0
1854

Най-мрачно е в човешкото съзнание

Някои филми остаряват по-бързо от други. Най-дълго устояват добре разказаните истории. Един поглед 10 години назад...

„Злокобен остров“ photo by Paramount/Kobal/Shutterstock

Мартин Скорсезе е режисьор с разностранни интереси. Казват го за много творци, но човек, който е снимал последователно романтичния „Невинни години“ (1993), гангстерския „Казино“ (1995) и будисткия „Кундун“ (1997), със сигурност заслужава това определение.

На всяка от своите истории той отдава дължимото внимание, без да го превръща в началото на нов етап от филмографията си. Така че няма нищо изненадващо, че през 2010 г., между криминалната екшън-драма „От другата страна“ (2006, отличен с Оскари за филм, сценарий и режисура, римейк на хонконгския „Пъклени дела“) и приказката „Изобретението на Хюго“ (2011, носител на 5 награди Оскар, но без основните) се появява психотрилърът „Злокобен остров“ (нито една номинация за Оскар или Златен глобус). И до днес, десет години след премиерата му, Мартин Скорсезе още не е заснел друг филм, с който да надмине въздействието му.

Екранизацията по eдноименния роман на Денис Лихейн не се появява съвсем „от нищото“ в творчеството на Скорсезе. В известен смисъл „Злокобен остров“ е превъзходна „кръстоска“ между посредствения „Нос Страх“ (1991) и откровено досадния „До краен предел“ (1999) – очевидно доказателство, че отлежаването и преосмислянето може да изведе режисьорските  търсения на съвсем ново ниво. Ефектно съчетание между фабула и визуално решение, филмът се задържа в съзнанието с два много важни елемента: атмосферата, превърната в самостоятелно действащо лице, и трансформацията на сюжета от криминално разследване, през теория на конспирацията, в психоаналитичен сеанс (и не, определено не смятам, че на двайсетата минута маските падат, козовете са разкрити, и това съсипва цялата интрига, както твърдят някои критически анализи).

„Злокобен остров“

Сюжетът надгражда няколко смислови пласта, съсредоточени около сложния персонаж, изграден от Леонардо Дикаприо. В базовото ниво щатският шериф Едуард „Теди“ Даниълс пристига със свой колега на затворнически остров в залива на Бостън, за да разследва мистериозното изчезване на пациентка от психиатричната болница „Ашклиф“. Персоналът се държи подозрително и не е особено склонен да сътрудничи, а Теди започва да се съмнява, че на острова се случват странни неща. На следващото ниво протагонистът е измъчван от вина в ретроспекции и кошмари, които се преплитат: разговаря със съпругата си Долорес, загинала в пожар; и си припомня края на Втората световна война, когато с военното си подразделение освобождава концлагера Дахау и участва в разстрела на нацистките пазачи… На трето ниво се разкрива, че Теди е дошъл в „Ашклиф“, за да търси престъпника, отговорен за смъртта на жена му, затворен в блок С за особено опасни пациенти. На четвърто ниво се разполага теория на конспирацията, характерна за периода. Годината е 1954 г. и маккартизмът е в разгара си. Оказва се, че избягалата пациентка всъщност е лекар, който се крие от управата на психиатрията, защото се противопоставя на „промиването“ на мозъци и създаването на „призраци“ – стратегия в лова на комунисти. Тя предупреждава Теди, че ако задава много въпроси и се опитва да открие истината, ще го изкарат луд… На последното ниво Едуард Даниълс се превръща в анаграма на търсения Андрю Лейдъс (в оригиналното изписване) – т.е. човекът, убил Долорес, е самият „Теди“, пациент на болница „Ашклиф“ от две години, измислил цялата тази сложна наративна конструкция в нежеланието си да се изправи срещу своите демони…

От една страна, имаме ескалиращата психоза на героя, който сравнява методите на лечение в затворническата болница с нацистките експерименти; пренася част от истината за лудостта на жена си върху въображаемия персонаж на избягала пациентка, която е удавила децата си; измисля си партньор, после го набеждава, че е шпионин, а след това го „убива“; раздвоява собствения си образ между престъпник и представител на закона и т. н. Към видимия пласт на объркаността му се прибавят умишлените „грешки“, които Скорсезе залага, за да ни подскаже, че нещо не е наред с психиката на протагониста и сме водени от недостоверен разказвач, който изпуска нишката на разказа (оправдано впрочем от хода на събитията, без да се налага да прибягваме до скритата му самоличност). Друг е въпросът, че елементи като отсъстващата чаша с вода в ръката на една пациентка, цивилната поява на Теди/Андрю сред кошмара с нацисткия лагер или повтарянето на една и съща фраза в различни ретроспекции могат да наведат зрителя както на идеята, че героят е луд, така и че ще бъде изкаран луд (в съгласие с гореспоменатата конспиративна теория)…

„Злокобен остров“

Изправени сме пред най-мрачния филм на Мартин Скорсезе, оригинален трилър в традицията на Хичкок, в който кинопрепратките не са подчертани, а се вписват тихомълком. Потискащата визия с готически аспект (и контрастът с ярките цветове на част от спомените), комбинирана с „предвещаващата“ музика, превръщат „Злокобен остров“ в параноичен пъзел, където съмнението съпътства фабулата до самия край и оставя зрителя в дълбока несигурност относно реалността на онова, което вижда, и в което трябва да вярва – двигателят на филма е едно усещане за заплаха, подсилено от природните сили, които се отприщват в буря с проливни дъждове и метафорично формулират въпроса как да оцелеем след „бурята“. През цялото време усещаме, че става дума за манипулация, и стискаме палци тя да не води до легитимирането на поредната теория на конспирацията, защото би било твърде лесно и банално, но когато осмисляме финалната фраза на Андрю: „Кое е по-лошо – да живея като чудовище или да умра като добър човек?“ (която не присъства в романа), разбираме, че всичко е наред – „Злокобен остров“ удържа всички обещания.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияРязането на ореха
Следваща статияЗа образованието. Ареопагитика