0
1914

Направи ли Тръмп „Америка отново велика“?

Забелязвам, че в последно време и най-изявените „фенове“ на американския президент Доналд Тръмп из нашите социални мрежи някак позамлъкнаха. Това би трябвало дори да ни учуди, защото президентските избори в САЩ наближават, което би следвало да активизира тези „задълбочени анализатори“ и „международни експерти“. И все пак: струва ми се коректно от тяхна страна (макар това, разбира се, да няма никакво значение за имащото да се случи отвъд океана) те да ни дадат някакъв отчет стана ли действително през изминалите три години Америка „great again”. И понеже те мълчат, ще се опитам по този въпрос да си дам сметка сам.

Ще започна с глобалната политика.

Би ли могъл да опровергае някой твърдението ми, че откакто „консервативният“ Тръмп е в Белия дом отношенията – най-малкото на персонално ниво – между него и Владимир Путин са по-добри от когато и да било, за разлика от отношенията между САЩ и стратегическия им – от края на Втората световна война – съюзник и партньор Европа? Да, САЩ поддържат (и продължават да налагат) икономически санкции на Русия заради нейните хибридни действия в глобален мащаб и заради окупацията на част от територията на суверенната държава Украйна. Само че тези санкции са в по-голямата си част дело на американския Конгрес, с който Тръмп е в перманентен конфликт, докато при периодичните персонални срещи с Путин двамата най-често успяват да проведат „ползотворни разговори“, за чието съдържание като правило обществеността не научава нищо. И най-вече – нищо във все по-агресивната политика на Русия в световен мащаб не се променя.

В същото време хладни, до степен на враждебни, все повече стават отношенията на Тръмп с Германия на Меркел. Хладни са и отношенията му с Франция на Макрон. Предизвикателно-заядливи са също отношенията персонално на Тръмп с Европейския съюз като цяло, особено във връзка с предстоящия „Брекзит“, където американският президент открито поддържа страната на най-крайните „брекзитари“ и си позволява да говори за „освобождение“ на Великобритания от Европа, която, с това самото, публично обявява за нещо като тиранин и „поробител“ на острова. А следователно и за „зло“. Онова, с две думи, което десетилетия наред можеше да се определи като историко-политическия (негеографски) континент Евро-Америка, Транс-Атлантика или Глобалния Запад, противопоставен на (и победил в Студената война) Евразия, буквално се руши пред очите ни през изминалите три години на президентстването на Тръмп, като се разцепва, благодарение на неговата реторика на „бюрократична“ и „либерално-елитистка“ Европа и „протекционистко-традиционалистка“ Америка.

В резултат на което (нека ме опровергаят) Русия е толкова необезпокоявана в международната си политика, колкото не е била буквално от времето на късния Рузвелт. От поне една година (след решението на Тръмп да изтегли силите на САЩ от Сирия) Москва необезпокоявано се разпорежда в гражданската война в тази близкоизточна държава. По-нататък: поради търговските и дипломатически войни на американския президент едновременно с Китай и Иран, Русия получи наготово шанс да задълбочава стратегическите си съюзи на изток, консолидирайки „голяма Евразия“, за което в предходните десетилетия можеше само да мечтае и да фантазира в лицето на геополитически маниаци като Александър Дугин. Всъщност вместо великия „еднополярен свят“ на западната демокрация, който ни предсказваше в самия край на двадесети век Франсис Фукуяма, Америка днес се сдоби не с един (както до 1989 г.), а с два глобални противника – Евразия и… (неочаквано от никого само преди три години) Европа. Това едва ли направи Америка „велика“, но внезапно ситуира Европа, както през 1945 г. – и тогава напразно – се опасяваше Карл Ясперс, подобно на древния Израил между гигантите Египет и Асирия. Окрилена от „разлома“ в „глобалния Запад“, Русия, виждаме го, нагло продължава да поддържа и ръководи сепаратистки движения из цялото постсъветско пространство и най-вече в Украйна и Грузия. Преди няколко месеца си позволи дори неприкрито да подпомогне с паравоенни групи на самия американски континент режима на Мадуро във Венецуела. Направи го, докато Тръмп продължаваше да „пази“ САЩ от някакви митични „каравани“ от мигранти-„латиноси“, заедно с които – както заяви наскоро, за да обоснове маниакалната си борба за прословутата „стена“ с Мексико – се движели вече и пристигнали (забележете) от Африка в Латинска Америка ислямисти-терористи, с цел по този именно чудовищно заобиколен път да инвазират в САЩ.

Най-силното опровержение, че Тръмп съумя да направи през изминалите години „Америка отново велика“ обаче е вътрешно-политическото състояние на тази – наистина велика демокрация. Ще трябва да си дадем сметка, че от десетилетия (а може би от времето на Гражданската война от началото на ХІХ век) в САЩ не е имало толкова дълбоко и остро противопоставяне между традиционните партии, редуващи се в управлението на тази страна. Извън САЩ до днес малцина – главно политолозите-специалисти – въобще чуваха за вътрешните дебати между републиканци и демократи и се интересуваха от тях. В рязък контраст с това привично положение, през годините откакто Тръмп е президент вътрешно-политическият живот в Америка е перманентен и все по-разгорещяващ се скандал, който оглася буквално целия свят – скандал персонално между президента-републиканец и опозиционните демократи, които, видите ли, en bloc били станали „неокомунисти“ и даже „троцкисти“. À propos: не може да не се съобрази, че ако това действително е така, то Америка не просто не е (вече) „велика“, но се намира в изключително дълбока криза, в каквато въобще не изглеждаше да е изпаднала само преди три години. Та помислете си – страната, в която бълнуванията на марксизма и комунизма никога не са намирали дори най-тънка почва, а комунистическата ѝ партия винаги е била екзотичен маргиналитет, чието влияние не би могло да се сравни с влиянието на комунистическите партии в Западна Европа – днес тотално е „подгизнала“ от марксизъм (и троцкизъм) и даже – ако вярваме на Тръмп – разполага с (демократическото) мнозинство в Конгреса. Тече епична битка между „десния“ президент и „комунизма“ на Бърни Сандърс, между „традиционния бял“ избирател на републиканците и зловещата лява танцувачка Окасио-Кортес, около която са се консолидирали тълпи „латиноси“, „цветнокожи“, „хомосексуали“, „феминистки“ и прочее „маркузианци“. Но нали ако това е вярно, ако това се е случило през изтеклите три години, то значи Америка не просто не е станала през тях „отново велика“, но даже е заплашена от нечуван крах – да падне идната година в ръцете на „новите комунисти“!

Не бива да бъда разбиран криво. Нито Бърни Сандърс, нито прословутата Окасио-Кортес, нито определени действително кресливи неолевичари от средите на демократите в САЩ са ми симпатични. Само че ако те действително са успели да придобият такъв застрашителен ръст през времето откакто Тръмп е президент, то той не просто не е успял да „направи Америка отново велика“, а е допуснал нейното традиционно величие да се срине практически до неуправляем скандал и нечувана по тия географски ширини „класова борба“. И ще кажа в заключение – дори до обезпокоително „полудяване“. Защото (нека и тук, и особено днес се опитат да ме опровергаят) през тези три години Тръмп изграждаше „величието“ на Америка собствено чрез… внушаването на серия от фобии. Америка трябваше да стане „отново“ велика, защото икономически я бяха обсадили „китайците“, защото „Европа източваше нейните средства, за да упражнява либералните си лигавщини на неин гръб“, защото я разлагаха нейните космополитни елити от „Силициевата долина“, защото я атакуваха от юг „криминогенните латиноси“, защото „левичари“ се подготвяха тотално да я „феминизират“. Е, след три години „борба“, както видяхме миналата седмица, възвърнатото „величие“ на Америка на Доналд Тръмп резултира в… атентатите в Калифорния, Тексас и Охайо. Да, те безспорно са дело на психически нездрави люде. Но забележете налудните им фиксации. Стрелецът на празника на чесъна в Калифорния бе заявил, че иска да изтреби „метисите“ и „кучките (думата в оригиналното му послание е съвършено нецензурна) от Силициевата долина“. Убиецът от Тексас стреля по мексиканци („латиноси“), пазаруващи в супермаркет на границата на щата. Не са ли мишените на тези атентатори точно „топосите“ на Тръмп? „Рушащ“ Америка е „елитът“ от Силициевата долина, особено „елитните жени“. „Рушащи“ Америка са „метисите“ и „латиносите“, пазаруващи в Тексас, благодарение на „троцкистите“ от Демократическата партия, които не позволяват построяването на „Стената“. А все още неосъщественото „величие“ на Америка е в освобождаването на „белия“, „провинциален“ американски „мъж“. Величие на „комплексаря“ бих казал.

Което не означава, че той трябва да бъде подценяван. Много е възможно следващата година той пак да овласти Тръмп да строи новото „величие“ на Америка, което непременно би се осъществило само ако се махнат от хоризонта „елитите“, „метисите“ и даже… „жените“.

Само че в най-последно време действията на този – обитаващ собствено всички страни по света – „комплексар“ (събуден старателно с речи от най-високо място в Америка) са дотам одиозни, че, както казах в самото начало, май накараха да позамлъкнат феновете на Тръмп дори и у нас.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияОпитвам се да гледам на живота през очите на другите
Следваща статияИмало едно време… Люк Бесон