0
2695

Наемниците

Заваля. Скриха се в някаква барака. Бяха изпратени дозор. Те двамата – Торо и Маджик. Да разгледат, да видят пораженията в селото.

Но заваля и се скриха в бараката. Започна и да мръква. Маджик и Торо решиха да отложат наблюдението за утре.

Но Торо не го свърташе.

По едно време той каза:

– Аз ще обиколя малко. – И излезе.

Такъв си беше. Див. Ни се водеше, ни се караше. Трябваше да имаш нерви като въжета, за да го издържиш. И затова с него пращаха Маджик – уж защото имаше нерви като въжета.

Но май само така изглеждаше. Маджик всъщност беше чувствителен човек. И за да скрие това, трябваше да изглежда като човек с дебели нерви. С много дебели нерви.

Торо се прибра на сутринта. Метна се на пода и остана така половин час. Дишаше някак хем тежко, хем леко.

Развидели се.

– Да ставаме – каза Маджик. Все пак той беше старшият.

Надигна се, разпали печката с трески от кутията на стенния часовник, свари си кафе и го изпи на прага. Послуша славеите. Беше му хубаво да е тихо.

И Торо се размърда. Мълчаливо.

След десет минути бяха готови. Поеха навън. Войнишкият навик да се оглеждаш на четири бързо ги разбуди.

Маджик вървеше по-напред. Беше преметнал автомата през шията и беше готов да стреля. По улицата имаше трупове. Къщите бяха повечето разрушени. Но имаше и съвсем запазени – с оградката, с тревичката, с цветята, с чешмичката. Някакво куче лочеше вода от коритото на една такава чешмичка. Коремът му беше разпран и водата се стичаше по лъскавите му черва.

Вратата на къщата зееше отворена. Маджик влезе, като първо простреля коридора в двете посоки. Бутна вратата на първата стая. Имаше легло и маса. На леглото лежеше момиче. Гърлото му беше прерязано. Маджик го зави с кувертюрата и излезе.

Торо не влезе в къщата. Чакаше отвън.

Продължиха. Излязоха на другия край на селото. Там започваха нивите. Видяха нещо като обор, а в пространството отпред, заградено с тел, се тълпяха двайсетина крави. Ребрата им бяха изхвръкнали. Маджик се приближи до оградата и кравите се спуснаха към него. Очите им бяха заприличали съвсем на човешки.

Отзад идеше Торо. Той приближи. Кравите изведнъж се юрнаха обратно към обора.

Торо се изсмя.

– Усещат! Мамицата им! Животните всичко усещат!

– Какво усещат?

Торо не отговори, а извади от калъфа на кръста си един нож. С мераклийска дървена дръжка и широко острие.

– За колене и дране. Бях коляч в кланицата. Животните усещат, нали ти казах.

Чак сега Маджик долови миризмата, която се носеше от ножа. Тя изведнъж го удари в носа. Миризма на бича кръв и на бичи сълзи. На кръв и сълзи. Страшна, тежка. Неизлечима миризма.

Добре че имаше дебели нерви.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПод черта
Следваща статияДа не ескалира напрежението около честването на Гоце Делчев