0
714

Нарешетъчно: изкуството като концентрат

image
Адриана Чернин, снимка личен архив

Художничката Адриана ЧЕРНИН за саморефлексията като творчески метод в разговор с Теодора МУСЕВА.

Тиха, плаха, вглъбена, меланхолична – така изглежда женската фигура в рисунките на художничката Адриана Чернин, която ще води курс по рисуване в Залцбургската лятна академия (Drawing – idea, context, picture) и която познаваме от специалното й участие в изложбата и каталога „Български художници във Виена” в Софийската градска художествена галерия миналата година. На живо Адриана не е по-различна – трудно би могъл да отгатнеш на какви обороти работят умът и въображението й, защото тя по никакъв начин не изтъква себе си. Да надникнеш в света й обаче, е приключение както за сетивата, така и за съзнанието, което се впуска в разследване на самото себе си.

Адриана (1969) завършва художествената гимназия „Илия Петров” в София. От 1990 г. до днес живее във Виена, където от 1992 до 1997 г. следва „Свободна графика” в Университета за приложни изкуства във Виена. Работи в ателието си в Алпите.

Имала е самостоятелни изложби в галерия „Мартин Янда” във Виена, в Института за съвременно изкуство в София, в галерия „Алмут Гербер” в Кьолн. Участва в групови изложби в Берлин, Ню Йорк, Виена, Базел, Лондон, САЩ. Присъства с работи в колекции на виенския музей „Албертина”, в Австрийската национална галерия „Белведере”, както и в частни колекции в Австрия, Германия, Великобритания, САЩ, Швейцария и Италия. В момента нейни творби са изложени в музея за съвременно изкуство 21er Haus към „Белведере” във Виена и в Австрийския културен форум в Истанбул.

With Itself,2011
With Itself (Investigation of the Inside), 2011, акварел, молив, мастило на хартия, 67 x 101 cm © Адриана Чернин

Разкажете ни за първите си години в Академията във Виена.

Учих при Марио Терцич, концептуален художник, който обаче е следвал дизайн. В началото на 90-те години това беше единственият наистина свободен клас и от двете академии във Виена. Можеше да използваш всички медии и да правиш каквото поискаш. Веднъж в семестъра трябваше да представяме работата си пред професора, асистентите и целия клас. Използвахме методите, с които работят класически архитекти и дизайнери. Казваш какво си искал да направиш, защо и как си избрал този път. Следва бурна дискусия, в която всяка точка се обсъжда. Имаше най-различни асистенти, които работеха в почти противоположни посоки на изкуството, и се стигаше до много силна конфронтация в класа.

Така се научих да мисля рефлексивно – докато работя, да наблюдавам себе си, да си задавам въпросите: „Защо правя това? Какво искам всъщност да направя? Това, което правя, отговаря ли на целта ми?” Това е процес, свързан с много самокритика и съмнения. Но тези съмнения вече са конструктивни. Това не са общите съмнения, които може би всеки човек на изкуството има. Те са конкретни и развиват работата, помагат за осъзнаването какво правиш.

Да. И всъщност така, изграждайки себе си, помагаш на света.

Аз изобщо не мисля, че помагам на някого! (Смее се.) И не искам да помагам на никого. За мен изкуството е интересно и необходимо. Искам това, което правя, да е възможно най-обективно, за да е отворено за всички. Тоест всеки би могъл, при определени условия, да го разбере и то да изиграе ролята си.

Разбира се, изкуството ми е и субективно. Но точно чрез процеса на саморефлексия непрекъснато го проверявам – наистина ли въздейства така, както си въобразявам, или по съвсем друг начин? Когато искам да изразя нещо, се старая то наистина да се вижда и усеща – това конкретно нещо, а не друго.

Можете ли да дадете пример?

С всяка творба е различно, но има и много общи неща. Неслучайно съм дала общо заглавие на работата си през последните 4-5 години – цикълът се нарича „Разследване на вътрешното”. Само по заглавието вече е възможно да търсиш, да разследваш за кое вътрешно всъщност става въпрос.

Untitled
Без Заглавие, 2005, цветен молив, молив на хартия, 100 х 157 см © Адриана Чернин

Непрекъснато играете с противоположности – черно и бяло, вътре и вън, орнаменти и човешка фигура, органични петна и геометрични форми… Трябва да има начин тези антиномии да се обединят. Това ли е посланието ви?

Може би това е пътят. Думата послание не ми харесва. Има нещо педагогическо в нея – като че ли аз съм разбрала някаква истина, която искам да разпространявам. Нещо сектантско има в това: „Моето послание към българския народ е…” Или нещо партийно… Предпочитам да използваме „съдържание”. Контрастът между противоположностите е методът, който води до съдържанието на отделната работа. Ето тук имаме едно меко голо тяло с много нежна мека кожа и трънливи орнаменти, които са около него. Стига се до ситуацията, в която нещо те убожда. Чувството, че всяко едно движение би било болезнено, е част от съдържанието.

А фигурата сте всъщност вие – това е автопортрет, нали?

Няма значение дали съм аз. Защото ако се каже, че съм аз, всичко пак става субективно – ето, художничката я е страх, че нещо ще я убоде. А то всъщност би трябвало да се отнася към всеки, който би имал чувствителността или сетивата да си представи това усещане.

Опитвам се да оставям доста неща в работите си отворени. Преди правех видеофилми, които бяха много директни. И тогава се запитах каква е разликата между филма и  рисунката. И ми се строи, че една от основните разлики е, че филмът е в движение, във времето, всеки кадър трае само един момент и в следващия момент вече е друг. Това значи, че наблюдателят е статичен, а произведението е в движение и се променя непрекъснато. Докато една картина, веднъж нарисувана, повече не се променя. Това означава, че оттук нататък наблюдателят е този, който върви по свой път – процесът на наблюдение вече зависи от него. За мен тази рисунка трябва да има толкова различни аспекти – да е конкретна, но и отворена, за да има шанс този процес да бъде развит. Защото ако видиш нещо и веднага го разбереш, то се изчерпва. Това е по-скоро някакъв вид плакат.

Самият процес на рисуване при вас болезнен ли е?

Не. Изобщо не е болезнен. В момента, в който започна да рисувам, всичко е наред. Трудните ситуации са преди да започна една работа или серия от работи – този процес на изясняване какво и как искам да направя.

А чакате ли някакво специално вдъхновение или състояние на духа, за да рисувате, или всичко е крайно техническо?

Не е крайно техническо изобщо, но е абсолютно концентрирано в това, което правя и как го правя. Не съм имала никога чувството, че някой отнякъде провожда нещо през мен. Но това може би идва от традицията, в която работя. Мога да си представя, че някои от абстрактните експресионисти през 50-те години в Америка са рисували така – на немски на това му казваме „изкуство от корема”. Това значи да си в някакво особено състояние и тогава, без да мислиш, да правиш това, което ти идва отвътре, със средствата, които имаш и владееш. Това значи абсолютен професионализъм, но свързан с някакво специално психическо състояние. Аз изобщо не работя по този начин и не съм зависима от кой знае какви инспирации отгоре или откъдето и да е било. На мен ми трябва единствено концентрация.

Woman
Woman (Investigation of the Inside), 2010, акварел, молив, мастило на хартия, 250 x 150 cm © Адриана Чернин

А защо противопоставяте концентрацията на вдъхновението?

Говоря за друг вид концентрация. Докато работя, аз постоянно мисля за това, което правя. Да не говорим за това, че преди изобщо да направя първата черта върху листа, то вече е до голяма степен измислено. Всъщност моят творчески процес е преди да започна да работя – на компютър най-често. Всички елементи, които участват в работата, са в компютъра. Там аз решавам как те се събират, в какви пропорции са, в каква композиция.

Но самият процес на рисуване, на повтаряне на елементите, не наподобява ли медитация?

Не знам, не съм медитирала. За мен това е работа. Докато рисувам, си мисля за какво ли не! При работите с цветния молив и орнаментите например слушах четена литература. Една такава картина отнема около 6-7 седмици. И така, докато рисувах, аз изслушах доста голяма част от европейската литература, която преди не познавах. Изслушах „По следите на изгубеното време” от Пруст – мисля, че две или три години съм я слушала. В този процес съзнанието е раздвоено. Препоръчвах това на доста хора, но явно не им се удава. Визуалното и слуховото съзнание се раздвояват. Звучи абсурдно, но функционираше.

Не звучи абсурдно, защото пак е вид посредничество, медиация между два елемента в съзнанието, което е техен център. Именно това е идеята на медитацията – да свържеш два свята в цялост – действителния и този на мисълта.

Какво значи действителен свят? За мен той е и светът на мисълта. Моят действителен свят са моите мисли, но и улицата, по която минават колите, и столът, на който седя. Не мога да кажа, че едното е по-реално от другото. Разбира се, като пресичам една оживена улица, мисълта ми трябва да е в улицата, в колите, в това, което става.

Една от основните характеристики на изкуството всъщност е сублимацията, концентрацията и трансформацията на това, което е около нас. Когато едно нещо се превръща в друго. Всичко това води до един специфичен вид концентрация. Аз преработвам света около себе си по някакъв начин и този процес в идеалния случай стига до трансформация на видяното. И то излиза от мен концентрирано по един особен начин. Получава се едно силно сгъстяване на този свят – извличане на есенция, на концентрат.

Това не значи, че всеки творец трябва да е мислещ и саморефлектиращ вид философ, защото голяма част не са такива и все пак са направили значими неща. Ако митовете за Моцарт са верни, може би той е един пример за това. Той е абсолютно дете на времето си и успява да го концентрира по такъв начин, че да направи нещо особено, нещо отвъд това време. Тоест той има сетивата за всичко, което става около него, но и за собствените си действия. Но някак се съмнявам да е спирал по средата на някоя симфония да се запита: „Чакай сега, какво всъщност правя?” А доколкото знаем, е пишел напълно спонтанно и без поправки, а в останалото време се е отдавал на живот.

Наскоро четох дневниците на една съвременна композиторка – Олга Нойвирт – и бях изумена как тя чува града и улицата, докато седи у дома; всичко, което тя възприема, е звуково! Просто други сетива са развити. Както аз забелязвам малко повече от други хора или както един писател обръща особено внимание на езика около себе си, кой как се изразява, така и един музикант възприема света повече със звуците му.

Затова ни трябва изкуство за всички сетива.

Има такова! Gesamtkunstwerk на Вагнер, продължено в съвремието от Кристоф Шлингензиф, е нещо, което продължава да бъде актуално.

Gegittertes,2008
Gegittertes, 2008, акварел, молив, мастило на хартия, 113 x189,5 cm
© Адриана Чернин

По-късните ви работи включват картини, в които липсват човешки фигури. Какво ви накара да преминете към тази безлична форма, в която няма друго освен един образец, освен самото увиване на елементите, например плетеницата в Gegittertes?

Защо да е безлична? Самото увиване носи достатъчно напрежение и идея. Името на рисунката е дума, която аз съм си измислила – Gitter означава решетка, нещо като „Нарешетъчно”. И в нея пак се вижда илюзията за движение, но това е само илюзия. Както и илюзията за триизмерност, за някакво пространство. Тази тема винаги ме е занимавала в рисуването и може би затова правя рисунки, защото при тях няма никакъв шанс за реална триизмерност, за разлика от платното, опънато върху рамка. Листът хартия наистина е двуизмерен. Е, ако минем вече на молекулярно ниво, може и да е триизмерен.

И пак виждаме статичните геометрични форми, в които се вплитат въжетата. И едно ниво нагоре имаме статичността на рисунката и движението на наблюдението. Освен това в самата картина няма горе и долу, тя е безтегловна.

Да, тук пространството може да е всякакво – може да го гледаш отгоре, може да го гледаш отдолу, може да е пред тебе, то винаги остава едно и също.

И все пак – защо този начин на мислене да не е вид послание?

Никого не искам да обучавам, нито да просветлявам. Представям това, което съм усетила или мисля; ако то накара някого да се замисли или да почувства съзнателно нещо, което така или иначе е в него, би било добре.

Не стигаме ли тук до платоническото – до единството на противоположностите, което така или иначе е в нас и просто чака да бъде открито?

Чак когато има противоположности, двете позиции могат да се изяснят. Когато имаш само една позиция, тя стои за себе си. Но ако се мисли срещу нея, ако има някакво противодействие, когато тя е поставена под съмнение от обратната позиция, тогава вече и двете трябва да се обосновят. Тогава те се осъзнават.

И като че ли изкуството е най-прекият начин за това самоосъзнаване. То е най-прекият начин да стигнеш до друго съзнание.

Да. То е много директно, отворено за всички и обективно.

Въпросът е как да събудиш жажда в другия да тръгне по този път… Как да накараш тези хора, които седят по цял ден пред телевизора, да се обърнат към изкуството, и то не само да го наблюдават, а да се опитат и те да направят нещо.

Защо всички трябва да правят изкуство?

Защото то е най-директният път към себе си, към вътрешното, към фантазията.

Не е необходимо да го създаваш. Ако го възприемаш, можеш да стигнеш по същия начин до себе си. Не е нужно всички да са музиканти, художници и писатели. Според мен един човек, който отива на концерт, може в това изживяване да открие път към себе си. Един роман или каквато и да е литература, която те разтърсва по някакъв начин, може да ти отвори очите както за света около теб, така и за теб самия.

Да прочетеш „По следите на изгубеното време” например е един толкова дълбок процес, през който преминава както авторът, така и читателят. Възприемането на изкуство също е творчески процес. Защото то не ти предлага всичко сдъвкано и изплюто – дори много малко, а понякога нищо! Изкуството ти предлага идеи по един емоционален начин. Може би именно заради този емоционален компонент е толкова директно.