0
1889

Насаме с Майстора

maist1
Владимир Димитров – Майстора, „Автопортрет с шапка“, ХГ Кюстендил

„Господи, така му казах!“ възкликна жената и смутено добави: „Разбирате ли, аз бях дете…“. Не очакваше, че ще изслушам историята ѝ.

Жената беше с широка лятна шапка, а широко отворените ѝ очи не мърдаха, докато разказва за срещата си с Владимир Димитров – Майстора. Било е преди много години. Кога точно, не можеше да си сети, беше без значение. Била дете, но още си спомня тази кратка среща. Помни, че така му казала – „Господи!“, невинно, по детски. Все още така говори за него, дори след толкова време.

Но това не е историята на тази жена. Това е моят разказ, за една среща с изкуството. Разказ как се озовах в градската галерия на Кюстендил случайно и как подобно на тази жена ще помня срещата дълго време.

Гледах ги. Автопортретите на Майстора. С дълга брада, впити скули и рошава коса, сякаш на всеки един е изобразен монах. Очите с мек, но твърд поглед на човек, който е намерил Отговора. Поглед, който гори. Гледах ги и разбирах, че това плътта на художника, а не е просто боя, положена върху платно.

Казват, че е живял като светец – беден и отдаден на хората. Не се интересувал от пари, колкото спечелел, го раздавал. Така казват. Картините обаче говорят за богатството му. Онова имане, което извира от душата и което колкото повече раздаваш, толкова повече се увеличава. Майстора обичал хората от село, рисувал ги постоянно. Картините му преливат от топлота, съчувствие и разбиране към трудния живота на обикновения човек. Изобразявал е онзи селянин, който не проклина съдбата, а диша живота, който му е отреден. Тази история обаче е разказана много пъти. Оставям я на критиците, аз искам да започна от другаде.

Харесвам червеното в голямата картина, изобразяваща жътвари. Ярко и кърваво, сякаш цялата е нажежена като пещ, а хората са навряни вътре и кротко лежат. Стоях и зяпах картината. Разбирам защо му казват Майстора, един цвят и сякаш светът е друг – сетивен, пулсиращ с кръвта на червения цвят.

Има и зелено, и синьо. Особено на плодовете, които използва за фон. Жена в селска носия, а зад нея зелено-сини ябълки. Белотата на кожата изпъква на фона, очертава ясно контура и придава нежност на образа. Това съчетание на контрасти ме кара да гледам платното като сплав от две картини. Умело го е направил – гали окото…

maist5
Владимир Димитров – Майстора, „Плодове“, ХГ Кюстендил

– Пътувал е до Америка, но явно не му е харесало – прекъсва мислите ми жена на средна възраст с дълбоки сини очи и усмивка широка като Дунава. – Прекарал няколко месеца, но нищо не е нарисувал. Липсвало му е селото, особено Шишковци…

– Явно емиграцията не понася на всекиго – прекъсвам я, като не откъсвам очи от картината пред мен. Платното изобразява целуване на ръка, обичай, който вече е почти изчезнал. Казвам почти, защото ми се иска да е запазен някъде, на място, незасегнато от модерността… Има нещо смирено в жеста и Майстора го е изобразил на платното добре. Нарисувал е цяла поредица, показваща целуването на ръка. Всяка излъчва благородство без грам реализъм. „Реалността е за хората, които не могат да видят душата“, казваше един приятел, който пишеше поезия. Днес мисля, че е програмист или счетоводител…

Картините на Майстора бяха пъзели от цветове и форми, към които трябва да настроиш зрението си, за да можеш да различиш идеята. За да видиш душата.

Сградата на галерията беше модерна и добре осветена. Единствено климатиците ме дразнеха, толкова духаха, че мърдаха картините. Беше прохладно, за разлика от настанилата се мараня в центъра на Кюстендил. Извън галерията беше такава горещина, че гущер можеше да слънчаса. Хората са бяха скрили, а улиците бяха празни и нажежени.

В галерията също беше почти празно. Няколко човека, сякаш случайно, гледаха платната с променлив интерес. Нямаше ги обичайният ентусиазъм и еуфорията на туристите. Това ме радваше, можех да остана насаме с картините и да ги изследвам спокойно. Гледах ги една след друга бавно и внимателно. Всяка говори, без да е досадна – цветове, линии, лица… Майстора е оставил повече, отколкото изглежда – повече думи има в тези картини, отколкото в много графомански книги.

– Има много интересен филм за него. От нищото се появи жената с дълбоките сини очи. – Има оригинални кадри… Много е интересен.
Погледнах часовника. Ок, няма да стане. За днес картините са достатъчни, си помислих.
– Може би друг път. Чака ни път и нямаме време… – отвръщам, като този път и аз слагам широка усмивка. Обичам любезните хора.

– Жалко, но все пак ако решите… Само петнайсетина минути е…

– Не мисля, че ще стане. Иска ми се да го видя, но няма как – не поддавам аз.

Жената се отказва да ме убеждава, но това не нарани усмивката ѝ. Явно обича този филм, както и цялата галерия. Аз също харесвах това пространство, притежаваше тишината, която е необходима за разглеждане на картини. А не като в Лувъра, където, ако не си благословен и не уцелиш точния момент, шансът да разгледаш „Мона Лиза“, без да се повдигаш постоянно на пръсти, е направо жалък.

Смешно е, но Лувърът и градската галерия в Кюстендил имат нещо общо – и в двете има съкровища. Едните са световно известни, другите чакаха да ги открия със собствените си очи. Първото, което веднага видях, беше известната картина на Майстора „Българската Мадона“. Картината е от поредицата портрети на жени, зад тях фон от ябълки. Жената е особено бяла, а плодовете освен зелено и синьо имат и ярко червен цвят. Има нещо в тази картина. Подобно на „Джокондата“, сякаш изобразената жена те гледа, както и да  разглеждаш творбата. Доста време се опитвах да избягам от този поглед, но без резултат. Тя винаги те наблюдава.

Най-продължително гледах платната с молещите се момичета. Затворени очи, събрани ръце за молитва и някакво спокойствие, което лицата излъчват. Толкова време ги съзерцавах, че се почувствах неудобно, сякаш смущавах молитвата им. Магията на Майстора беше поразителна, такова смирение, без блудкаво драматизиране, изисква истинска отдаденост, за да бъде пренесено на платното. Наистина е успял. Ако не ми вярвате, отидете и вижте!

Но времето никога не забавя своя ход, колкото и тишината и спокойствието да притъпяват усета за отминаващите мигове. Изхвърчах навън за да открия спътниците си. Адската жега ме удари като юмрук в стомаха. Едва си поемах въздух и изгубих толкова течности, че усещах как ставам по-лек с всяка крачка. В Кюстендил през лятото е по-горещо, отколкото си мислех, че е възможно. Горещо е като казан в ада!

Загледах момчетата да седя под сянка. Бяха се разложили от жегата и изобщо не им се мърдаше преди да допият бирата. Добре, имах време. Направих знак, че се връщам в галерията, а те само кимнаха едва-едва. Разбирах ги, всяко движение е трудно в тази жега.

– Искам да гледам филма – казах като влязох отново в галерията. – Нали казахте, че е кратък.

– Да, ами да, ама… – малко се смути жената със дълбоките сини очи.

– Е, ако е проблем, ще го пропусна

– Не, не, сега ще го пусна – окопити се тя и усмивката отново блесна като Дунава. – А вие откъде казахте, че сте…

….

„Господи!“, възкликна жената. „Разбирате ли, аз бях дете когато го срещнах. Така извиках – Господи!“, смутено добави, когато видя, че слушам. Филмът минаваше по екрана в тъмната зала. Жената с лятната широка шапка беше застанала до мен. „Тя наистина го е видяла“, си помислих, докато гледах изражението ѝ. Очите бяха отворени и неподвижни, сякаш забравяше да мига, докато се връщаше назад в спомените. Не я разпитвах повече. Млъкнахме и загледахме движещите се фигури.

„Прилича на светец с тази брада и мършаво тяло“, мислех си, докато гледах кадрите. Майстора ми напомняше на някого, но не можеш да се сетя… „А, да! Същият е като Иван Рилски, лика-прилика“, почти извиках. Усмихнах се, бях го почувствал по-близък и се радвах на среща ни.

Отпуснах се на стола. Вече не обърнах внимание нито на филма, нито на жената в залата. Останах насаме с него, с Майстора.

 

Валентин Христов е докторант по естетика във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.