Когато Зелма Алмалех ми се обади с думите, че „Стефан отлитна на небето“, направо не повярвах.
Стефан се бореше от години с тежката болест, не се отчайваше, винаги казваше, че е добре, че ще продължи напред…
И продължаваше. Едва или има друг човек в България, който да е живял на по-големи обороти в „културния ни живот“ от него – изложби, филми, постановки, книги…
Културата бе онова, което давашe въздух и смисъл на дните му. Още от годините в програма „Христо Ботев“, в „Демокрация“, да не говорим за ефира на „РФИ-България“, където пред очите ми се роди проекта на „Въпреки“, който Стефан и Зелма по-късно превърнаха в стилна и диалогична онлайн медия, посветена на културата.
„Въпреки“ – но с откритост към другите. С възможност да се зарадваш и на стореното от тях.
По традиция Стефан снимаше всеки Годишни награди на Портал Култура. Помагаше като приятел, радваше се на наградените. Дойде и на последните „пандемични награди“, зарадван от наградата на Федя Филкова, която скоро след това ни напусна.
А ето че сега и Стефан я последва.
Винаги ме е смайвала борбеността му, с която отстояваше убежденията си.
Такъв беше във всичко, с което се заеме. Последният път, когато го видях, бе на неговата фотоизложба, посветена на Андрей Даниел. Бе страшно отслабнал, а продължаваше да говори за нови проекти.
Беше толкова неуморен и в документалното кино. Много ценя филма му за Райко Алексиев и най-вече филма „Надежда“ – едно от най-ярките свидетелства на размирната 1990 г., и то през призмата на студентската стачка.
Дано БНТ, която държи правата на тези филми, се сети да излъчи някои от тях в дните, когато се прощаваме със Стефан Джамбазов.
Сбогом, Стефане!
