3
726

„Народът” на фашизоидите
и „народът” на левите

KYanakiev

И друг път съм писал, че понятието „народ”, макар да е общо взето синоним на понятията „етнос” или „нация”, функционира в политическата реч с много по-силна, патетическа натовареност в сравнение с тези свои синоними. Писал съм също, че с „народ” в политическата реч не тъкмо се обозначава определена реалност, ами определена реалност (собствено „народът”) се противопоставя на други (на враждебните „чужденци”, на користните „политици”, на „безродните елити”). Поради това „народът” е типичен конструкт на две крайни (полярни) политически менталности: на лявата (или крайно-лявата) и на почвеническо-фашизоидната (крайно-дясната), които и двете са по природата си „противо-поставящи се”, хранещи се от противопоставянето.

Между тях обаче има и характеристични различия.

В крайнодясното, фашизоидното мислене и говорене „народът” най-често се представя с политико-мистически черти и в този смисъл фашизоидното народопоклонство е вид идоло-поклонство – политическо езичество, доколкото в него „народът” е превърнат в мистическа личност с [квази]Божествени атрибути – в субститут на Бога. В него се съзира своеобразен genius, своеобразно Бого-въплъщение. В крайно дясното народопоклонство се осъществява, значи, една хоризонтализация на трансценденцията. Последната е разположена не вече по вертикала (и в този смисъл сакралният топос е не отвъд пространството на този свят – „горе”), ами по хоризонтала – било в определено географско място, било всред определен етнически „субстрат”. В действителност тук определеното географско място, в което живее въпросният „народ”, става тъждествено на „отвъдното”, защото е „отвъд” profanum-а на останалия свят. Религиозната топология: горе (сакрално) – долу (профанно) се транспонира (например) в „Изток” – равно на религиозния, на сакралния топос, топоса на „Божия народ” („Святая Русь”), и „Запад” – равно на „този свят” и на профанността, на „либералността”, на противо-Божеските народи.

„Народът” като крайнодесен конструкт е именно хоризонтализирана трансценденция, придаване на сакрален статут на иманентното.

Типичен пример в това отношение наистина е „Святая Русь”. Православието (а в днешно време и в писанията на Путиновите идеолози – въобще „духовноста”) се привиждат тук като „рускост”, защото „рускостта” преди това е отъждествена с право-славието (и „духовността”). Руският народ-„Богоносец” бива противопоставен на всички други народи и с това, об-единен отвъд емпиричното си историческо битие като „съсъд на Бога”, с който каквото и да става, все ще има всемирно-промислително значение за разлика от случващото се с „безбожните” („секуларни по природа”) западни европейци и американци.

Разбира се, че подобно крайно дясно народопоклонство не е и никога не е било патент само на източните. Нацистки конципираният „германски фолк” не случайно е „нордически”: той е „висша северна раса”, противопоставена по един мистифициран хоризонтал на „профанния”, без-редния, заплашително тъмен, но и „робски” юг и изток. Своеобразен вариант на хоризонтализирането на трансценденцията демонстрира също и нововремевият краен ционизъм, в който Израил – „народът на Бога”, буквално е иззел Бога на този народ и сам се е превърнал в Негов субститут по земята, противопоставяйки се на „народите” („гоùм”).

Интересно е да се отбележи също, че крайнодясно произведеният „народ” почти винаги е и антимодерен (вж. в днешно време конципиранията на руския народ в писанията на „неоевразиеца” Александър Дугин). Той е „изначалност”, която „днешното” (и изобщо историческото) руши. Крайнодесният „народ” винаги е или „изконност”, или „есхатологичност”, но никога не „историчност”. Историята всякога е по отношение на него било опит за „размиването” му сред другите, било напън за осуетяване на конечната му мисия. Историята е секуларизацията” на genius-а му.

Оттук крайнодесният „народ” е също тъй и парадоксално (но различно от левия) анти-елитарен. При крайнодясната народопоклонска мистика „народът” носи именно „органична”, „изконна”, но и ирационална  мъдрост – някаква мистериозна, предавана буквално с кръвта „мъдрост на колектива”, която елитът му – т.е. образованите индивидуалисти, егоцентрираните и „космополитни” люде – „либералите” – (които затова и са се отделили в „елит”), предават. Поради това пък друг, същински „народен” (не рационален, а харизматичен) елит, който е „еманация” на „душата на народа”, е призван да я възкреси.

При лявото народопоклонство „народът” не е надарен с мистически дух, най-често дори не е „мъдър” (и затова се нуждае от „партия-авангард”), не притежава сили от какъвто и да било квалитативен характер. Той обаче има едно несъмнено мистическо качество: той е „мъченик”. При лявото народопоклонство се срещаме с едно пароксично превръщане на необразоваността, низовостта и грубостта в ценности. (вж. типичен израз на това народопоклонство в критикуваната от мен през 2013 г. статия на Любослава Русева „Хюснието, или какво е да си количество”). „Народът” тук е надарен с ореола на „жертвата”. Цялата негова „тъмнота” иде от това, че е принесен (и дори в най-екстремните му идеологически конципирания – сам се е принесъл) в жертва. Ето защо той е първо и преди всичко онази реалност, на която трябва да се състрадава. Най-голямата политическа добродетел въобще е тъкмо в това „състрадаване”. Левите народопоклонници буквално ненавиждат усилията „народът” да бъде обогатяван, да бъде образован, да бъде култивиран, да бъде довеждан до състояние на доволство. Всичко това е според левите народопоклонници лицемерието на онези, които не искат да „страдат” за народа, които цинично го „залъгват” в страданието му, пречат му да го чувства.

Според чистата лява идеология към „народа” можеш да изпитваш единствено неизкупима вина (ако не принадлежиш към него) и да желаеш неговото отмъщение. Парадоксалното и ирационалното у левите народопоклонници е, пак казвам това, че те, макар на думи горещо да състрадават на бедността, на мизерността на „народа”, не желаят истински да спасяват, да избавят този народ. Поради това е справедливо, изглежда, да се заяви, че сантиментът на левите към народа всъщност представлява ре-сантимент към елитите. Това, че е „мъченик”, е основният „капитал” на „народа” в политическия сантиментализъм на левите. Ето защо той буквално престава да им е интересен, престава да е ценен за тях, престава въобще да е „народ”, ако престане да „пъшка”. Те имат идеологически сантимент само към неговите мъки. Те изпитват единствено „затрогнатост” към него, тласкаща ги към „пожертване” за него, или към възторг от бунта му.

Най-фрустриращото обаче – както за крайно десните, така и за левите народопоклонници – е това постоянно и мъчително необяснимо за тях обстоятелство, че въпросният „народ” в съвременната пост-модерна епоха всъщност непрекъснато им се изплъзва, непрестанно не е в наличност. Той, и това те не могат да скрият от себе си, е твърде безгрижен към кръвно-родствената си „чистота”, към „априорната” тяга на околните към „асимилирането” му. Той е твърде (ентусиазирано) разделен на партии, твърде политически острастен и не-единодушен е, или, накрай – особено травматично за левите – той не желае да страда, не желае да се бунтува, а да се образова, да се развива, да се реализира, да гони „елитни мечти” – грубо казано, „да се оправя в живота”.

Всъщност вместо „народ” – единодушни, страдащи, солидарни и малки хора – изглежда, в този наш съвременен свят е налице едно всеразпростряно „гражданство”, което вместо от мистично единодушие в нормални и мирни условия се движи от частен или групов интерес; вместо да страда и да се бунтува, се опитва да се справя и да се издига. Бюргерството, гражданството (но следователно и „буржоазията”) всъщност съществуват, всъщност са налице в съвременния свят, а „народът” е мечтателен образ на определени крайнодесни или леви политически проекти.

„Народът” постоянно бива призоваван от авторите на тези проекти да възникне като общност – като общност анти-чужденците (с които обаче наличното „гражданство” желае да контактува), като единство анти-партиите (чрез които обаче наличното „гражданство” желае да спори помежду си), като общност на мъченичество и бунт анти-елита (вместо които обаче наличното „гражданство” желае „да се справя” и да израства).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияБългарският преход
Следваща статияПарамилитаризмът в Европа след Голямата война

3 КОМЕНТАРИ

  1. Имаше такава игра на думи като „топос от Сопот“. Обаче в идеите на Габриеле Д`Анунцио благият подход към топоса е все пак налице и някак е по-интелектуален (и по древноримски нравствен) от бруталния цитат на Владимир Илич: “ За нас е важно, че ЧК осъществяват непосредствено диктатурата на пролетарията и в това отношение тяхната роля е неоценима. Няма друг път за освобождаването на масите( топоса, ако щете)освен ликвидирането на експлоататорите по пътя на насилието. С това именно се занимават ЧК, в това е тяхната заслуга пред пролетарията.“ (В.И.Ленин. Пълно събр. на съч. , т. 37, с 168).
    Брутално!
    Този кратък цитат нахлупва шапката и на фрюрера, па и на изверга Сталин с най-кратко формулираната зверска яснота: „ликвидирането по пътя на насилието“. Какъв ти сноп брадви, брате, Ленин тласка събитията към зловещото избиване от комунистите на повече от сто милиона жертви в Божия свят, никаква религия и никаква святост на Русь, болшевиките събарят камбанарии, у нас взривяват църквата в най-кървавия атентат и до днес ненадминат по жестокост. Идеите за изтрепване,за лош европейски цивилизационен материал и нуждата от окупиране на Еропа от руските войски, така желано от западните интелектуалци, прокламирани с думите на психопата Дугин, обаче се крият доста по-назад. Ще ги видим в текстовете на Константин Леонтиев, в идеите, че Русия е Третият Рим, че тя е наследник на Византия. Леонтиев направо превъзнася благородството , възвишеността и гражданските добродетели гърците и прави на пух и праз българите, както впрочем и цялото славянство („Византизмът и славянството“, изд. Славика,София,1993 г. ).
    Но да се върнем към православният фашизъм, наблюдащащ се в униформените манифестации в Москва миналата пролет, маршируваши строеваци с георгиевски ленти и с високо издигнати хоругви, изляти по ръст, военна стъпка, стройни редици, смръщени вежди и справедливо заканени лица, недвусмислено изказващи с мимика онзи цитат по-горе „ликвидирането по пътя на насилието“ на не-руснаците и прогонването им от свещенната Русь. Аз не виждам никаква разлика в зловещата заплашителна решимост в масовката на пълчищата руски униформени (в червени рубашки) строеваци, носещи знамената с руския кръст , пресечен с крива греда по средата, и тази на немските щурмови отряди ( в кафяви ризи), маршируващи под пречупения кръст…Кой кръст е по-древен и по-малко сакрален?
    Вие разбирате ли, че този фанатизъм в някаква божествена предопределеност на народ, топос, водач спрямо нищожната европейска паплач е еднакъв, а съчетан с тропоската на неочекисткия прочит на Лениновия цитат направо отеква с приближаващата се ежечасно канонада, заплащваща с мигновено унищожение на живота върху планетата.
    Кое зло тумурно изкривяване в общественото съзнание причинява периодично най-отвратителните болки в човешката история, винаги придружено с фанфарния фанатизъм религиозна непогрешимост и заглушаващо идеите на философите хуманисти? Защо винаги и винаги се говори за Апокалипсис-другата седмица, повтарят се все едни и същи картини на съсипия, масово полудяват цели народи и континенти и се стига до зверско насилие, придружено от нечия праведна заявка за правоверност. Та нима Червената чума не замести Третия Рим с Четвърти, но Сатанински? Нима в Северна Корея или в Иран не продължава избиването на цели родове до трето коляно , само защото някои се снимали как танцуват? А ислямският фанатизъм, че това си е религиозен фашизъм!
    И тук идва нещо странно, цивилизационният избор не предлага в отговор зверски поход, не предлага кюртаж до безплодие на подивелите изроди. Мекушавост и философска протяжна обосновка в европеидното мислене таят мъдрости изчакване, докато религиозно маскираният дугинско-путински блицкриг не си вземе и Рим, и Берлин, че и Токио.