1
970

Над облаците

TDimova

Неизречимата атмосфера на летищата. Онази неясна, аморфна тревожност на таблата с пристигащи и заминаващи, на табелите с указания за коридорите, на блестящите като огледало подове, на студения, като че ли винаги един и същ дизайн от алуминий и стъкло, стъкло и асфалт, асфалт и писти. Неуловимата атмосфера на ничията земя, където няма домове, а само чакални, където няма храмове, а само стаи за молитва, където не може да се пуши никъде, освен в пушалните, където хората непрекъснато се движат, а имат някакво застинало изражение на лицето – напрегнато, очакващо, дебнещо.

Облаците са надвиснали над летището и са го обгърнали като пелена, студено е, духа вятър, вали ситен дъжд, неуютно е, неугледно е, бездомно е, пусто е на това място, през което преминават толкова много хора.

После качването в рейса, който отвежда пътниците до самолета. Пътниците бегло се наблюдават и изучават един друг. Като че ли едни и същи мисли витаят в главата на всеки.

После качването в самия самолет, вятърът, студът, дъждът докато се изкачваш по стълбичката, билетът в ръката ти, наум си повтаряш номера на мястото. Това „душевно утеснение”, когато вече си седнал на седалката, когато вече си закопчал колана си, когато връщане назад вече няма, предстоят единствено часовете на полета, които са пред теб, а ти вече си заключен в херметическата капсула.

И после бавното потегляне по пистата, и после внезапното забързване, и после в едни миг – отлепването от земята, онези 40 секунди непосредствено след излитането, за които се знае, че са най-рисковите, най-опасните. Тези 40 секунди съвпадат с ритъма на сърцето, което, едва ли не се чува как бие.

После издигането нагоре, гледането през малкия илюминатор, къщите все повече заприличват на кибритени кутийки, а земята като площ, на която е разпръсната някаква лего игра.

После преминаването през облаците.

И изведнъж – синевата, слънцето, блесналото лазурно небе. Тази необятност и красота, през която летиш.

Докато си долу е мрачно, влажно, сиво. Като че ли тази сивота е повсеместна и непробиваема. Като че ли всичко е под нейния похлупак. Тя е както около теб, така и вътре в теб. Просмукала се е, обзела те е, направила е така, че да те слее с напрегнатия безименен пътникопоток. Сякаш самият ти забравяш кой си. Стискаш билета в ръка, гледаш часовника, гледаш таблата с бързо сменящите се номера на полети и дестинации. Ставаш един от хилядите безименни пътници. Неслучайно всички пътници правят едно и също, държат се по един и същи начин. На летищата сякаш всички ставаме полуроботи. Емоциите ни, изражението ни, отношенията ни стават едни и същи, еднакви. И това е част от сивотата, в която сме се потопили и, която се е просмукала в нас.

Нищо не може да ни извади от тази напрегната стандартна сивота – нито безинтересните списания пред седалката, нито бодрият, но изкуствен глас на стюардесата, нито закуските, шоколадчетата, чаят и кафето, които консумираме механично с надеждата по-бързо да мине времето на напрегнатия престой в херметическата камера.

Но след малко се случва нещо, което на земята не може да се види и усети – безкрайният ослепителен лазур над облаците. Пълната противоположност на сивотата и заключеността. За съвсем кратко време самолетът е набрал височина, пробил е облаците и се е издигнал над тях. Виждаш ги под себе си, но те вече не са сиви и мрачни, а искрящо бели, неземни и безкрайни. А над тях е ослепително чист, кристален, неземен лазур. От земята и земното няма и следа. Потопен си в самия безкрай.

Пробиването на облачната сивота и внезапното попадане в ослепителния безкрай е метафора на нашето битие. Попаднал си в нов свят, който е в пълен контраст със света, в който си бил до преди малко. Докато си бил под похлупака на сивотата и напрежението и през ум не ти е минавало за онова отгоре, над облаците, над този свят, над неговата сивота. Всичко, което е долу, е като изкуствено бодрия глас на стюардесата. А онова, което е над облаците, е истински чисто, красиво и безкрайно.

Макар че виждаш този нов свят само през малкия илюминатор, ти си потопен в него, той те привлича неудържимо. Вече не си в херметическата камера, а си потопен в безкрая, във вечността. Дотолкова си потопен и слят с красотата на този безкрай, че не остава и следа от сивотата долу. Над облаците е съвършено друга дестинация, която не се изписва на таблата. Не сме подготвени за тази надоблачна дестинация, но въпреки това тя ни завладява изцяло. Въпреки това, когато се потопим в нея, тя ни обзема и покорява. От този момент нататък тя става по-важна от всичко друго.

Само в един няколкочасов полет можем да се докоснем до красотата на безкрая и вечността. В един полет от едно летище до друго се издигаме над земята, над облаците, над земното и преминаваме през вечността. Освобождаваме се от оковите на гравитацията, която ни прави тежки и сиви. Издигнали сме се над света и над себе си.

Понякога можем да усетим същото и на земята. Така внезапно се оказваме в сияйната красота, когато чуем или прочетем за Димитър Христов, локомотивния машинист, който спаси 100-те пътници – не се смята за герой, не мислил как да реагира, просто ги предупредил, винаги искал да бъде машинист, от 20 години карал по тези релси – толкова чист, скромен, обикновен, човечен човек, един от малкото хора в България, които искат да бъдат това, което са, които не обвиняват другите, а им помагат, които не мрънкат и не окайват съдбата си, а я следват и обичат, толкова красив и нормален човек, че чак не е за вярване, че се намира в България. Сякаш е някъде над облаците. Издигнал е и тези 100 живота, които е спасил, и нас, над облаците.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКато в роман на Дикенс
Следваща статияСилните жени на Северното сияние