0
3594

Народна кинополитика: зрелища-позорища

Кадър от филма „Смъртта на Сталин“

Защо приемам, че народната реакция на Смъртта на Сталин би била негативна? Заради пряката аналогия с народната реакция на Изпепелени от слънцето.

От 8 февруари т.г. в Минск свободно гледат забранената в Русия кинокомедия Смъртта на Сталин (The Death of Stalin, Англия, 2017, режисьор Армандо Янучи). Реакциите в Беларус повтарят реакциите в Русия: от: „Ужасно! Никаква правда! Кощунство! Правилно са го забранили в Русия!“, до: „Смехът убива страха. А в Русия върви сталинизация.“[1]

Конкретно, в Русия върви следното: на 30 януари КиноСоюз, алтернативният съюз на руските филмови дейци, заяви, че руското Министерство на културата използва административни актове, за да налага политическа цензура – защото е анулирало собственото си, вече издадено разрешение за прожектиране на Смъртта на Сталин. На 2 февруари против Министерството от частни лица е подаден съдебен иск, а на 8-и – министърът започва да бие отбой и да прехвърля отговорността. Историята продължава, краят е трудно предсказуем. 

Ясно е обаче едно: в днешна Русия се помни и прилага приписваното на Ленин указание (отпреди почти един век), че за руските властници най-важното изкуство е киното (тъй като и днес е най-ефективното средство за идеологическо влияние върху народа). Допускам, че Путиновите хора първоначално са пуснали Смъртта на Сталин, разумно прогнозирайки, че филмът не би намалил Путиновото електорално мнозинство – защото би бил искрено отхвърлен от мнозинството руснаци, с мотиви, подобни на беларуските. Съответно, беларуските положителни реакции биха били споделени само от малцинството на руската критична интелигенция, а то „не се брои“. Но впоследствие спират филма, защото осъзнават, че този филм поставя под въпрос не идващите избори. А една споделена по-дълбока нагласа, която е в основата на положителната оценка на Путинова Русия изобщо. И изобщо – как си позволява някакъв си чужденец да гледа една всесилна съветска върхушка със смях, а не със страх(опочитание)!?

Горните твърдения могат да бъдат „доказани в материал“ чрез една съпоставка на съвременното руско кино за народа и за интелигенцията. Надеждата е, че един киноракурс към руското общество ще ни покаже неща, незабележими от другаде.

Допълнително качество на киноматериала е, че той е отворен за пряка проверка от всеки интересуващ се: всички филми, за които ще стане дума, са на свободен достъп в интернет. По форматни съображения сега ще разгледам само народното кино; интелигентското ще последва. Изрично казано: това не е кинокритика, а политологически анализ на посланията на филмите и на реакциите спрямо тях; не преразказ на киноразказа, а изявяване на политическия разказ, който според мен тече зад кадър.

Защо приемам, че народната реакция на Смъртта на Сталин би била негативна? Заради пряката аналогия с народната реакция на Изпепелени от слънцето (Утомленные солнцем, 1994, 2010-2011, трилогия на Никита Михалков). Михалков е председател на официозния съюз на руските кинодейци, който със сервилното си поведение предизвиква отцепването на хората, обединили се в КиноСоюз. Трилогията му е опит за филм едновременно антисталински и пропутиновски. Народните маси възприемат това като оксиморон и масово не гледат филма – макар че е филм предимно за Свещената война и Путиновата държава застава зад него (с разточително финансиране и награди). Ако сме за Путин – а ние сме – не може Сталин да е лош! Тези дни народното несъгласие с филма на Михалков бе блестящо показано от Новая газета: в трейлър на спрения филм Смъртта на Сталин монтират кадри от Изпепелени от слънцето, нелицеприятно представящи Сталин – и попитаните московчани казват, че тези кадри са недопустими! Те не разбират, че това са кадри на великодържавния режисьор Михалков, но чии са, не им е толкова важно – за тях е достатъчно, че са кадри против Сталин.

Тук киноракурсът изтъква една рядко забелязвана характеристика на съвременния руски империализъм: той е не просто авторитарен, той е монархичен. И тази монархичност не е наложена от върхушката, а издигната от низините. Монархът въплъщава нацията и олицетворява народа; Сталин може и да не е бил идеалният цар, но е бил наш цар – значи е неприкосновен! Аналогична беше реакцията против филма Матилда (Матильда, 2017), при която имаше пребити хора и заплахи за всенародни погроми над киносалони: цар Николай II не е обикновен човек и не може да се люби на екран с някаква си полякиня-балерина! (Религиозната форма, която прие реакцията – защото Николай е канонизиран – в случая прикрива политическото съдържание.) И тази реакция дойде въпреки опита на режисьора Учител да угоди на масите, показвайки им руския предреволюционен хайлайф в същия разкош на просташката позлата, какъвто Путин демонстрира на приемите си.

А за какво кино руският народ днес „гласува с краката си“? Ето.

„Това не е хокейна игра. Това е война”, казва треньорът на канадците, за да ги надъха против руснаците[2]. Но побеждават руснаците. Посланието е, че Западът е обявил войната, но я печели Съветският съюз, който винаги е за мир.

Това е послание от игралния филм Легендата № 17 (Легенда № 17, 2013), чиято кулминация е един хокеен мач от 1972 година. Споменавам го, защото по неговата схема е направен най-гледаният в момента филм в Русия: Движение нагоре (Движение вверх, на екран от края на 2017) – пак се разказва за 1972 година, само дето тук се играе баскетбол, а противник са американците. Цитирам от един скорошен руски коментар (13.01.2018):

Както и едно време, ние разглеждаме спорта като политическа битка, като война. Подобни мачове винаги са се възприемали като схватка между велики държави. Днес, в атмосфера на помпане на истерията за противостоянието на Америка и Русия, „Движение нагоре“ се приема от широката аудитория като доказателство за нашата непреодолима мека сила.[3]

Кадър от филма „Легендата № 17“

Ако съдим по продадените билети, през последното десетилетие народната аудитория щедро получава от руското кино това, което иска. А съдържанието на най-гледаните филми показва, че това е наистина някаква форма на имперски национализъм. Зер съветската империя беше велика в спорта, но нали беше велика и в космоса – и ето ги също свръхгледаните Салют 7 и Времето на първите (Время первых). И двата са от 2017 година, а разказват за събития съответно отпреди трийсет и петдесет години; и двата повтарят схемата на американския филм Аполо 13: криза на борда на космически кораб, която нашите герои-космонавти, подпомогнати от мъдрото Земно ръководство, геройски ликвидират. „Народът” очевидно не се сеща, че тези филми за спорт и космос са филми исторически: те карат зрителя да се радва на събития отпреди половин век, защото липсват радостни събития от днес. Но това са сравнително верни разкази за спортно-космическото минало. За разлика от десетките нови „исторически” филми за масите, които са откровени митологизации – не си струва да се занимава човек с тях. Ще отбележа само, че конвейерното производство на автоапологетични военни филми (за Свещената война, Афганската, Чеченската, вече и за Кримската) изоставя съветската нравствена схема от „нравствен“ тип („Ние побеждаваме, защото делото ни е право“), възприемайки  една „спортно-техническа“ схема, заета от азиатските бойни филмчета („Побеждаваме, защото имаме по-голямо бойно майсторство и по-добра военна техника“). Митологизираното кино зрителите масово възприемат като реалност, но това е техен проблем. Когато обаче митологизацията стане метод на документалното кино, тя се превръща в елементарна фалшификация на историята и отговорността за нея носят създателите му, не зрителите. Например:

Великата война (Великая война; първа серия – 2010) – документален филм за Междусъюзническата война (1941-1945) между Германския райх и СССР – не казва нито дума за войната на тези съюзници срещу Полша; че Германия и СССР са обявили война на Полша, кърваво са я победили и братски са си я поделили, и че на 22 юни 1941 г. немците тръгват от полска земя, за да нападнат руските части, също разположени на полска земя. И че в Полша пресичат не Свещената граница на Съветската родина – а само една демаркационна линия между армиите на две съюзени бандитски диктатури. В този „документален“ филм войната против Полша просто я няма, както я нямаше в съветските и в българските комунистически учебници по история (които не всички от сега четящите са виждали). Днес тази тема официално не е табу, както и свързаните с нея зверски разстрели на десетки хиляди военни и цивилни поляци от руснаците в горите на Катин, признати и от Горбачов, и от Путин. Но „документалният” филм мълчи за това – и е масово превъзнасян в руските медии и социални мрежи като обективен, и има призиви русначетата по него да учат история!

Кадър от филма „Великата война“

Що се отнася до личния живот на хората – киното доставя всякакви порусени холивудски сюжети от 30-50-те години на миналия век. Тя е провинциалка, която след обезсърчителен старт все пак завладява Москва; той е ветеран от Афганистан, който след изкусни битки побеждава местната мафия; той/тя са успели бизнесмени, които биват нагазени от болест/предателство на любимия, но излизат от кризата по-силни и т.н. И – вселена от любов: Любима, За любовта, Любов в града на ангелите, Ще те любя, може ли?, Всякаква те любя, Фасетки на любовта, Любов с всичките ѝ спирки, Любя те, дай си апартамента (този предупреждава, че е проблемен), Всичко е в дим – любов в Крим… Това е само от 2017 г. и далеч не включва всички любовни филми, а само съдържащите сигналната думичка в заглавието си.

Мощен е оптимистичният заряд на това кино за гласуващите за Путин! По-мощен е само егоцентричният му заряд: съществувам само аз с моите лични проблеми. Ние нямаме обществени проблеми, защото има „народно величие“ (думата е на нашия Алеко), за което грижата има Путин. Затова безпроблемно ще гласуваме за него. Проблемите ги създават разни отвън, колчем посегнат на това величие. Но както винаги в руското народно кино, народът ще им даде достоен отпор!

На главната страница: Кадър от филма „Смъртта на Сталин“

[1] https://tvrain.ru/teleshow/vechernee_shou/russkih_v_etom_filme_net-457154/;                                           https://afisha.tut.by/news/anews/580393.html

[2] Цитираните думи на треньора от филма Легенда № 17 са във времевия интервал 1:57:13-1:57:27.

[3] Лариса Малюкова в Новая газета, https://www.novayagazeta.ru/articles/2018/01/13/75129-3-sekundy-i-2-milliarda?utm_source=push

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.
Предишна статияДядо Добри и добротата
Следваща статияРазбиране