Начало Идеи Гледна точка „Народът” на фашизоидите и „народът” на левите
Гледна точка

„Народът” на фашизоидите
и „народът” на левите

Калин Янакиев
05.01.2015
1822

KYanakiev

И друг път съм писал, че понятието „народ”, макар да е общо взето синоним на понятията „етнос” или „нация”, функционира в политическата реч с много по-силна, патетическа натовареност в сравнение с тези свои синоними. Писал съм също, че с „народ” в политическата реч не тъкмо се обозначава определена реалност, ами определена реалност (собствено „народът”) се противопоставя на други (на враждебните „чужденци”, на користните „политици”, на „безродните елити”). Поради това „народът” е типичен конструкт на две крайни (полярни) политически менталности: на лявата (или крайно-лявата) и на почвеническо-фашизоидната (крайно-дясната), които и двете са по природата си „противо-поставящи се”, хранещи се от противопоставянето.

Между тях обаче има и характеристични различия.

В крайнодясното, фашизоидното мислене и говорене „народът” най-често се представя с политико-мистически черти и в този смисъл фашизоидното народопоклонство е вид идоло-поклонство – политическо езичество, доколкото в него „народът” е превърнат в мистическа личност с [квази]Божествени атрибути – в субститут на Бога. В него се съзира своеобразен genius, своеобразно Бого-въплъщение. В крайно дясното народопоклонство се осъществява, значи, една хоризонтализация на трансценденцията. Последната е разположена не вече по вертикала (и в този смисъл сакралният топос е не отвъд пространството на този свят – „горе”), ами по хоризонтала – било в определено географско място, било всред определен етнически „субстрат”. В действителност тук определеното географско място, в което живее въпросният „народ”, става тъждествено на „отвъдното”, защото е „отвъд” profanum-а на останалия свят. Религиозната топология: горе (сакрално) – долу (профанно) се транспонира (например) в „Изток” – равно на религиозния, на сакралния топос, топоса на „Божия народ” („Святая Русь”), и „Запад” – равно на „този свят” и на профанността, на „либералността”, на противо-Божеските народи.

„Народът” като крайнодесен конструкт е именно хоризонтализирана трансценденция, придаване на сакрален статут на иманентното.

Типичен пример в това отношение наистина е „Святая Русь”. Православието (а в днешно време и в писанията на Путиновите идеолози – въобще „духовноста”) се привиждат тук като „рускост”, защото „рускостта” преди това е отъждествена с право-славието (и „духовността”). Руският народ-„Богоносец” бива противопоставен на всички други народи и с това, об-единен отвъд емпиричното си историческо битие като „съсъд на Бога”, с който каквото и да става, все ще има всемирно-промислително значение за разлика от случващото се с „безбожните” („секуларни по природа”) западни европейци и американци.

Разбира се, че подобно крайно дясно народопоклонство не е и никога не е било патент само на източните. Нацистки конципираният „германски фолк” не случайно е „нордически”: той е „висша северна раса”, противопоставена по един мистифициран хоризонтал на „профанния”, без-редния, заплашително тъмен, но и „робски” юг и изток. Своеобразен вариант на хоризонтализирането на трансценденцията демонстрира също и нововремевият краен ционизъм, в който Израил – „народът на Бога”, буквално е иззел Бога на този народ и сам се е превърнал в Негов субститут по земята, противопоставяйки се на „народите” („гоùм”).

Интересно е да се отбележи също, че крайнодясно произведеният „народ” почти винаги е и антимодерен (вж. в днешно време конципиранията на руския народ в писанията на „неоевразиеца” Александър Дугин). Той е „изначалност”, която „днешното” (и изобщо историческото) руши. Крайнодесният „народ” винаги е или „изконност”, или „есхатологичност”, но никога не „историчност”. Историята всякога е по отношение на него било опит за „размиването” му сред другите, било напън за осуетяване на конечната му мисия. Историята е секуларизацията” на genius-а му.

Оттук крайнодесният „народ” е също тъй и парадоксално (но различно от левия) анти-елитарен. При крайнодясната народопоклонска мистика „народът” носи именно „органична”, „изконна”, но и ирационална  мъдрост – някаква мистериозна, предавана буквално с кръвта „мъдрост на колектива”, която елитът му – т.е. образованите индивидуалисти, егоцентрираните и „космополитни” люде – „либералите” – (които затова и са се отделили в „елит”), предават. Поради това пък друг, същински „народен” (не рационален, а харизматичен) елит, който е „еманация” на „душата на народа”, е призван да я възкреси.

При лявото народопоклонство „народът” не е надарен с мистически дух, най-често дори не е „мъдър” (и затова се нуждае от „партия-авангард”), не притежава сили от какъвто и да било квалитативен характер. Той обаче има едно несъмнено мистическо качество: той е „мъченик”. При лявото народопоклонство се срещаме с едно пароксично превръщане на необразоваността, низовостта и грубостта в ценности. (вж. типичен израз на това народопоклонство в критикуваната от мен през 2013 г. статия на Любослава Русева „Хюснието, или какво е да си количество”). „Народът” тук е надарен с ореола на „жертвата”. Цялата негова „тъмнота” иде от това, че е принесен (и дори в най-екстремните му идеологически конципирания – сам се е принесъл) в жертва. Ето защо той е първо и преди всичко онази реалност, на която трябва да се състрадава. Най-голямата политическа добродетел въобще е тъкмо в това „състрадаване”. Левите народопоклонници буквално ненавиждат усилията „народът” да бъде обогатяван, да бъде образован, да бъде култивиран, да бъде довеждан до състояние на доволство. Всичко това е според левите народопоклонници лицемерието на онези, които не искат да „страдат” за народа, които цинично го „залъгват” в страданието му, пречат му да го чувства.

Според чистата лява идеология към „народа” можеш да изпитваш единствено неизкупима вина (ако не принадлежиш към него) и да желаеш неговото отмъщение. Парадоксалното и ирационалното у левите народопоклонници е, пак казвам това, че те, макар на думи горещо да състрадават на бедността, на мизерността на „народа”, не желаят истински да спасяват, да избавят този народ. Поради това е справедливо, изглежда, да се заяви, че сантиментът на левите към народа всъщност представлява ре-сантимент към елитите. Това, че е „мъченик”, е основният „капитал” на „народа” в политическия сантиментализъм на левите. Ето защо той буквално престава да им е интересен, престава да е ценен за тях, престава въобще да е „народ”, ако престане да „пъшка”. Те имат идеологически сантимент само към неговите мъки. Те изпитват единствено „затрогнатост” към него, тласкаща ги към „пожертване” за него, или към възторг от бунта му.

Най-фрустриращото обаче – както за крайно десните, така и за левите народопоклонници – е това постоянно и мъчително необяснимо за тях обстоятелство, че въпросният „народ” в съвременната пост-модерна епоха всъщност непрекъснато им се изплъзва, непрестанно не е в наличност. Той, и това те не могат да скрият от себе си, е твърде безгрижен към кръвно-родствената си „чистота”, към „априорната” тяга на околните към „асимилирането” му. Той е твърде (ентусиазирано) разделен на партии, твърде политически острастен и не-единодушен е, или, накрай – особено травматично за левите – той не желае да страда, не желае да се бунтува, а да се образова, да се развива, да се реализира, да гони „елитни мечти” – грубо казано, „да се оправя в живота”.

Всъщност вместо „народ” – единодушни, страдащи, солидарни и малки хора – изглежда, в този наш съвременен свят е налице едно всеразпростряно „гражданство”, което вместо от мистично единодушие в нормални и мирни условия се движи от частен или групов интерес; вместо да страда и да се бунтува, се опитва да се справя и да се издига. Бюргерството, гражданството (но следователно и „буржоазията”) всъщност съществуват, всъщност са налице в съвременния свят, а „народът” е мечтателен образ на определени крайнодесни или леви политически проекти.

„Народът” постоянно бива призоваван от авторите на тези проекти да възникне като общност – като общност анти-чужденците (с които обаче наличното „гражданство” желае да контактува), като единство анти-партиите (чрез които обаче наличното „гражданство” желае да спори помежду си), като общност на мъченичество и бунт анти-елита (вместо които обаче наличното „гражданство” желае „да се справя” и да израства).

Калин Янакиев
05.01.2015

Свързани статии

Още от автора