1
3072

Накратко – по два наболели въпроса

Накратко, защото напоследък много хора са предизвикани да говорят и по-дългите текстове сигурно съвсем утежняват и без това тягостната ситуация. Не че с късите е по-различно, но все пак…

Все пак има нужда да се каже още малко – с надеждата, че може да се открие аргумент, който да внесе известна яснота и доза спокойствие, необходими при търсенето на правилните решения.

Първият въпрос засяга пазенето от комунизма. Трябва ли да се пазим, защо, от кого точно и точно кой да ни пази? Има едни, които претендират, че ни пазят, има други, които не са съгласни и наричат самите пазачи комунисти.

За да се излезе от патовото положение, можем да припомним една по-различна гледна точка към комунистическия строй, която да обясни в какво бъркат и едните, и другите, в какво не бъркат и защо така или иначе пазенето е важно.

Ако приемем, че комунизмът може да се опише като конкретно властово държание, въпреки че у нас еднопартийната система отдавна е заменена с многопартийна (което само по себе си вече е огромна разлика), е възможно да се открият поведенчески аналогии с миналото, които дават основание да се твърди, че днешните управляващи го карат по старому. В този смисъл те упражняват онова, от което уж ни пазят.

Но дали комунизмът се свежда просто до това как фактически се държат властимащите? Най-вероятно не. Като че ли много по-съществено е какво им дава право да постъпват така. Ето в какво се състои важното различие.

За много хора, преживели комунистическия режим, най-непоносимата негова проява беше употребата на средства, оправдани от утопично възвишени цели. Огромната идеологическа перверзия, която развързваше ръцете за повсевместни репресии, извършвани от „добри, честни и всеотдайни другари” в името на „светлото бъдеще”, превръщаше живота в кошмар. Само споменът за тази атмосфера и днес кара пострадалите (а такива в една или друга степен бяха всички) да настръхват.   

Както казахме, ако настоящите демократично избрани управляващи възприемат практическите модели от онова време, те с основание биват упреквани, че продължават порочната линия, която твърдят, че уж прекъсват.

Но пък точно липсата на идеология ги прави приемливи за тези, които не искат да се връщат към големия фалшив разказ за края на неправдата, към повелите, към идеалите и стегнатите редици на техните верни, но безумни защитници. Не искат, защото знаят или просто усещат, че да наричаш тъмното светло е най-лошото. Идеологически укрепеният тоталитарен лидер хвърля една сянка, а управникът с авторитарен маниер, който изглежда сякаш му е вътрешно присъщ, а не доктринално наложен – друга. 

Властта на комунистическият вожд е абсолютна, без значение кой е той – тя произтича от най-висши справедливи подбуди с безкрайно дълбоки социално-политически корени. Култът е резултат от основанията, а не от някакви особени лични качества.

Усъмняването в установените съвършени правила те изхвърля от сферата на добротата и солидарността, ти ставаш „мръсна гад”, която заслужено трябва да бъде изтрита от усмихнатото румено лице на прогресивния интернационализиран свят.

Важно е да се подчертае – прочистването от гадове не е на расов, национален, икономически или друг подобен признак. Не е проява на господарско надмощие, обратното – в името на братството, свободата и равенството се потиска и трепе наред.

Разделението е нравствено и добрите имат право да убиват лошите. Като добрите са добри не според етически и юридически критерии, а според партийна принадлежност, базирана на историческа необходимост и неизбежност. Писано им е да са такива. Лошите пък са тези, „които не са с нас, което значи, че са против нас”.

В сравнение с описания ужасяващ ред, снабден с (псевдо)научна аргументация и благовидни оправдания за репресията, властта на обикновения разбойник, въоръжен с популистки чар и арсенал от гангстерски методи за сплашване, рекет и политическо лавиране, може действително да изглежда като много по-малкото зло.

Без съмнение, зло. Но дори простата възможност бързо и лесно да бъде категоризирано като такова, го превръща в проблем, наистина подобен на проблема с мафията, който се среща навсякъде по света, и с променлив успех всички се опитват да разрешат в хода на едно реално протичане на живота. При комунистическия режим реалното протичане на живота е отказано. А това е по-голяма беда.

Затова пазенето от комунизма е важно.

Но нима той може да се върне? Защо ни е някаква корумпирана шайка да ни пази от нещо, което си е отишло веднъж завинаги?

Тук е моментът да кажем нещо и по повод втория наболял въпрос – протестите.

Точно протестите – нашите и световните – могат да ни накарат леко да се разтревожим, че комунизмът като обща идеологическа нагласа не си е отишъл, а само е сменил етикета, нарича се с други имена, по-софистицирани.

Съдържателните белези на места са много точно разпознаваеми – утопична превъзбуда, която не зачита реалностите, нетърпимост към упреци, оправдана от една висша идея за справедливост, която е достатъчно да бъде извикана, за да освободи скандиращия от нуждата да докаже своята пригодност, той е абсолютно добър, необходимо и неизбежно, неговата морална легитимация не се състои в собственото му качество, а в лошотията на неговия противник, щом той е отрицателен, аз съм положителен.

Установяването на такива черти кара хора с опит, които безрезервно подкрепят недоволството в рамките на неговите неоспорими основания, в известна степен да се разграничават от протестната стихия, доколкото във вихъра си тя връща онова, което никога не бива да се връща.

Не е случайно, че такива критици биват заклеймявани, подлагани на присмех или директно оклеветявани. Няма как – революционният плам не търпи хладни размишления. Великите въстания прегазват тия, дето спират да помислят.

Ама, как не разбирате, че е нетърпимо, питат пионерите на бунта. Колко още доказателства да се приведат? Корупцията ще ви избоде очите, а вие се правите, че не виждате. Какви усилия още трябва да положим, за да се убедите в очевадното!?

Това са неправилно зададени въпроси, защото всеки е наясно, че има проблем и наистина няма нужда да се обяснява. Даже тези, които смятат, че има нужда, май просто обичат да обясняват – пак и пак – и някой да ги слуша.

Работата обаче е там, че посочването на известните до болка недостатъци не води до решение, а много малко участници в борбата са притеснени от това. Повечето смятат, че протестът е власт, която трябва да бъде наложена, без да се поставят питания спрямо нея самата. Такава нагласа естествено напомня за строфата от химна на Интернационала „Но стига толкова търпение, ний старий свят ще разрушим!”. И, да, това – с рушенето – е ясно, знаем как е. Какво ще се построи обаче? Предложението да се помисли се отхвърля.

Но, ако на мисленето в реални перспективи се гледа като на реакционна пречка, то комунизмът, от който ни „пазят”, а ние не искаме, никога не си е тръгвал и властва с пълна сила – по наподобителен начин при тях, по автентичен начин при нас.

Стоян Радев е роден на 3 август 1971 г. в Смолян. Завършил е НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ – Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“), „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Саломе“ от Оскар Уайлд, „Снегирьов“ по Достоевски, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович, „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, „Караконджул“ по Николай Хайтов (Народен театър „Иван Вазов“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“) и др. Има две номинации за „Аскеер“ и две за „Икар“ за най-добър режисьор. Заснел е няколко игрални и документални филма, тв сериал, както и множество музикални и рекламни клипове. За сериала „Четвърта власт“ печели две награди – на Българската филмова академия и на Асоциацията на европейските телевизии CIRCOM.
Предишна статияПо посока на тълпата и със скоростта на тълпата
Следваща статияЗа оцеляването на човешкото

1 коментар

  1. Основната грешка. която правим говорейки за близкото минало е като се упражняваме върху комунизма. комунизъм няма. Това което ни се случи бе окупация и колонизация от Московията – азиатска държава упражняваща модерен феодализъм. Първобитен човеконенавистен режим, служещ за измислени идеали. Хремълците инсталираха у нас тяхната политическа система. формално имаше българска колониялна администрация, която бе контролирана твърдо от руски резиденти във всеки властов център, през комунистическата партия и тайните служби. Нашенците в управлението немаха воля и възмжност да направат каквото и да е. Пирин ще бъде македонски! така да бъде. Ще смените имената на турците! слушам. и подобни. Людмила направи 13 века България и се спомина на бързо. Когато говорим за комунизъм и нашенски комунисти ние забравяме за ужасната роля на руснаците. Защото не българите избиха 50к българи. руснаците го направиха. Руснаците изтискваха икономика ни 70 години и България има три фалита. Не комунистите са виновни за това а руснаците. Това трябва да го знаем и постоянно да го говорим защото днес руснаците отново си поискаха България. чрез протестите на резидента Радев и опитите му за държавен преврат с цел служебно правителство без парламент. на бързо ще се отзовем извън нато. Сега няма да в обяснявам как. защото се опитвам да разбера каква мъка бута автора да се упражнева в дългопис.