2
1067

Накъде отива България?

TNikolov

В Европа, поне от 1929 г. насам, живеем в опити за умора и реставрация, което е обичайно и понятно след големите войни и икономическата депресия, твърди немският политически философ Карл Шмит. И трябва да признаем, че тази умора и реставрация е повече от обичайна и понятна тъкмо с днешна дата, четвърт век след края на Студената война и на съветската система. В ядрото на сегашната политическа подредба всичко изброено по-горе е налице: има я „депресията” (световната финансова криза – 2007-2009) с нейните все още долавящи се последици; има я и умората на дезинтеграцията (от популизмите в Европа до Brexit); има ги и всевъзможните опити за реставрация (от въображаемия халифат на Ислямска държава, през нео-османизма на Ердоган, та до имперската „доктрина Путин”, според която величието на Русия е най-вече в това да предпочита риска на поражението пред какъвто и да е компромис (Хенри Кисинджър).

Нещо, което придава на процесите около нас непредсказуем, а в очите на някои „гадатели от отвъдното” – даже катастрофичен характер: Европа е не просто в криза, тя е в безвъзвратен упадък, съчетан с разпуснато безсмислие; ислямизмът е (само) във възход, а Русия е „изходът” по силата на своя „евразийски месианизъм”: термин, в който първата дума спокойно може да се замести с петрол или газ, а втората – с ядрени ракети.

Живеем обаче в твърде ускорен свят, в който острият дефицит на време не ни позволява да се занимаваме с всякакви фантасмагории, чужди или доморасли мегаломании, заради които винаги „сме по средата на много решения”, както обича да казва нашият премиер.

Ала тази „нашенска среда” е като че ли моделът на българското самозабатачване. Тук са и основанията на нашата „умора”, даже надделяваща над все по-амортизираните опити за някаква „реставрация”.

И тъй като се насложиха твърде много метафори, обратно към реалността.

***

Проблемът ни днес не е кой какво казва/иска около нас, а какво искаме/казваме ние.

И тук идва най-трудното.

Българското поведение е често непредсказуемо и подчинено на прищевките. Или на разни форми на самооблъщения, както в края на XIX в.: че сме балканските прусаци (по ред и дисциплина!) или пък Швейцария на Балканите, ако не по просперитет, то по динамиката на своето развитие.

Швейцария е обаче мит в българското съзнание най-вече заради идеята за неутралитет. В началото на прехода известният наш литературовед проф. Тончо Жечев отстояваше следната „швейцарска теза” за мястото на България: да не сме никъде. И в нищо да не се забъркваме. Светът край нас да се групира или прегрупира, атовете да се ритат, ала магарето да не страда, пък „големите” сами да изчистват противоречията си.

Добре де, ама това възможно ли е? На всички отправени към него въпроси какво ще стане с малката наша България в днешния тъй размирен свят, Тончо Жечев отговаряше, че все някога глобалната вихрушката ще отмине и тогава пак щял да се разнесе българският глас, който да казва: „Тук сме, тук стоим” и всички да се преклонят пред далновидността ни.

Ето я в чист вид концепцията на „първичното снишаване”. Зад нея, разбира се, прозира стратегията на историческото ни оцеляване в Османската империя, плюс цялата икономизация на националното ни въображение. Извън историята, ала в снишения уют на бита. Било е възможно някога: в ариегарда на Османската империя преди, че и след битката за Виена, ала вече не е.

Няма я тази България, дето да е „никъде” и да не е част от света – вярно, с поредните му глупости, но пък и с развитието му. Само в нея, в тази въображаема България, обаче „геостратегическото положение на Черно море се поддържа така, както в Швейцария” (Бойко Борисов пред журналисти в Иран). В тази България, в която транспортните коридори (или газопроводи) са равни на етнографски срещи на траки с перси или на вавилонци с киевски руснаци, които вместо в бран се помиряват над чаша кумис (квас).

В реалния свят, далеч от историческите митологеми, неутралитет или не-неутралитет, военно и цивилно, война и мир са отчетливо разделени и изобщо не се смесват, ако цитирам пак Карл Шмит. В реалността, силно отличаваща се от нашите блянове за неутралитет, неутрална Швейцария отделя за армията си около 5 млрд. швейцарски франка годишно (по данни за 2015 г.), разполага с най-модерни въоръжения и е в състояние да свика за броени дни под знамената до 1, 3 млн. добре обучени наборници.

Та е редно да попитаме премиера Борисов: от каква въображаема гледна точка геополитическото равновесие в Черно море е съпоставимо с това на Швейцария (дори да пропуснем факта с кого граничи тя и колко реални са заплахите пред нея)?

И съпоставими ли са те с евентуалните заплахи пред България, записани в отбранителната ни доктрина?

Да, в момента България не може сама да гарантира черноморската си граница, но пък е част от пакт за колективна отбрана, какъвто е НАТО.

И вместо да разтягаме разни небивалици за българската черноморска флотилия, не беше ли по-редно спокойно да обмислим неотдавнашното румънско предложение за съвместна отбранителна инициатива? И двете страни са член на ЕС и на НАТО, и двете имат общи интереси, а отбраната на черноморската граница е нещо скъпо и далеч по-разумно е разходите да бъдат споделени.

Да, би било прекрасно всички черноморските пристанища да са пълни само с търговски и туристически кораби, но, уви, реалността е друга. Русия откри нова военна база в Новоросийск, на Черно море, където ще бъдат разположени шест нови дизелови подводници 636.6 „Варшавянка“. Съответно и многонационалните сили на Северноатлантическия пакт ще предприемат респективни действия на ротационен принцип.

А в това време България (като черноморска Швейцария) явно сама ще гарантира суверенитета си с убеждението, че нищо не може да й се случи. Дано да е така.

Защото ако историческите спомени на премиера Борисов видимо не датират по-назад от Втората световна („обявили сме на половин свят война…”), не е зле съветниците му да ги опреснят и с малко факти от Първата световна.

На 14 октомври 1915 г. (по стар стил), сиреч навръх Петковден, докато из църквите във Варна се разнася камбанен звън, руска военна ескадра, ръководена от вицеадмирал Новицки, се разгръща в боен ред. В нейния състав влизат 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда, съоръжени с мощните за времето си 305- и 203-милиметрови оръдия. Целите на армадата са централната градска част и жилищните квартали на Варна. Има десетина жертви, сред тях и руска гражданка, ранените са десетки. И те са щели да бъдат в пъти повече, ако по чудо не се притичат на помощ две немски подводници.

В подкрепа на пострадалите се събират пари със серия от пощенски картички, посветени на „руското зверство”. Вестник „Камбана” излиза с апел към българската общественост: в отговор на това престъпление към невинни граждани на православна държава, което погазва завета на Царя Освободител, да бъде преименуван катедралният храм „Св. Александър Невски”. С протокол номер 106 на заседание на Министерския съвет от 19 октомври 1915 г. това става факт и най-големият български катедрален храм започва да носи името „Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий”.

Тези факти не е зле да станат достояние на г-н Борисов, щом еднолично се е нагърбил с ролята на „гарант на българската стабилност”.

В какво се изразява тази стабилност, тепърва ще видим, а що се отнася до ролята на гарант, сещам се, че в Русия иронично наричаха Борис Елцин тъкмо Гаранта. В смисъл, че гарантира на „елита” безопасност от „масите” , а на „масите” –  от елита”.

В нашия случай тази „гаранция” е със сигурност по-различна – нещо като цената, което едно „блокирало общество” плаща, за да наподобява държава.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияВкусът на живота
Следваща статияЗащо референдумите не са идеалната демокрация?

2 КОМЕНТАРИ

  1. ББ разбира се се дъни. Създава опозиционност на НАТО което моментално ни поствя в ролята руски троянски кон с който парадираше рускя представител в СЕ. ББ играе опасна игра в ущърб на Щатите които усилват отбраната на Източна Европа на пук на Германия и Франция. Дори и да крепи Меркел това ни изолира от източната отбрана. От всичко това печели Путин. Пускането на моторите на Путин и бездействието на побоя на руските милиции означава абдикация на правителството пред руските хибридни войни. Толерирането на БПЦ която разцепра бъларското православие и вързването му с православието на степите е дълбоко антиевропейско. За съжаление няма официялен коментар. Популисткото поведение на ББ руши националното единство и толерира панславянската руска имперска докртина. ББ трябва да бъде заменен. Жалкото е че няма с кого. Опозицията е само от руски партии – БСП, ДПС И А ТАКА…