Заваля. Скриха се в някаква барака. Бяха изпратени дозор. Те двамата – Торо и Маджик. Да разгледат, да видят пораженията в селото.
Но заваля и се скриха в бараката. Започна и да мръква. Маджик и Торо решиха да отложат наблюдението за утре.
Но Торо не го свърташе.
По едно време той каза:
– Аз ще обиколя малко. – И излезе.
Такъв си беше. Див. Ни се водеше, ни се караше. Трябваше да имаш нерви като въжета, за да го издържиш. И затова с него пращаха Маджик – уж защото имаше нерви като въжета.
Но май само така изглеждаше. Маджик всъщност беше чувствителен човек. И за да скрие това, трябваше да изглежда като човек с дебели нерви. С много дебели нерви.
Торо се прибра на сутринта. Метна се на пода и остана така половин час. Дишаше някак хем тежко, хем леко.
Развидели се.
– Да ставаме – каза Маджик. Все пак той беше старшият.
Надигна се, разпали печката с трески от кутията на стенния часовник, свари си кафе и го изпи на прага. Послуша славеите. Беше му хубаво да е тихо.
И Торо се размърда. Мълчаливо.
След десет минути бяха готови. Поеха навън. Войнишкият навик да се оглеждаш на четири бързо ги разбуди.
Маджик вървеше по-напред. Беше преметнал автомата през шията и беше готов да стреля. По улицата имаше трупове. Къщите бяха повечето разрушени. Но имаше и съвсем запазени – с оградката, с тревичката, с цветята, с чешмичката. Някакво куче лочеше вода от коритото на една такава чешмичка. Коремът му беше разпран и водата се стичаше по лъскавите му черва.
Вратата на къщата зееше отворена. Маджик влезе, като първо простреля коридора в двете посоки. Бутна вратата на първата стая. Имаше легло и маса. На леглото лежеше момиче. Гърлото му беше прерязано. Маджик го зави с кувертюрата и излезе.
Торо не влезе в къщата. Чакаше отвън.
Продължиха. Излязоха на другия край на селото. Там започваха нивите. Видяха нещо като обор, а в пространството отпред, заградено с тел, се тълпяха двайсетина крави. Ребрата им бяха изхвръкнали. Маджик се приближи до оградата и кравите се спуснаха към него. Очите им бяха заприличали съвсем на човешки.
Отзад идеше Торо. Той приближи. Кравите изведнъж се юрнаха обратно към обора.
Торо се изсмя.
– Усещат! Мамицата им! Животните всичко усещат!
– Какво усещат?
Торо не отговори, а извади от калъфа на кръста си един нож. С мераклийска дървена дръжка и широко острие.
– За колене и дране. Бях коляч в кланицата. Животните усещат, нали ти казах.
Чак сега Маджик долови миризмата, която се носеше от ножа. Тя изведнъж го удари в носа. Миризма на бича кръв и на бичи сълзи. На кръв и сълзи. Страшна, тежка. Неизлечима миризма.
Добре че имаше дебели нерви.
