0
613

Народът

ignatov

Думата „народ” е може би една от най-компрометираните думи. С нея е злоупотребявано по всевъзможен повод. Кой не се е клел в името на народа, кой не е уверявал, че ден и нощ не прави нищо друго, освен да мисли за народа, кой не е призовавал народа като върховен съдник в споровете и борбите, кой не е твърдял, че знае окончателната присъда на народа?

„Народът няма да забрави”, „Народът вечно ще помни”, „Народът ще си каже тежката дума”, „Народът няма да прости”. Помпозният трясък на реториката е обезценил тази дума и често ни кара да бъдем нащрек, когато я чуем.

Защото какво е всъщност народът? Тази инстанция, чиято дума вечно се очаква, всъщност винаги мълчи. „Народът” не говори – той не е реален субект – говорят от негово име, и то говорят по различен начин и в съвсем противоположен дух.

„Народът” има загадъчния статус на всички абстракции. Понятието „народ” споделя съдбата на понятия като „човечество” и „класа”, „общество”, „държава” и „интелигенция”. Строго казано, аз мога да имам някакъв контакт с Иван, Стоян и Петър – не и с народа. Според философското течение, наречено „номинализъм”, понятия от този род са само „пуст звук”, прости съкращения, употребявани за удобство, полезни езикови фикции. Според една подигравателна фраза, ако някои извика: „О, човечество!”, нито един Адам, тоест нито един отделен човек не ще се отзове на този призив.

Все пак проста фикция ли са подобни „тоталности” или „колективности”? Ако народът беше само една дума и нищо повече, какво кара днешния италианец да се гордее с отдавна мъртвите Петрарка или Данте, американеца да призовава духа на пионерите, от които го делят векове, руснака – да възхвалява славата на Пушкин и Достоевски, българина – да се вълнува от духовния подвиг на Отец Паисий и революционния подвиг на Левски и Ботев? Какво внушава на днешния поляк да се гневи, когато премълчават трагични събития, извършили се на полска земя в края на XVIII в., какво заставя арменеца да напомня, че Нагорни Карабах е бил от векове арменска земя?

Какво кара – в нормалния случай – човек да се оживява, когато срещне сънародник в чужбина? Защо, прелиствайки вестника, приковавам вниманието си към съобщението, че някой българин е удостоен с голяма награда в чужбина и сравнително равнодушно отминавам съобщението, ако отличеният е уругваец или финландец?

Народът сигурно не е някаква особена, едва ли не мистична, свръхиндивидуална реалност, както мисли Хегел, а през ХХ в. – Отмар Шпан. Но също така сигурно е, че народът не е и обикновено условно обозначение на отделните индивиди, населяващи дадена страна. Цялото е нещо повече от простата сума на частите си. Народът е особена общност на сплотените от еднаквата си съдба и чувството си за принадлежност индивиди, която надживява отделното лице. Поколенията идват и си отиват, но тази общност остава. Тя е подобна на алгебричното уравнение, което остава вярно, независимо от промяната на конкретните му стойности.

Този реален, но трудно уловим статус на народа прави възможни недоразумения и злоупотреби, той е питателната почва на демагозите и тираните. С „народа” десните авторитаристи например аргументираха тезата си за несъстоятелността на парламентарната демокрация. Държавните дела не бива да се уреждат с избирателната бюлетина – твърдеше един италиански фашистки теоретик – защото държавата е достояние не само на сегашното поколение, а и на миналите поколения, които естествено не могат да тръгнат към урните. Разбира се, недоизказаната предпоставка на италианския враг на демокрацията беше, че само той е „медиумът”, комуто покойниците доверяват своите съкровени желания. Този политически спиритизъм характеризира най-вече десните идеологии, на които е присъща по-голяма, мистично обагрена театралност. Но към същия механизъм на мислене се придържа и левият тоталитаризъм. Наистина той се позовава не на задгробните гласове на миналите поколения, а на уж научните закономерности на общественото развитие. Но самопровъзгласилият се оракул, тълкуващ тези закони, е отново една сила, поставила се над народа – комунистическата партия – и тя не търпи никакъв съперник в своите научни анализи.

Патетичното и често демагогско обожествяване на народа върви по принцип ръка за ръка с патерналистичното опекунство над него. „Нашият добър френски народ”, „нашият добър австрийски народ” – казваха снизходително европейските абсолютни монарси, но, разбира се, и на ум не им идваше, че тези „добри народи” евентуално може да нямат нужда от своите „венценосци”. Така е и в наши дни. От една страна, комунистическата партия величае „народните маси” като „творци на историята”, но тя, разбира се, не ги смята за достатъчно „зрели”, за да им позволи да „творят историята”, както те биха желали. Всеки си спомня как съвсем доскоро „народните маси” например – чрез резолюции и читателски писма – възмутено „заклеймяваха” произведенията на Борис Пастернак и Александър Солженицин, но, от друга страна, те бяха лишени от възможността да прочетат сами, с очите си, макар и една дума от тези произведения. Когато народните маси в Полша съвсем недвусмислено показаха и по най-осезаем начин дадоха поддръжката си на създадения от самите тях, отдолу, по тяхна инициатива профсъюз „Солидарност”, внезапно се оказа, че съвършено изолираното от народа полско ръководство „по-добре” от народа знае в какво се изразяват народните интереси.

Народът не е мистичният демиург на историята, оня Херкулес с внушителните бицепси, който вдига мощния си чук, за да смаже реакционерите, както е показано на революционните плакати от 20-те и 30-те години на ХХ в. Народът неведнъж е ставал жертва на демагози и неведнъж чистосърдечно е ръкопляскал на тираните. Мнозинството на народа често се е придържало към предразсъдъци, които не стават по-добри от това, че са поддържани от него. Легендарната старица, хвърлила съчки в кладата на Ян Хус, е именно „жена от народа”.

Но народът не е и вечният малолетен, който не може да мине без самопровъзгласили се настойници, стадото, което не може да оцелее без пастири. Тъкмо тези „водачи” всъщност са заинтересовани от запазването на изостаналостта, предразсъдъците и безинициативността на масите.

Впрочем онзи, който гръмко оповестява любовта си към народа, разполага с едно отлично средство да я докаже. То е: да допусне свободния народен вот и да приеме без съпротива резултатите му.

Асен Игнатов (1935-2003) е български философ, получил европейска известност. Завършва философия в Софийския университет. От средата на 60-те е университетски преподавател по формална логика. В края на 1968 г. публикува книгата си с есета „Тъга и порив на епохата”, която предизвиква обществен скандал, а авторът е изгонен от университета и „заточен” в Института по философия към БАН, като му е забранено да публикува. По време на научна конференция в Белгия иска политическо убежище и започва работа в Католическия университет в Лувен, Белгия, след което се установява в Германия, където защитава докторат на тема „Хайдегер и философската антропология” (1979). По-късно работи в българската редакция на  Дойче Веле. Публикува изследванията си: „Апории на марксическото учение за идеологията” (1984) и „Психология на комунизма” (1985), които му донасят европейска известност. От 1988 г. започва работа във Федералния институт за източноевропейски изследвания в Кьолн, Германия, и чете лекции като приват-доцент в Католическата Академия „Густав Зиберт” в Баден-Вюртемберг. През 1997 г. става почетен доктор на СУ, през 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина”. Предложеното тук есе е четено по радио Дойче Веле през 1987 г.