0
2272

„Най-интересни са ми островите „в края на пътя“

Интервю с Анита Димитрова, дългогодишен журналист, автор на хитовата книга „Гръцко синьо”

Ани, преди да пристъпим към темата на това интервю, новоизлязлата ти първа книга „Гръцко синьо”,  която междувременно влезе в челната десетка на книжните класации, да започнем с един общ въпрос. Как се отрази ефектът „Пеевски” върху дългогодишния ти професионален стаж на журналист?

Едва ли има вестникар в България, който може да каже, че не му се е отразил. Имам шанса да работя в един от малкото оазиси на свободното писане у нас, които все още се печатат и разпространяват на хартия, а не само в интернет – вестник „Сега“, и щетите са косвени. Хич не завиждам на колегите от свързани с корпулентното момче медии, които са вършили съвестно работата си в отдалечени от политиката ресори като култура, спорт или графичен дизайн, но биографията им носи съмнителната репутация на собственика. „Сега“ също бе потърпевш години наред заради разпространителския монопол на Пеевски и „Лафка“. Но изобщо тази фигура и свързаните с нея процеси стесниха много територията на свястната, базирана на факти журналистика у нас. Останаха шепа острови – нали за острови ще бъде и това интервю? – на които по-капризните читатели да се спасяват. Негативите от това тепърва ще усещаме – тактическият проблем са нелепите въпроси, които репортерката от „Пик“ задава на пресконференции на властта, стратегическият – завладяването на публичното пространство от фалшиви новини, мултиплицирани до безкрай в разни сайтове и сайтчета. За съжаление, традиционните медии у нас подкопаха авторитета си съвсем сами – социалните им аналози просто се настаниха удобно, защото природата не търпи празно място.

А сега по същество. Ключът към „Гръцко синьо” се крие според мен в подзаглавието „Не съвсем пътеводител”. Обясни, като автор, кое е това „не съвсем”? За да сме сигурни, че не пропускаме нещо.

Първата задача на подзаглавието бе да отстрани съмнението, че става дума за художествена литература, към което може погрешно да те отведе заглавието, преди да си разгърнал нататък.

Пътеводители за Гърция се намират в книжарниците и те носят логото на световни марки като National Geographic. Това е по-различна, местна книга, каквато не ми е известно да е излизала досега. Гърция, гледана отблизо, не е същата като Гърция, видяна от Америка например.

„Гръцко синьо“ е емоционален прочит на тази дестинация, макар субективното да е само поръска върху обилието от информация. Не претендира за изчерпателност като география, маршрути и забележителности – само обитаемите острови в южната ни съседка са над 100 и не, не съм посетила и половината в този живот. Но всяка възможност за остров в книгата е лично обходена, вкусена, преживяна.

Аз мисля, че за тази книга гръцкото правителство трябва да ти даде специална награда. И това най-вероятно един ден ще стане. Такова изчерпателно обяснение в любов към островна Гърция наистина сигурно е първото по рода си. Да спомена големите достойнства на книгата – точен и красив език, който не се страхува да се докосне и до поезията там, където е необходимо, както и максимум ценна информация, подпечатана с червения восък на личния опит. Затова разкажи как се пише една такава книга?

Знаейки туй-онуй за бюрокрацията в Гърция, за наградата може да почакам още 16 години. Извън шегата – книгата се „печеше“ точно толкова. Пътуванията, върху които е стъпила, обхващат дълъг период, а първият текст в нея – за най-близкия о. Тасос, в доста по-различен и съкратен вид още през 2005 г. излезе в печата. През годините съм си нахвърляла различни парчета, къде за медийни публикации, къде за лична употреба или споделяне в интернет (от много време разказвам подобни истории и давам съвети за пътувания в Гърция из форуми и социални медии, само че под никнейм).

Същинската работа бе свършена през зимата на 2020/2021 година, когато всички ние бяхме в плен на коронавируса. Иначе аз ходя в Гърция дори зиме. Невъзможността да се пътува физически се оказа удобен шанс да избягаш поне във въображението и спомените си. Въпреки че не е белетристика, това е книга за копнежа и за бягството от суровата реалност.

Пазила си се обаче забелязах, с всички сили, да не прекрачиш в жанра на пътеписа. Тоест описваш местата, но не и хората и преживяванията си, с няколко изключения. Това ми е много интересно – защо? Плод на предварителна стратегия или респект към по-високия жанр?

Ти току-що попита един пейзажист защо не рисува повече портрети. Пиша за това, което познавам, с надеждата да стигне и до други. Няма друга стратегия. Гърция не е случайно популярна дестинация – тя е достъпна, тя е възможна за най-широк кръг хора, без особени условности. Не изисква тежък финансов багаж, нито кой знае каква подготовка. Не е като да отидеш на Малдивите или да изкачиш Елбрус. И работата на „Гръцко синьо“ наглед е много проста – да отведе читателя дотам. Дали той ще срещне същите хора, които съм срещнала аз? Дали ще е същата посоката на вятъра? Да ти кажа, дори един плаж не остава досущ същият в продължение на два сезона.

Как успя да пресееш огромния товар от впечатления и информация и да го превърнеш в дестилат?

Опитният журналист е наясно, че е невъзможно, а и ненужно в една статия да напъха всичко, което знае. Трябва да махне оттук-оттам. То и Чехов има подобна мисъл, че изкуството да се пише е изкуството да се съкращава, но хайде да не се сравняваме с Чехов. Дългите години редакторска работа са ме направили безмилостна към всяка излишна дума.

Имаше ли си гуру в процеса на работата, или книжни образци, които да следваш? Впрочем да вметна – поздравления за избора на редактора Пепа Витанова – в книгата няма нито една грешчица, нито една куца фраза.

Книгите за Гърция, които са ме интригували и въодушевявали, са предимно на англоезични автори. Все пак не бих казала, че братята Даръл (по издателска приумица у нас са братята Даръл и Дърел), Патрик Лий Фермор или Хенри Милър имат пряко „съучастие“ в „Гръцко синьо“. По литературните и житейски маршрути на Казандзакис и Ленард Коен обаче съм ходила като на поклонение.

С редакторката Пепа Витанова ни свързва отдавнашно приятелство. Онзи ден се пошегувах, че в тази книга са вложени близо 120 години журналистически опит – моят (най-къс), на Пепа и на Веселина Седларска, чиято подкрепа бе решаваща да се захвана с това начинание, а тя после написа и бележката на задната корица, в качеството си на първи читател извън редакционния екип.

Лично на мен в книгата ми липсва едно нещо – карта на островна Гърция. Това съзнателен пропуск ли е?

Ти и аз сме от поколението, което борави с книжни карти. Днешните хора не го правят, джипиесът в колата или телефона ги отвежда навсякъде. Още един-двама читатели обърнаха внимание на този пропуск, но мисля си – нали не е съвсем пътеводител? Нека не е съвсем „пакетна услуга“, да не е всичко поднесено наготово, по-добре е човек да се порови, да последва сам маршрутите и мечтите си. Нали пътуването било също толкова важно, колкото и крайната цел.

Какво изпитва един дългогодишен журналист като теб, автор на стотици и хиляди публикации, когато хване в ръката първата си книга? И съвсем естественият следващ въпрос – готвиш ли втора книга?

Не знам дали 45 години е рано или късно за дебют, аз съм човек без литературни амбиции. Със сигурност съм от онази проклета порода, която превръща в работа всяко свое хоби (първо беше киното). Единствената движеща сила е несекващата страст към темата, която те кара да стигаш все по-далеч и по-надълбоко в нейните води. На въпроса: не, не готвя втора книга и не мисля за нея сега.

Гърция ли е твоята България, Ани?

Да не бъркаме туризма с емиграцията. Не се разпознавам сред онези многобройни българи, които си накупиха къщи и апартаменти в близка Гърция – с намерението да завъртят бизнес или да изкарат старините си в южняшко спокойствие. Нито пък се чувствам у дома си в друг език освен българския, макар да поназнайвам и други.

Не съм първата, надали и ще съм последната, привлечена от Средиземноморието с неговия божествен климат, история, кухня и култура. Но островите от малка ме омагьосваха – дори да са така лишени от екзотика и съкровища като мъничкия бургаски Болшевик (сега Св. Анастасия). Писателят Лорънс Дърел, живял на Корфу и Кипър, е изобретил термина islomania – опиянение, обземащо човека, когато се намира на малко парче земя, заобиколено отвсякъде с море. Това е и моето усещане. В момента, в който виждаш нова ивица суша на хоризонта, винаги има нещо от вълнението на пионера-мореплавател, дори да си заобиколен от стотици шумни гръцки кирии с денкове. За тях корабът е просто междуселски рейс, макар да е вълнуващ за нас, сухоземните хора.

По бащина линия произхождам от едно балканско село в края на пътя, обезлюдено като много други. И в Гърция най-интересни са ми островите „в края на пътя“, преди местните общности да бъдат окончателно претопени в казана на глобализацията. В услуга на туризма днес много от тия острови имат летища и развита инфраструктура, но са останали и от вида, където фериботът отива 1–2 пъти седмично и това е единствената връзка с цивилизацията. А ако има силно вълнение (през зимата има често), може и изобщо да не отиде – в XXI век, смятай! Пътуването до такова място е почти равносилно на пътуване във времето. За малцината, които обитават тези парчета земя целогодишно, подобен живот е труден и неблагодарен. Но за нас, мравчиците от милионните модерни градове, акостирането на техните малки сини планети е неописуем лукс.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияИталианска среща със Соня Йончева
Следваща статияВглеждане отблизо