0
669

Напусна ни Първан Стефанов

“И ВСЕ ПО САМОТНИ ПОЕТИТЕ БРОДЯТ…”

 

Тадеуж Ружевич, така добре преведен от Първан Стефанов, казва, че “съвременната поезия е/ битка за дъх”. Мисля, че думите му съдържат истината и за времето ни, и за мисията на словото, което и днес, след Гулаг и Освиенцим, а също и след 11 септември с двете разрушени кули, трябва да бъде отговорност. Една огромна, постоянна отговорност в името на хуманизма, който безпътното ни време лиши от съдържание. Битката за дъх е битката на словото за духовност и човечност, за порядък в ситуацията на една погубваща ни безпорядъчност. И това е също битката със самите нас, станали подвластни на прекомерен скепсис и примирение, и на опасната мисъл, че спасението е невъзможно и че дъх и дух ще има все по-малко.

Най-значимото в поезията на Първан Стефанов е също “битка за дъх”. Самата дума “битка” може да смути, защото знаем, че  поетът се откроява със своята сдържаност, че при него няма изстъпления на образите и чувствата, които често означават демагогия и користна провокация. Но битката е налице! С този овладян, лишен от ефекти и самоизтъкване драматизъм, и тъкмо поради това така въздействащ, поетът казва своето “не”, казва и своето “да”. Отрицанията и утвържденията му очертават пространството на внушенията му, а те, наситени с болка и носталгия, с неприязън и копнеж, с неутоленост и жажда, а понякога и с разтърсващ трагизъм, са именно тази “битка за дъх”.

Ще дам като пример едно стихотворение, в което се казва: “Убихме Христа. И ония се върнаха в храма. / Възможни са всякакви грехове…”. От същата творба са и тези два стиха: “И не знаеш кого да презреш и кого да обикнеш. / И объркан се питаш: а кой  си самият ти?”. Ще цитирам и завършека на творбата, през 1987 година:

И все по-самотни поетите бродят.
И вият космически ветрове.
Страх ме е, страх ме е от народи,
които
не четат стихове.

За миг да си припомним за фалша и гнусното обилие от патетика и тривиалности, каквото бяха и през 1987 г., и десетилетия преди това писанията на толкова автори. Сравним ли ги с написаното от Първан Стефанов, непременно ще отдадем предпочитанията си на поета. Ако сме, разбира се, на страната на истината и на поезията като “битка за дъх”. Дори само цитираната творба да имаме предвид, пак са основателни твърденията ни, че у този поет има съвест и едно съзнание, проумяло докрай в каква задънена улица сме попаднали. Лаконично и с емоционална сдържаност, но така искрено – като вопъл от дъното на душата, поетът е разкрил цялата трагичност на случилото се. А то е, че е настъпила фундаментална криза на ценностите, че времето ни е изгубило ориентир и хоризонти, за да бъде пронизано от безпардонен нихилизъм. Станало е времето на самота, на една нетърпима самота, с която поетите и въобще нестандартните, духовните люде бродят из лабиринтите на живота, където господства инертния и масов човек.

Ще спомена и за стихотворението “Нелепа жал”, написано през лятото на 1989. Смятам го за едно от най-силните в творчеството на Първан Стефанов, а навярно и в съвременната ни поезия. Думите в него са израз на “дива болка” и на присъда за онзи “някой”, който е “погубвал чужд живот/ не от свое, не от мое име,/ а от името на цял народ”. Същата “дива болка” усещаме и в “Реквием”, посветено на “Новите безследно изчезнали”. Нали “имаше вода и хляб за всички” – казва го поетът. Защо тогава сме го допуснали, защо е било това Средновековие, както предната творба дефинира този период в страната ни… А краят на стихотворението ще поиска от нас да замълчим и пак да си припомним, че животът ни трябва да бъде преди всичко нравственост и отговорност. Не бъде ли, “оня гарван” ще продължи да грачи над снагата на измъчена България и ще се окаже истина, че тя зачева “повече палачи,/ отколкото човеци…”.

Поезия, сътворена с думите на мъката, на отчаянието, ако щете, с думите, откликнали без уговорки и оправдания на трагичното в живота, за да бъдат само истина и съвест, ще съхрани своята актуалност и идейно-естетическа активност. Тя ще ни изправя и занапред пред неотложността на въпроса дали сме на страната на Доброто или на Злото. Такава е за мен поезията на Александър Геров, в която е болката му по изгубения образ на човека. Такава е поезията на Константин Павлов и тази на Борис Христов с нейния “вик в тишината” на безчовечното време. Такава е по един свой начин и поезията на Първан Стефанов, защото и тя визира страшните пропадания на човека в бездната на онова Нищо, което е насилие, пресъхнал извор, взривени мостове. Много от стихотворенията му говорят за “студените пространства между нас”, за “огромна самота” под “празничната празна видимост”, за този продължаващ като агония  ХХ век, “болен от самоубийство”. Диагнозата на поета е, че “става дума за патология” (”Диагноза”), за перманентно болестно състояние, за неизличима сякаш склонност “нещо живо да се втърдява”. Но да отбележа изрично, че в неговите констатации, в упреците и присъдите му няма и следа от онзи пошъл “нравствен максимализъм”, за който все се говореше преди години, когато се хвалеше уж моралното чувство у някой автор. Въпросният максимализъм беше в повечето случаи израз на псевдопозиция, заемана от мнимия праведник спрямо грешния човешки свят. А при Първан Стефанов е иначе. Колко пъти в творбите му има самообвинения, защото не е притежавал необходимата решителност и категоричност в отстояването на себе си, на това, което трябва да бъде. Стихотворенията му говорят неведнъж за терзания и неудовлетвореност, за това,че “Вината ни към тоя свят се трупа/ като огромен кредит, като заем”.

Йосиф Бродски споделя, че “крайната цел на съществуването трябва да е обусловена от етическа позиция, от етическа оценка”. Убеден съм, че и нашият поет изповядва същото убеждение. Заради своята етическа позиция той е написал стихотворението си за Висоцки, което го представя като поет на “великата болка”. Заради него ще се появи и онази изключителна творба, наречена “Сняг в Берлин” и посветена на разделения от човешкото безумие град на две части и две политически системи. Ще цитирам само един фрагмент:

Пресечени улици. Пресечени вени.
Пристегнати здраво. Но пак кърви.
И болката някак подземно стене.
Или с патерици върви.

Тъкмо етическата позиция на Първан Стефанов е повод да се появят и тези стихове:

Градих. Градих. А нямам мира
пред идващата яснота:
ще мога ли да де-г р а д и р а м
до първородните неща?

И като тези от “Внезапно”:

Отлагах срещи,
                                стълкновения,
от нерешителност, от свян –
додето, изумен и сребърен,
открих с връхлитаща тъга,
че съм отложил просто себе си…
Но за кога? Но за кога?

В първото стихотворение е мисълта на поета, появяваща се често в творбите му, че под различните равнища на живота ни има едно първозданно, истинско, което непременно трябва да опазим и защитим. Улисани и забързани, печални поданици в света на мними стойности, търсещи спасението си не където трябва, колко пъти сме приемали без съпротива тиранията на вещите и парите. Но ще можем ли, пита ни и нас поетът, да де-градираме, да се завърнем към истинното, към това, което са “рисунките на нашите деца” (”Най-трудното”). Колко много ни липсва “безхитросният образ на света”, споменат в същата творба. “Как ми липсват птици, треви, дървета!” – изповядва се поетът в “Бялата птица”. “Не стига мъдростта на философите, „за да смекчим контура си суров” (”Най-трудното”). Трябва ни още нещо, трябват ни “първородните неща” от рая на детството и невинността, отдавна прокудени от душите ни. Имали сме нашата Атлантида, но тя е потънъла. Така носталгичен към нея, поетът прави от името на тази митична земя образ на съкровеното, на вече изгубеното, което се ражда повторно само в сънищата и въображението му. Заради тази носталгия той се вглежда постоянно и в чудесата на сетивния свят, на това, което е природата с магията в нейните превъплъщения. Художник с богата палитра, с тънък усет за прелестното в природата, от която бликат  едновременно радост, красота и тъга, Първан Стефанов знае как да я нарисува. Той насища щрихите си с многообразието и въздействеността  на онази тоналност, живееща в душата му. Като че ли “истината за нещата”, на които най-сигурно може да се опре, са тъкмо там – в природата, в даровете на щедрото време, за което пише в “Циганско лято”. В светлината на това лято мислите му се успокояват. Заради онази прелест, спомената в стихотворението “Щедрост”, той смирено и с тих възторг ще благодари на Бога. “Тези китки и тази трева” го даряват с благодат и кураж. Сега и винаги простите цветчета ще бъдат за него спокойствието, потърсено и намерено от духа му. Ще бъдат и намерената мъдрост, защото в природата властва “Един порядък – и добър, и вечен”. Поетът усеща този порядък и в катеричката на клона, която “на око пресмята” жълъдите. Всичко в природата е хармония, равновесие, благодат – тъкмо това, което ни липсва, обречени да търкаляме “своето неравновесие”.

Колкото до стихотворението “Внезапно”, в него става дума за често спохождащата го мисъл за човешката идентичност. За това, че рисковете да изгубим себе си, облика си, автентичното си самопостигане са така големи. Тези и редица други стихотворения са свидетелство за мъчителния, но и увенчан с плодове стремeж на поета към самопознание. В самопознанието му трябва да се огледа всеки, поискал също да се приближи по-непосредствено до себе си, до това, което е човешкото като съвкупност от противоречия и безпокойства. Субектът в поезията на Първан Стефанов живее с представата за драматичното в живота, който е толкова пъти разрив, разпад и невъзможност за сигурна опора и суверенност на духа. В “Профили” се говори за съвременния свят с неговите “Несъвместими кръвни групи” и “Несъвместими интереси”. На свой ред и те са причина да се чувстваме объркани и несигурни, за да изпитваме и чувството, че населяваме един студен свят на омраза и отчуждение. “И мостът между нас се чупи./ И ти внезапно викаш: “Де си?…”. А ще се случи, подсказват го стихотворенията, и да се запиташ кой си ти, какво си? Защото този въпрос е неизбежен в “света –/ изпълнен с пътни знаци/ и означени направления” (”Калинка”).  В света, задръстен от готовите и неверни рецепти за живот и поведение, от софистиката на една цивилизация, вече твърде изтерзана от делата и думите на своите спасители и пророци. И забравила отдавна за калинката, за “червенополата пророчица,/ врачувала върху дланта ни…”.

Страшно е това внезапно признание, че “съм отложил просто себе си…”, че уж съм бил себе си, но не съм бил това, което съм искал. Но в нашата поезия има и едно друго стихотворение за отлагането, останало в съзнанието ми. Авторът му е поетът Димитър Стойчев, напуснал ни преди години. Ще цитирам творбата му, защото, макар и равносметка на друг живот, тя е в съзвучие с въпроса за човешката идентичност, за нейната възможност или невъзможност. И защото е сред силните обвинения към времето, лишило човека от избор и съдба извън позволените предписания:

Отложиха живота ми, отложиха.
Така понякога Природата отлага лятото.
Цветята, цъфнали без слънце, са без мирис,
житата – ниски и осилести…
А птиците, дошли от юг излъгани,
яйцата си във себе си излюпват…
Отложиха живота ми за никога…
Живота ми – една усмивка
в най-неподходящ момент.

Някои наши поети откроиха в творчеството си обемно и многозначно идеята за човека и неговата участ в граничните ситуации на жестоки предизвикателства от страна на времето и социума. Твърдя, че с доста от стихотворенията си и Първан Стефанов е направил принос в тази проблематика, а за някои от тях вече споменах. Ще спомена и за още две, хвърлящи още светлина върху мисленето на поета в това отношение и според което “Човек е длъжен да определи/ държавата на своето достойнство” (”Граници”). Което пък предполага избор и морална храброст, стоицизъм и свободен дух, неспиран от догми и канони. Едно от стихотворенията, които имам предвид, се казва “Случка в гората”. Алегоричните му внушения недвусмислено разкриват какво е човешкият живот в условията на “несправедливост,/ без спомен за небе и без борба”. Приели “удара като съдба”, смалени в “свойта нищета”, “изгубили рефлекс да различават/ безчестието от честта…”, хората всъщност престават да бъдат хора. Подобни творби са доказателство за огромното значение на една тема, която винаги е била актуална в историята. Неизменно актуална като злото, което прелива от нея, и като покварата в човешкото сърце, за което ни говори Йосиф Бродски.

А другото стихотворение е “Емигрантите ни”, написано през 2003 година. Мисля, че и то e сред най-ярките като проблематика и въздейственост. В съдържанието му е мисълта за хилядите, многото хиляди човеци, принудени да напуснат страната ни, търсейки хляб и смисъл на живота – в чужди земи.  Съпричастност, укор, много скръб и пак чувството за вина, защото сме допуснали да се случи и това трагrчно събитие – това ще усетим в атмосферата на творбата, този пореден вопъл на поета, предизвикан от нелепостите на едно преломно, но и безнравствено време. Една покоряваща ни, разтърсваща ни творба за човешката участ и за преживяното от поета:

Те бодърствуват някъде далече
в единоборство с тоя свят бездомен.
Не мигваме и ний до късно вечер –
да ръсим с нафталин обречен спомен;
да слушаме в безбрежните си бдения
как вън расте тревата на забравата…

И още, а това са последните два стиха на творбата: “Деца, не ни наказвайте със прошка,/ защото ви лишихме от родина”.

Ще спра дотук, за да притуря към казаното от поета въпросът му от едно друго стихотворение: “Земя не поемеш ли о т г о в о р н о с т,/ как ще се развидели? “ (”Вик”). И за да притуря и стихът му от “Контрасти”: “Боя се от експлозия”. Не бих казал, че песимистичната струя е характерна за стиховете на Първан Стефанов. Но не бих и отрекъл, че в тях има нещо, което подхранва песимизма ни. Това обаче е песимизъм с очертани граници. По-скоро едно овладяно черногледство, непрестанало да се осланя на вярата в ресурсите на духа и на онази човечност, наистина унизена, но все още бдителна и съпротивляваща се. Нашият свят ще си остане едно поле, минирано със зарядите на несъвършенството. Повечето от тях екiплоадират, за да превърнат в пепел нашите надежди. Но от пепелта отново възкръсва надеждата. Днес, по-уморена от друг път, тя пак пулсира в очакването ни да се развидели… Пулсира и в поезията на Първан Стефанов, въпреки че там ги има мрачните му интонации, предизвикани от неговите разочарования и потрес. Въпреки, че поетът е стигнал и до прогнозата си, че:  “Времето и днес ще бъде подло” (”Сутрешна прогноза”).

Колко прав е той, казвайки, че “едно от най-необяснимите неща в този живот е начинът, по който ни въздейства поезията” (”Пролука”). Тази мисъл е предизвикана от стихотворение на Фурнаджиев, останало в неговото съзнание през целия му живот. Станало е така, защото творбата на Фурнаджиев, наистина великолепна, му е напомняла постоянно за селото, за природата, за настроенията и нагласите, които никога не са го напуснали – него, бившият селски човек. Благодарение на тези нагласи, формирани в далено време, но съчетани и с чувствителността на градския човек, на интелигента и твореца, съумял да проникне и да разбере света на големите наши и чужди поети и въобще на голямата култура, Първан Стефанов създаде творчеството си. Съвсем накратко спрял се на неговата специфика, ще завърша нарочно текста си с творба от “Триптих за Атлантида”. За мен като че ли тук е всичко онова, което е Първан Стефанов с неговите дарби на художник, с неговата чувствителност, с отколе тревожната му мисъл за битието човешко и неизменното в него, заради което поетите са самотни, а навярно и, както ни го казва той, “все по-самотни” ще бродят:

Скрипне някъде главина, някой
Кара от гората топлина.
Вол ще промучи като проплакал.
И отново дива тишина.
Диви шипки са превзели къра –
Капки кръв от вчерашен живот.
Тъмна врата ситни по бакъра
На октомври…
                              Самота без брод.
И коларят по какви ли дири
Е поел? Кого ще срещне там?
Сигурно е Авел, който дири
Брат си Каин – да не бъде сам.

Първан Стефанов (1931-2012) е поет, преводач и драматург, един от ярките представители на своето поколение. Бил е драматург на театрите във Варна, Хасково, Пазарджик, както и на театър „София”. Заедно със съпругата си Надежда Драгова са автори на пиесите: „Еретици“, „Женски години“, „Между два изстрела“, „Мечтател безумен“, „На война като на война“, „Дипломати“, „Насред София“, „Почти идилия“, „Свободна валенция“, „Светът е от майки роден“, „Столичани“. Издава над 20 поетични книги, сред които: „Песни за гнева и радостта“, „Далечините обещават“, „Пътуване към усмивката“, „Насрещно време“, „Циганско лято“, „Ковано слънце“, „Арматура за барабани“, „Малки нашествия“, „На глас и на ум“, „Диагноза“, „Премълчана любов“, „Насрещно време и други стихотворения“. Той превежда на български стихове на Валерий Брюсов, Сергей Есенин, Михаил Светлов, Карол Войтила (Йоан Павел II), Тадеуш Ружевич, Десанка Максимович, Инна Лиснянская и много други. Носител е на почетен диплом „За заслуги по оценяване на полската култура зад граница“ от Полския център на Асоциацията за европейска култура SEC – Société Européenne de Culture, както и на Голямата награда на Сдружението на българските писатели (2006). По-долу публикуваме последното стихотворение на поета. 

Щедрост

Под нозете ми шума стелеш.
Звън и багри. И малко тъга…
Боже Господи, колко прелест!
И защо си я крил досега?

Или трябваше да остарея,
та смирено навел глава,
да открия пръстта и по нея
тези китки и тази трева.

Колко щедро и обичливо
е сърцето ти, Отче наш,
щом в страха ми, че си отивам
ми нашепваш: “Кураж, кураж!”;

щом земята с цветчета прости
от най-хубавите бои
ще повие моите кости
и духа ми ще успокои.