1
1138

Наръчник на политическия инженер (II): практика

Политическото инженерство става особено важно, когато различията между отделните партии се загубят или станат неразбираеми. У нас такъв процес започна през 2001 г.: на мястото на познатите „ляво“ и „дясно“, които съвпадаха със също толкова понятните „бивши комунисти“ и „демократи-реформатори“, постепенно възникнаха три нови полюса на „антикорупция“, „национал-пазителството“ и „европейската перспектива/франчайз“. Тези полюси се структурираха около най-първичните масови  страхове, което даде предимство на политическия инженер пред идеолога и анализатора: при инженерството рационалната комуникация е заместена от директно активиране на реакция, чрез проектирането на образи, които публиката харесва или мрази.

Антикорупционният полюс се насити най-бързо с фантазмени супер-герои, като след аристократичната увертюра с НДСВ, се премина към по-здраво свързано с народностното начало управление на ГЕРБ. По-интересна еволюция претърпя БСП, които с лутане се наместиха в нишата на европейските франчайзингови проекти. Успехът на тази метаморфоза беше увенчан с кандидатурата на Калфин за президент, утвърждаването на Станишев за лидер и особено с избирането му за шеф на ПЕС. Така „столетницата“ се закичи с най-престижен европейски сертификат за автентичност, който би трябвало окончателно да приглуши спомена за нейното комунистическо минало. Иронията тук е, че БСП разреши своята криза на идентичността с пришиването си към европейската левица в момент, в който самата тя е загубила идеологически ориентир. Излизането на нашата „столетница“ начело на Европа е признание за българската жизненост и сигнал за обща дезориентация в ляво.

Със структурирането на антикорупционния и европейския франчайзингов полюс се отвори нишата за третия елемент при новия партогенезис – национал-пазителите. Възможността възникна през 2005 г., когато Атака мистериозно, но логично прерасна от телевизионна прожекция в парламентарен спектакъл. След изборите през 2009 г., партията – допълнително фризирала радикалния си имидж – зае място сред новия „mainstream“.

Установяването на новата българска партийна система не е уникален процес – подобни трансформации се случиха в Италия през 90-те години и наложиха Берлускони като образец на ново партийно строителство. Специфичното у нас е скоростта на създаване и отмиране на политически субекти, които правят практиките на партийно инженерство особено видими.

Някои постижения и неуспехи

 

 

Традиционно у нас управляващите разполагат с огромен административен и финансов ресурс, което ги прави основен двигател на политическото инженерство. От 1994 г. насам партия не е успяла да задържи парламентарно мнозинство в два последователни мандата, което се превърна в голямото предизвикателство пред инженерната мисъл. При създаването на новата партийна система първи опити за окопаване срещу протестен вот извърши СДС срещу Сакскобургготски с отказите за регистрация на НДСВ, отклоняването на президентската кандидатура на Царя и т.н.: но всичко бе пометено от вълната на народното чувство. Все пак спонтанното учредяване на няколко партии с името „Симеон II” отне абсолютното мнозинство на НДСВ.

Царистите също не успяха да контрират бързо генерираното от тях разочарование. Част от грешката им бе, че насочиха вниманието си ексклузивно към дясната опозиция: в нея беше внесен достатъчно смут, за да започне делене и роене, като основната техника беше кооптиране на определени ключови нейни фигури. В крайна сметка това доведе до разбиване на дясното и трайна негова маргинализация, но пък даде възможност на БСП да започне процес на възраждане. Когато към  2005 г. стана ясно, че основната заплаха за либералите е от левицата, беше вече твърде късно за сериозни мерки. Тогава възходът на Атака – естествен или инжениран – дойде навреме: той откъсна националистическата опашка на червените (да не забравяме, че все пак те бяха съюзник на Милошевич) и ги отдалечи драматично от парламентарното мнозинство, като по този начин отвори пътя към тройната коалиция.

Към 2009 г. основните инженерни техники вече бяха усвоени: издигай административни пречки пред опонента, намалявай електоралните му шансове с изборното законодателство, създавай нови играчи в неговото поле. Тъй като ГЕРБ възникна като антикорупционна формация, бяха положени усилия да му се създаде дубльор и конкурент. Така се появи взаимно изгодното сътрудничество между Яне Янев и ДАНС, които заедно громяха корупцията, без нито една от двете страни да изпада в зависимост от другата. Тази парадоксална симбиоза избуя в РЗС, което успя да отнеме част от протестния вот в полза на ГЕРБ, колкото да предотврати абсолютното му мнозинство. Тук трябва да се спомене и ритуалното инженерно самоубийство на БСП (по идея на Първанов) с въвеждането на „мажоритарния елемент“ в избирателната система, което за малко не изличи ефекта от успеха с РЗС. Дребни инженерни закачки се случиха и на Синята коалиция, която изпита на свой гръб административно-регистрационния тормоз, който сама беше причинила на НДСВ през 2001 г.

ГЕРБ се оказа талантлив в инженерно отношение и с чисто технологични хватки успя следизборно да си създаде мнозинство. Чрез забраната на парламентарното „номадство“ и чрез манипулация на правилата за финансиране на партиите бяха създадени сериозни стимули за отцепване на „независими“ депутати, които доброволно и безкористно започнаха да прехвърлят субсидията си и гласа си на ГЕРБ. РЗС бързо падна до санитарния минимум, оцелявайки с дребни услуги на управляващите. Подобна финансово/депутатска редукция се случи и на Атака, като освен това в националистическото поле се проектираха и нови играчи от архонтска величина, като театърът на разцеплението се разигра и на семейната сцена на Волен Сидеров. След превръщането на откриването на мощи и вампири в държавна политика ГЕРБ стъпи здраво в полето на национал-пазителите.

Доминацията на ГЕРБ в полюсите на антикорупцията и национал-пазителството предопредели европейското поле – третия полюс на партийната система – за център на надпреварата на бъдещите парламентарни избори. Основен опонент там се очерта „новото“ евро-БСП. Това провокира и изкушението за създаване на евро-конкурент на „столетницата“. Логиката е позната – този конкурент ще отнеме част от трупащия се протестен вот срещу управляващите, като ще създаде възможност за втори мандат с малки коалиционни партньори или поне ще доведе до широка коалиция с БСП. За целта обаче, партията на Кунева не бива нито да набира много скорост, нито пък да се свие драматично – баланс, който за момента тя успешно поддържа.

ГЕРБ, разбира се, не е изоставил евро-полето изцяло на опонентите си. Чрез познатото кооптиране на фигури беше обезсмислена Синята коалиция, с което етикета на „дясното“ членство в ЕНП остана изцяло за ГЕРБ. Така възникнаха предпоставки за подобие на ляво-десен сблъсък на изборите догодина.

Ползи и вреди

 

 

Политическото инженерство не е продукт на сиви кардинали или олигарси, нито е дело само на управляващите. То е пресечната точка на стратегиите на много играчи и не изключва участието на хора, мотивирани от стремеж към общото благо. Да, управляващите имат най-сериозен ресурс да го практикуват, но както стана ясно, ефектът от инженерството не е еднозначен, а и все още не е решена основната задача – управляващите да се сдобият с мнозинство в два последователни парламента. Така че за разлика от Русия, у нас изборите имат реално значение.

Проблемът е в друго обаче. Партийната система е инфраструктура на политическия разум на дадена нация. Когато голяма част от логиката й се определя от общо взето плиткоумни техники и маньоври, когато основните политически играчи разчитат на първосигнални реакции на базови масови страхове, управленският капацитет на страната спада драматично. Политическата система започва да се ползва повече за забава, отколкото за разрешаване на обществени проблеми. Вземете за пример абсурдната идея за референдум за АЕЦ „Белене“, която ще е център на политическата надпревара в следващите месеци. Подобен строеж не е ценностно решение (като например дали да има или не ядрена енергетика): той е специфично управленско решение, при което трябва да се калкулира експертно цената – финансова, геостратегическа и пр. – на всеки един от вариантите. На един референдум, надпреварата ще е между тези, които повече се страхуват, че ще ги излъжат с непоносима цена (ГЕРБ) и тези, които ги е страх, че ще изостанат още повече технологично от другите (БСП). От премерването на тези страхове няма да има никаква полза. Представете си, че народът задължи правителството да строи централа – в каква ситуация би се намерило тогава всяко едно правителство, преговарящо за цената ѝ?

С други думи, рискът от една конструирана по основни страхове на хората партийна система е тя да връща към тях всеки труден управленски въпрос, без да улеснява неговото решение. Ако се върви към европейска федерализация, при която все повече власт отива към Брюксел, нашата партийна система може да се окаже удачно решение за периферията. Все пак, обаче, трябва да сме способни да решаваме проблемите си и сами, тъй като европейската федерация не е предстояща. Вместо да залагаме всичко на евентуално евро-спасение, бихме могли значително да намалим ролята на инженерната манипулация на страхове и първосигнални реакции в политическия процес. От проекции на страхове добре е партиите да станат проекции на идеи, колкото и Платоновата метафизика да е демоде.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той  има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.

Още по темата:
Даниел Смилов, Наръчник на политическия инженер (I): теория
Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияУчителят от Английската
Следваща статияRes Vitae. Res Publicae

1 коментар

  1. Условно е някак с лека ръка да се абстрахираме от влиянието на екскомунистическите масиви върху политическата игра у нас. И не бива по никакъв начин лековато да завоалираме този пагубен за страната ни процес като приключил, отшумял от само себе си . Лековати биха били опитите, дори и майтапски, да се отмести в друга посока обяснението за странната една и съща, обслужваща неотменно интересите тъкмо на БСП-ДС кастата, линия на нашите политици, уж класифицирани в различни поведенчески тенденции. Лековати и епидермални биха били опитите да бъде тласнато обмислянето на случващото се в нашенската политика разнообразно еволюиране към някакви новопроизлезли видове, подвидове и пр. основания за нови надписи по етикетчетата. Липсва само за научна наподобителност латинският език. Но щом като ще се говори за видове и семейства, нека припомним най-безпристрастно от кои точно пра-родители са се развили сегашните властници, че и готвещите се за следващи заместници за мястото им кандидати. Родословието на всички наши политици през последните 23 години категорично води началото си от голямото комунистическо- дс дърво. Нито една досегашна политическа крушка не е паднала от някакъв друг вид растение. И нито за миг не бихме дори помислили да се усъмним, че ако по някакъв начин дори за секунда би се разклатил интереса на екскомунистическата-дс олигархия, някое експериментално ненаучно класифицирано правителство би се задържало устойчиво на власт.
    В едно обаче отношение съзираме пласиран значим природонаучен принос към сергията на историята – наистина перманентното пренареждане на политическите круши вече обезличава напълно различията между отделните кошнички. Играта на политически шах вече е без бели или черни фигури, всички едноцветни играещи се въртят в кръг,ако не броим конски скачащите от една парламентарна група в друга акробати. Пешките символично падат, за да дойдат отново върху дъската, но този път в другия отбор. И темпът в правото политическо хоро се поддържа с кривите тъпани на медиите.