, съветва да не се боим от никоя истина и да не се прекланяме пред никоя лъжа. И ако казаното е валидно за историка, не по-малко валидно е то за писателя. Партийността в науката и изкуството преобърна този принцип с главата надолу: и науката, и (особено) изкуството на метода на социалистическия реализъм ловко заобикаляха истината, за да фаворизират лъжата. А всички ние, които от малодушие или от гражданска инфантилност повярвахме на партийно-правителствените шикалкавения, бяхме обречени (при това с наше собствено участие) да живеем в разврата на лъжата. Една лъжа, която продължава победоносния си ход и до днес – вече по неофициални, по полуофициални пътища. И която – церемония след церемония – става все по-популярна. За сметка на истината, разбира се. Престижът на лъжата за собствената ни национална участ и на нейните глашатаи продължава да нараства и под животворното слънце на демокрацията, което на родна земя се оказа животворно по-скоро за мистификациите, отколкото за истините. Антон Дончев например е удостоен с повече държавни награди от демократичните ни държавници, отколкото от тоталитарните си стопани. А тези награди не падат от небето – те са обществено явление, зад тях стоят непоклатимо и обществени организации, и държавни институции. Хайде, с издевателствата – физически и морални – на еднопартийните ни деспоти аз някак си съм се примирил – ако не за друго, поне защото не мога да ги отменя, да ги анулирам със задна дата. Държа обаче да припомня на всички онези президенти и президентства, правителства и премиери, които така щедро награждаваха Антон Дончев през последния четвърт век, че доколкото отличията са му били връчвани за целокупното му творчество, те са награждавали и „Глутницата”. А е така, защото нито авторът, както споменах по-горе, се е разграничил от това си отроче, нито награждаващите го са отлъчили някак си този фалшификат от ритуала. Онези високопоставени държавници, за чиито демократичен избор са лели кръвта си прокълнатите от Антон Дончев борци за човешки права и граждански свободи, награждават с еднаква готовност и шепата оцелели от комунистическите издевателства и от апатията на последвалата ги демокрация горяни, и техните морални палачи като Антон Дончев. Само гротесково ли е или е и цинично?

Съгласен съм, че през 70-те години, леденеещи под суровата сянка на партийната цензура, да напишеш достоверен летопис за горянското националноосвободително движение се иска почти горянски героизъм и горянска саможертва. Никой няма моралното право да изисква подобен подвиг от един писател – особено политически емигрант като мен, чийто задник е топлил десетилетия наред луксозните кресла на западните радиостанции, докато произведенията на коментирания автор са печелели награда след награда. Автентичен епос, какъвто доблестта на бойците от самодейните горянски отряди несъмнено заслужава, Антон Дончев действително не можеше да напише. Можеше обаче да не напише епос лъжовен, едно четиво, което оклеветява най-чистите и предани синове на нацията ни. С подобен отказ да постави перото си в услуга на нечистоплътната партийна пропаганда в онези все пак следсталински времена писателят не би рискувал нищо – дори литературната си кариера. Какъвто си е предприемчив и находчив, Антон Дончев би могъл да измисли хиляди доводи, за да се измъкне от подобна поръчка – ако изобщо му се е налагало да измисля и да се измъква. Но явно наградите и церемониалните ласкателства са му били по-скъпи от историческата истина – по-скъпи са му те и в наше време.

Всички тези церемонии, легитимиращи лъжата и злото, дефилират и до днес – не само защото обществеността ги аплодира, а и защото не се намери правителство и президенство с граждански кураж и гражданска доблест. Кураж и доблест, които в името на историческата истина и на националното ни достойнство да се изправят и срещу популярните  обществени настроения – демокрацията не само допуска, демокрацията и предполага подобен жест. Вместо това нашите избраници предпочитат сервилно да следват конюнктурата – така е по-безопасно. А никой не иска от тях да жертват като горяните живота си за свободата, която хилядите жертви на режима така и не доживяха – достатъчно е само да почетем, да зачетем с две признателни думи тяхното дело. Но не с ордена, с който ще ги наградим, а с ордена, с който няма да накичим техните морални и идеологически похитители. Защото едни и същи хора да удостояват с едни и същи отличия герои и злодеи е недопустимо морално – почетем ли с еднаква почит и едните, и другите, ние поставяме знак за равенство между свободата и робството. По-опасен, по-деструктивен път за страната ни аз не мога и да си представя. На практика този подход води не до примиряване на противоречията и до национално единство – този подход води до смесване на доброто и злото, до тяхната неразличимост. Или, казано по-простичко, до нашето всеобщо обезчовечаване. Нанесените и нанасяни по този начин щети са злосторни в своята непреходност. Аз все се надявам, че далечното бъдеще ще възстанови статуквото, но докато то възтържествува, цели генерации ще учат и разучават размирното ни минало не само по талантливите и добросъвестни свидетелства на Солженицин и Георги Марков, а и по фалшификатите на Антон Дончев и компания. Високопоставените награди няма да направят тези пасквили по-малко фалшиви – само по-притворни ще ги направят.

Прави са, прави са древните: робството държи малцина – мнозина се държат за робството. Наблюдавайки как англичаните имитират римския начин на живот, нейде в началото на нашето летоброене Тацит отбеляза: „Неопитни, те наричаха култура това, което е било част от робството.” Е, нямам какво да добавя – по-умен от Тацит не съм. Гнети ме само приложимостта на казаното от него и към нашата епоха. И към нашата страна, и към нашето настояще. Сиреч към онази национална слепота, в която тънем от векове. И която – поколение след поколение – обезсмисля благородните усилия на броените свободолюбиви българи. Обезсмисля, пепели и изпепелява крехките ни надежди за един по-добър свят, превръща ги една по една в илюзии, в безнадеждност, в небитие ги превръща. И нас самите превръща в небитие – всички онези упования, които арестите на вездесъщата Държавна сигурност и студуванията по площадите само подхраниха и закалиха, намериха своето крушение не сразени от палачите, а демобилизирани, разводнени, опетнени от бездушието и бакалщината на една демокрация, която с такова въодушевление градихме…

 
Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияКишави мисли
Следваща статия„Турандот“ – най-доброто от Метрополитън