0
4528

Най-малкият зоопарк на света

Откъс от книгата-бестиарий с разкази „Най-малкият зоопарк на света“ на белгийския писател Томас Гюнзиг (изд. „Ерго“, превод от френски Наташа Колевска-Куртева).

Творчеството на Гюнзиг често е белязано от чувството за черен хумор. В сборника с разкази „Най-малкият зоопарк на света“ (Награда на литературните издатели, 2003) авторът изненадва с ексцентричен бестиарий, всеки разказ започва с алюзията за някое популярно животно и приключва с нечия гибел. Социалната критика на творбите на Гюнзиг има сложна ориентация, а стилът му съчетава ерудицията на високата култура с масовата популярна култура.

Томас Гюнзиг (р.1970, Брюксел) е френскоезичен белгийски писател. В ученическите си години успешно се справя с дислексията, следва политически науки, специалност „Международни отношения“, а през 1994 г. спечелва студентската литературна награда на Брюксел. Следват опити в най-различни жанрове: романът „Смъртта на един съвършен двуезичник“ (награда „Росел“, 2001), радиопиеси, детски книги, минава през либрето за мюзикъл, работи върху адаптацията на анимационния филм „Тишина в киното“ (2006), пробва се като режисьор и поставя пиесата си „Произходът на живота“ (2008). Книгите му са превеждани на немски, руски, италиански, чешки и др. езици.
Гюнзиг се занимава и с педагогическа дейност, участва в ателиета по творческо писане в Белгия и Франция. Добре познат е в медиите: пише за различни списания и вестници и понякога участва в телевизионното предаване „Салони на властта“. От 2010 г. води собствено радиопредаване „Силно кафе“.

КОАЛА

Всичко е наред

Всичко започна от самолета, още от момента, в който Фред си даде сметка, че не харесва главите на седящите пред него бизнесмени. Не беше като при полетите за Германия или Щатите. Там бизнесмените приличат на глобални аристократи, иначе казано, притежават елегантност без никаква външна показност, а парфюмите наистина са достойни за чакалня на бизнес класа. Но тук случаят беше съвсем друг, тук имахме налице една дяволска банда новобогаташи, нямащи нищо общо с онези хора, които са правили откакто се помнят ужасно много пари за ужасно кратко време. Тези тук бяха облечени като простаци, пиеха като простаци, закачаха се със стюардесите като простаци.
И като кацнаха на летището, продължи по същия начин, времето беше ужасно гадно, валеше нещо между дъжд и сняг, беше сиво и еднообразно. Копелетата с оранжевите слушалки, които ръководеха движението на самолетите по специалния асфалт – тармак, изглеждаха така, сякаш изобщо не им пука и това съвсем определено означаваше, че са свикнали с този гаден климат, сигурен знак, че леденият дъжд можеше да се проточи с дни. Фред включи мобилния си, докато чакаше на опашката за паспортен контрол и се опита да се обади вкъщи. Синът му вече от няколко дни кашляше, жена му се цупеше, защото „пак щял да замине” и „се бил оставил работата да го погълне”. Нямаше мрежа. Опита два-три пъти, като не спираше да се ядосва заради така наречената 3G технология, после редът му дойде. Една жена в униформа загледа подозрително ту паспорта му, ту него самия. Стори му се грозновата и уморена. Тя грубо удари печат на произволно избрана страница, без да каже и дума и му направи знак да мине.
Фред не харесваше тази страна, сега вече беше съвсем сигурно. Маршрутът на таксито, което го отведе до хотела му на улица „Резидeнция” 51, не промени нищо. Всичко, което можеше да види, беше само допълнение към картината на разруха. През завесата от плющяща ледена вода се виждаха очертанията на почти черен град, черни фасади, черни булеварди, на хоризонта личаха върховете на високи черни кули. Ето докъде можеше да доведе завоят в една политико-икономическа система, не до революция, не до раждането на „новия човек”, а просто до грозотата. Грозота върху стотици квадратни километри.

Поне няма да е за дълго

Хотелът на „Резиденция” 51 беше една от тези черни сгради. Със същия успех би могла да бъде поликлиника в окаяно състояние или жилищен блок за социално слаби, можеше да бъде и полицейски участък, но беше хотел. На рецепцията имаше един задрямал тип, за който не може да се каже, че наистина говореше френски, английски или немски. Смесваше всичките тези езици с апломба на човек, за когото няма голямо значение дали ще бъде разбран или не. Той дълго гледа паспорта на Фред със същия поглед като жената от летището, подозрителността като че ли беше въпрос на местна култура.
Преди да се качи в стаята си, Фред попита дали има начин да телефонира. Задрямалият тип му посочи телефон в единия ъгъл и му обясни нещо, което му се стори, че трябва да беше доста сложна тарифа за ценообразуване. Той пробва със и без цифри отпред, със и без международен код, опита без нулите, които му се виждаха излишни, но в края на краищата беше принуден да си признае, че очевидно нямаше начин да се свърже с жена си. Сигурно имаше някаква хватка, утре преди заседанието ще попита. Най-накрая реши да се качи в стаята си, сънят го връхлетя със силата на океански прилив, едва ли не усети болката от сблъсъка.
Онзи тип от рецепцията го придружи. Влязоха в малка стая: миниатюрна баня със съмнителна чистота, гардероб срещу леглото и задънен прозорец, който гледаше към една канавка, в която се свличаха парчета лед и разтопен сняг. Когато остана сам, опита пак за всеки случай мобилния си. Нищо не стана. Нямаше сила да вземе душ, силата едва му стигна да се изпикае, да се съблече и да се мушне в леглото. Полежа така, заслушан за момент в дъжда, който биеше по прозореца и накрая загаси лампата.

Нещата по реда на тяхното случване

Някой го гледаше. Беше сигурен. В частицата от секундата, преди да настъпи пълен мрак, той видя нещо, времето беше прекалено кратко, за да разбере какво по-точно. Остана така няколко минути, без да смее да помръдне, после светна лампата. Погледна наляво, надясно. Нищо. След това го видя, беше се покатерило върху гардероба. Някакво животно, разновидност на маймуна, беше вперило в него огромни очи. Фред рязко се изправи, протегна ръка към дрехите си. Животното премигна. Фред се облече, без да изпуска маймуната от погледа си, нахлузи си обувките и слезе да предупреди онзи тип от рецепцията.
Копелето беше погълнато от телевизионно предаване, описващо най-детайлно техническите параметри на един мотор с големи цилиндри. „На гардероба в стаята ми има маймуна!” Онзи от рецепцията повдигна очи, замижа за момент, после изведнъж като че разбра за какво става дума, „не маймуна, коала!”. За Фред маймуна или коала беше абсолютно едно и също. „Добре де, аз какво да направя в такъв случай?” Човекът от рецепцията му се усмихна и обясни, търсейки няколкото думи френски, които се мотаеха из паметта му. „Има тук навик. То не лошо. Кротко много. Не пречи. Навън много студ. То обича стая. Обича гардероб.”
Фред беше капнал, нямаше сили да се опитва нито да разбира, нито да търси решения. Качи се обратно в стаята си.
Коалата беше там, полуседнала, полуизлегнала се, в някаква чудата поза върху гардероба, и се взираше в него с големите си като десертни чинии очи. Фред се съблече пред погледа на животното, после си легна и загаси осветлението. Коалата го гледаше, беше сигурен, знаеше го, впечатлението беше доста странно, сякаш един милион иглички се забождат в тялото ти. Той се завъртя на една страна, после на другата, чу необичаен лек звук и реши, че идва от коалата, която е пръцнала.
Спомни си за жена си, която очаква да ѝ се обади, за сина си, който кашляше, и най-накрая заспа, сковаващ, парализиращ сън, без сънища, тежък като мраморна плоча.

Но това не е краят

Първото нещо, което видя на другия ден, бяха кръглите очи на коалата, вперени в него. Дали беше спала? Затваряше ли си изобщо очите? Фред дълбоко се съмняваше. Бледата светлина от мръсния сняг се процеждаше през наполовина дръпнатите пердета и не обещаваше нищо добро за деня. Той стана и набързо взе душ. Водата миришеше леко на сероводород, което нямаше начин да не ти напомни за блато. Няколко пъти се опита да затвори вратата на банята, но тя все оставаше леко открехната, така че стига да протегне врат, коалата можеше да го види. Ситуацията стана истински притеснителна, когато Фред си даде сметка, че вратата на тоалетната също не се затваря и че там по същия начин, само като си протегне врата, коалата го наблюдаваше с любопитството на изследовател, открил нова форма на живот.
Заседанието мина криво-ляво. Не се взеха никакви решения, дискутираха се незначителни проблеми и Фред не получи ни най-малка информация относно употребата на телефоните. Като се върна в хотела, в устата си имаше усещането за вкус на недостатъчност, вкус, който той мразеше, коалата беше там и моментално забоде в него своя внимателен поглед. За енти път Фред се опита да се свърже с жена си и за енти път не успя.

Навън дъждът, примесен със сняг, се сипеше с мълчалива упоритост, отключваща обсесивно-компулсивни смущения. Той мислеше за сина си на година и половина, с рецидивиращ бронхиолит. Попита се какъв ли ще стане, ако вземе че наследи склонността към истерия на майка си и гадния характер на баща си. Коалата се чешеше, прозяваше и както и предната нощ – пръцкаше. Фред кипна. Имаше да прекара още четиресет и осем часа в този хотел, а не си беше взел и нищо за четене. Трябваше да говори с жена си, трябваше да разбере какво става със сина му, нещо трябваше да се случи. Слезе да види онзи тип от рецепцията, намери го да гледа кеч по телевизията. „Трябва да се обадя вкъщи!” Човекът криво-ляво отново обясни за тарифите, нещо, което му беше абсолютно безполезно.
Фред пак опита от кабината, но пак нищо не стана. Не можеше да понася тази страна, не можеше да изтрае и този тип, не можеше да понася работата си, животът му беше пълен провал. Върна се пак на рецепцията. „Коалата пърди!” Онзи му обясни, че тъй като яде сухи плодове вместо листа от евкалипт, има затруднения в храносмилането и ако от време на време пърди, то нямало какво да се направи. Фред каза, „ами да бе, разбира се, то тук никой за нищо не е виновен”, и се качи в стаята си.

Коалата си беше там. Не можеше повече да я понася. Не можеше да понася тези очи, които му приличаха на преспапие от духано муранско стъкло, каквото баба му колекционираше. Качи се на леглото и хвана коалата под мишниците. Беше мека и топла, животното изпръхтя леко учудено. Фред отвори прозореца и в лицето му се забиха хиляди капчици ледена вода. Ама че време! Как изобщо може да се живее тук? Остави върху водосточната тръба коалата, която потръпна от досега с ледената вода и сложи лапа на прозореца, който Фред вече беше затворил.
После дръпна пердетата и си легна в леглото. Трябваше вече да е спокоен, трябваше да диша леко, трябваше да си спомни какво бяха разказвали по време на семинара за планиране на печалбите и загубите… Заспa.

И после какво?

Дните минаваха. Последното заседание протече по-добре. Един колега му услужи с мобилен телефон, който работеше и благодарение на който успя да се свърже с жена си. Синът му вече не кашлял и питал за баща си.
Един час преди да напусне хотела, той си спомни за коалата, отвори прозореца и я намери, свита на топка. Хвана я. Животното беше студено и вкочанясало, със затворени очи.
Фред го сложи върху гардероба и слезе да си хване таксито.